Остров Тамбукту

- Значи, за всичко е виновен Арики! - възкликнах аз възмутен.

- Това е истината - потвърди Боамбо. - И затова Амбо искаше да хвърли торбата с очиларката в колибата на Арики.

- Същата очиларка, която те ухапа?

- Същата - тихо промълви Боамбо. - Амбо е мой син, а син никога не убива баща си. Когато развързах торбата, аз не знаех, че в нея има змия. Аз не се сърдя на Амбо. Той искаше да те спаси. Искаше да умъртви Арики с кадити, та да кажат хората, че Дао го е наказал заради лошотиите, които върши. Знай, че моите деца много те обичат. И аз те обичам, и Дугао те обича, и всички хора те обичат. Само Арики те мрази. Той казва, че пакегите са лоши хора.

- Откъде знае, че са лоши? - попитах аз. - Ние сме първите пакеги на вашия остров.

Боамбо кимна с глава. Така е. Жителите на острова за пръв път виждат бели хора, но техните прадеди добре ги познавали. И главатарят ми разказа една стара легенда, която се предавала от поколение на поколение.

Някога, през времето на великия главатар Пакуо, на острова дошли пакеги с голяма лодка и не се върнали вече в своята страна. Те казали, че са дошли от луната. Били много силни, защото имали стрели, които пускали гръм и мълнии. Племето се страхувало от тях. Белите хора почнали да се разпореждат на острова и да заповядват. А когато великият главатар Пакуо им възразил, те го затворили в една колиба и на негово място сложили за главатар свой пакеги. Отначало племето се подчинило, защото се страхувало от стрелите на пакегите, но после хората въстанали, убили една част от белите хора, а другите изловили и ги затворили в колибата, а Пакуо освободили. Попитали великия главатар какво да правят с пакегите, а той им казал: "Вържете им по един камък на краката и ги хвърлете в Голямата вода". Хората казали: "Не, по-добре да ги опечем и да ги изядем". А Пакуо им казал: "Пакегите са лоши и месото им е лошо, не бива да ги ядете". Те го послушали, вързали по един камък на краката на белите хора и ги хвърлили в Голямата вода. Но един пакеги успял да избяга. Когато казали това на Пакуо, той заповядал на хората от своето племе: "Идете и го търсете седем дена и седем нощи - толкова, колкото те ме държаха затворен в колибата. Ако го намерите, постъпете с него, както с другите - хвърлете го в Голямата вода. Ако не го намерите за седем дена и седем нощи, нека остане жив..." Така казал Пакуо, мъдрият главатар на племето занго. И затова, когато Арики настоявал и с нас да постъпят така, както някога заповядал Пакуо, Боамбо нямал право да се противопостави.

Това предание потвърждаваше разказа на стария испански географ за Магелановите моряци. Аз бях сигурен, че някои от тях наистина са отказали да се върнат в Испания и са останали да живеят на остров Тамбукту. Това личеше по самите туземци. Докато кожата на някои от тях беше значително по-тъмна от кожата на другите, а лицата им по-груби, с изпъкнали скули и дебели устни, със сплескани носове и ниски чела, лицата на другите бяха по-красиви, с правилни черти, с римски носове, с по-високи чела, а косите им, макар и черни като смола, не бяха тъй къдрави като косите на другите. Преплитането на цветната с бялата раса беше очевидно. Но тъй като аз не бях специалист в тази област на науката и не можех с увереност да потвърдя това научно, реших, че тази тайна би могла да бъде разгадана само от белите листа на Арики. Аз мислех, че те биха ми разкрили тайната на легендата за Магелановите моряци също тъй, както "разкриваха" на Арики какво мислят хората. Защото предполагах, че белите листа не са нищо друго освен някаква книга, останала от Магелановите моряци. Попитах Боамбо кога е живял великият Пакуо, за да видя дали преданието съвпада с времето, когато Магелан е обикалял земното кълбо. Но Боамбо не можа да ми отговори.

- Кой може да преброи звездите на небето? - каза той, като сви рамене.

Наистина безполезно беше да го питам. Туземците не мереха времето с години, а с луни (месеци). Освен това те умееха да броят само до десет.

