Остров Тамбукту

- Спасен! Спасен! Тана Боамбо няма да умре! Пакеги спаси тана Боамбо! Умбо пакеги! Умбо бозамбо!

С тия думи племето изразяваше радостта си. Те означаваха нещо като "ура, да живее".

Прибрах спринцовката и ампулите в чантата и се приготвих да си отивам. Мрачният старец все тъй мълчаливо ме наблюдаваше от своя ъгъл. През всичкото време той не проговори нито една дума.

Като видя, че си отивам, жената на Боамбо ме спря и се приближи до Арики. Тя почна да му говори нещо, като ме поглеждаше често и споменаваше името ми. Арики отрицателно клатеше глава - не се съгласяваше с това, което му говореше жената на Боамбо. Тогава девойката отиде при него и развълнувано заговори силно, да я чуят всички:

- Пакеги спаси баща ми. Пакеги е лапао - лечител, на всички болести. Пакеги ще стане мой даго - мъж. На празника на Дао аз ще стана сахе - жена - на пакеги. Анге бу - аз казах!

В колибата стана много тихо. И навън гласовете утихнаха - види се, и там бяха чули думите на девойката. Арики мълчеше, загледан втренчено пред себе си. Сухото му лице сякаш още повече се набръчка. Най-после той дигна глава и като ме прониза с враждебен поглед, рече:

- Зинга не може да стане сахе на пакеги. Пакеги не е син на нашето племе.

- Ще стане! - твърдо отсече девойката. - На празника на Дао племето ще осинови пакеги.

- Но ако племето откаже да го осинови? - попита Арики.

- Няма да откаже! - тихо се обади главатарят, като се привдигна на лакът. - Пакеги ме спаси от смърт. Той лекува нашите хора. Дава им хубави подаръци. Пакеги е полезен човек. Племето ще го осинови и Зинга ще стане негова сахе. Анге бу!

Арики тежко се надигна и тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна и каза:

- Нана - тъй да бъде. До празника на Дао пакеги да живее в либата орованда. А на празника ще видим...

След излизането на Арики сякаш тежък товар се смъкна от гърба ми. Досега само веднъж бях минал през трите махали на селото, но като пленник. След това ходех всеки ден в малкия залив, разговарях с туземците, лекувах раните им, но винаги чувствувах тяхното недоверие. То се издигаше като стена между мене и тях. Сега стената на недоверието е разрушена. Аз ще живея в либата орованда - също такава колиба за гости като тази, в която живеех при племето бома. Това значеше, че ще бъда гост на племето. Всички ще ме смятат вече за свой приятел, свободно без страх ще идват при мене в колибата, а може би ще ми разрешат и аз да ходя при тях в селото. Без страх за живота си сутрин ще посрещам слънцето на брега на океана, а вечер ще се радвам на неговия залез. Вълните ще се разбиват в скалите, а аз ще се смея на тяхното безсилие. Кой беше казал, че животът е празен, глупав и безсмислен и лъха на увехнали теменуги? Нима има нещо по-велико от живота?

Вечеряхме в колибата при болния. Огънят гореше силно. На рогозката бяха наслагани пред всекиго от нас по един онам с ядене. Пихме малоу - кокосово вино, - което жената на главатаря черпеше с кокосова черупка от една голяма делва. Всички бяха весели и доволни. Дори и Боамбо се усмихваше, макар че кракът още го болеше. Той не яде, но кокосовата черупка с малоу беше до него и той често пиеше от приятното питие. Старата жена постоянно ме канеше: - Яж, яж...

А Амбо просто не знаеше какво да прави от радост - ту отиваше на нара при баща си и му наливаше кокосово вино, ту отново идваше при нас, до огъня, сядаше на рогозката с подгънати крака и почваше да ругае Арики. Да, Арики бил виновен за всичко. Само Арики и никой друг. Едва много по-късно разбрах каква беше вината на Арики, но тази вечер нищо не знаех и нищо не питах. За мене беше достатъчно, че спасих главатаря на племето и щях да живея в колибата за гости.

Зинга тихо запя и всички млъкнаха.

- Ябом аро-ро-о-о, ябом аелда-а-а ябом-ба гена-а-а хе-ноу ла-а-а... (Слънцето изгрява, слънцето залязва, слънцето е брат на луната).