- Не зная колко луни са се минали от времето на великия Пакуо - продължи Боамбо, - но оттогава нашето племе се страхува от пакегите.

- Но сега никой не се страхува от мен, нали? - попитах го аз.

- Никой - потвърди Боамбо. - Всички те обичат, защото си лапао, победител на кадити. Ти лекуваш хората, това е хубаво. Но се пази от Арики. Той е рапуо и Дао е на негова страна.

Аз напълно се убедих, че всички злини идваха от тоя безжизнен идол, от това творение на първобитния човешки ум, създадено от страха пред природните стихии. Туземците не разбираха причините на природните явления и с течение на вековете си създали божество, което да ги закриля от тях. И докато съществува вярата в неговата свръхестествена сила, винаги ще се намират хора като Арики, които ще използуват невежеството на другите. Аз ясно съзнавах, че не е по силите на един човек да изтръгне племето от голямата заблуда и да го отърве от Арики. Но това не ме отчайваше. "Лош борец е оня, който се бои от трудностите - казвах си аз, - но още по-лош е оня, който ги пренебрегва".

Боамбо мълчаливо изрязваше шарки върху своето копие. Аз се излегнах на нара и се замислих. Да, и тук хората си имат своите радости и скърби. И тук те се чувствуват щастливи или нещастни, както всички хора на земята. Но каква голяма беше разликата между понятията за щастие и нещастие! Тук един ловец се чувствуваше нещастен, ако през време на големия лов не убие животното, което е преследвал. Но ако го убие, от него по-щастлив няма. Туземците лесно постигаха щастието, защото се задоволяваха с малко. Първобитният начин на живот беше ги научил да са доволни от това, което им е най-необходимо. Ето Боамбо ще се чувствува щастлив, ако неговото ново копие стане по-красиво от старото. Но защо му е ново копие, щом има старо? Отговорът беше само един: защото в него съществуваше стремеж към по-хубавото, по-съвършеното. Аз го попитах: - Защо ти е това копие? Ти имаш старо...

- Това ще бъде по-хубаво - отвърна Боамбо.

- А какво ще правиш със старото?

- Ще го дам на някого.

- Значи, човекът, на когото го дадеш, ще има копие, без да се е трудил да го направи?

- Всеки се гордее с копието, което сам си е направил - каза Боамбо.

Това беше вярно. Тук всеки имаше лък, стрели, копие, рогозки, домашни съдове и украшения, които сам беше си направил или беше получил "назаем" от други. Това беше лично негово имущество. Колибите също бяха частна собственост, както и палмите край тях. Но градините бяха общи, на цялото село, и жените дружно работеха в тях, а мъжете ходеха на лов. Така племето изкарваше своята прехрана.

Петнадесета глава. Арики отново ме кани на гости. Дъщеря му Канеамеа. Арики иска да стана мъж на Канеамеа и първожрец на племето. Заплахите на първожреца. Канеамеа обещава да ми покаже белите листа

I

Дойде Зинга и ми каза, че Канеамеа ме чакала пред моята колиба. Останах много изненадан. Канеамеа? Дъщерята на Арики? Защо ме търси?

Зинга не знаеше.

Канеамеа стоеше до вратата на моята колиба и се усмихваше. Разноцветните раковини на нейната саронга блещукаха като малки звездички. Тя беше затъкнала в черната си къдрава коса няколко яркочервени цветенца от хибискус, а под плетените от лико гривни на ръцете й бяха затъкнати жълти листа от колеус. На шията й лъщяха два гердана - единият от мъниста, който аз бях й подарил, а другият от зъбите на кучета и диви свини. На ушите й потрепваха големи кръгли обици от лъскави мидени черупки.

Вгледах се в хубавото й лице с гладка, свежа, шоколадова кожа, в черните й вежди и очи, които излъчваха топъл блясък и си помислих, че и тя като Зинга имаше в кръвта си нещо испанско, което се проявяваше и в пъргавите й движения, и в стройната й снага, и в шпаньолския блясък на очите й.

Като видя, че разглеждам с интерес нейната премяна, тя засрамено наведе глава и каза тихо, че баща й поръчал да ида у тях.