В нейния глас сякаш звучеше и жегата на задушния ден, и прохладата на нощта, и плясъкът на вълните, и тихият ромон на ручеите в планината, долавяше се и лекият повей на вятъра, и страшният вой на бурята - в песента на девойката сякаш всички природни стихии се вплитаха в една чудна, непостижима мелодия.

Вечерта се върнах късно на яхтата. Капитанът и плантаторът бяха разтревожени - помислили, че с мене се е случило някакво нещастие.

II

Старият испански географ не лъжеше - туземците наистина бяха мирни и гостоприемни хора. Някои от тях имаха по-тъмна кожа, изпъкнали скули, дебели устни, много гъсти вежди и сплескани носове, но имаше и такива с по-светла шоколадова кожа, с правилни черти на лицето, с прави носове и с не толкова дебели устни като на другите цветнокожи. Нямаше никакво съмнение, че техните далечни прадеди са били бели хора. Това ме караше да мисля, че някога част от Магелановите моряци наистина са отказали да се завърнат в своята родина и са останали на остров Тамбукту. Техните деца са били мулати, а внуците и правнуците им са създали смесени поколения, които все пак се различават от коренните туземци.

Боамбо беше тана - пръв главатар на племето занго. Когато оздравя, Боамбо ме заведе в една празна колиба близо до брега на океана, потънала в зеленината на палмови, пъпешови и хлебни дървета, и ми каза:

- Това е нашата либата орованда. Сега тя става твой дом. Живей за радост на нашето племе.

Тогава още не знаех обичаите на племето и схванах думите на главатаря буквално: живей и нашето племе ще се радва, че ще те вижда всеки ден, и ще ти казва тауо ала - приятна почивка. - или тауо дола - приятен лов. Много по-късно разбрах, истинския смисъл на това, което ми каза Боамбо:

живей така, че твоят живот да бъде полезен на племето и радостта ти да бъде радост на цялото племе.

Колибата, в която ме заведе Боамбо, беше по-голяма от колибите на другите туземци, но приличаше на тях. Покривът й беше висок и остър и се спускаше чак до земята. Той беше направен от дълги, прави и доста дебели греди, по които бяха наредени стъбла от бамбук, Привързани с лиани. Беше покрит с рогозки, изплетени от палмови листа, а върху рогозките имаше дебел пласт пак от палмови листа, обърнати с дължината си надолу, за да се оттича водата през време на дъжд. Изобщо покривът беше много здрав и не пропущаше вода. Той се опираше на дебели колове, набити в земята, високи около един метър. По тия колове бяха наредени едно до друго разцепени бамбукови стъбла - това бяха стените на колибата. Вратата беше тясна, поставена високо като прозорец.

Покъщнината в колибата беше бедна и доста оскъдна. Край едната стена имаше дълъг нар от бамбук и няколко дървени възглавници, а край другата стена - лавица пак от бамбук. Върху лавицата бяха наредени дървени блюда, гърнета и черупки от кокосови орехи, които служеха вместо паници и канчета. Над нара бяха закачени едно копие, лък и торбичка със стрели. По средата на пода беше изкопана малка яма; за огнище. Около ямата имаше три камъка, на които поставяха гърнетата, когато варяха обед. Половината от пода беше покрита с рогозки, изплетени от палмови листа. От средната греда висеше кошница, изплетена от жилави пръчки. В нея имаше банани и други плодове. На задната стена бяха закачени няколко кучешки и свински черепа. Това показваше, че хората, които са живели тук преди мен, са изяли няколко кучета и свини. За моя радост човешки черепи нямаше.

Таванът беше направен също от бамбук, както и нарът. За него водеше стълба от лиани. Той беше здрав и там можеше да се спи. На предната стена, над вратата, под самия покрив, имаше врата-прозорец, през който се излизаше на малка веранда от бамбук, подпряна отвън с два стълба.

Пред колибата беше поставен още един нар от бамбук. Такива нарове имаше пред всички колиби. На тях туземците се събираха на приказка, хранеха се, а понякога почиваха през деня. И тук, близо до нара, имаше огнище и два-три плоски камъка, на които човек можеше да счупи кокосов орех или нещо друго. Това беше всичко.

Над огнището в колибата нямаше комин. Пушекът, на кълба се извиваше под потона и излизаше през вратата или през пролуките на стените.