Остров Тамбукту

Близо до Скалата на ветровете, както туземците наричаха сушата, която се врязваше дълбоко в океана, имаше един голям коралов риф. (Риф - подводна скала от корали, която понякога е равна с водната повърхност). През време на прилив водата го заливаше, а през време на отлив рифът се подаваше над водата и приличаше на малък остров. Приливът беше настъпил и сега водата беше го заляла. Като стигнаха над рифа, лодките се пръснаха в различни посоки. Туземците гребяха бавно и внимателно оглеждаха тъмнозелената повърхност на рифа, който беше обрасъл със сочни водорасли - най-любимата храна на морските костенурки. Сега туземците шареха с лодките си над рифа и ги търсеха. И наистина не се мина много време и от една лодка се чуха силни викове: - Маранга! Маранга!

Всички лодки се устремиха нататък. Повърхността на рифа се виждаше добре през прозрачната вода. Костенурката пълзеше между водораслите и неспокойно обръщаше глава ту на една, ту на друга страна - изглежда, че и тя виждаше лодките и се чудеше накъде да бяга. Тя беше много голяма, около метър и половина дълга и толкова широка. Нашата лодка я приближи. Костенурката врътна опашка и бързо заплува към най-близкия край на рифа. Сигурно искаше да се скрие в дълбоката вода, но няколко лодки й пресякоха пътя и тя се върна обратно. Започна се бясна гонитба. Туземците кряскаха силно и удряха с веслата по водата, за да изплашат още повече и без това уплашеното безобидно животно. Наистина тя плуваше бързо, но лодките бяха се наредили в кръг и отвсякъде й преграждаха пътя към брега на рифа. Костенурката се въртеше ту в една, ту в друга посока, докато най-после се умори и все по-често почна да показва главата си над водата, за да поеме въздух. Тя нямаше хриле като рибите и не можеше да диша във водата. Когато си показваше главата, тя преставаше да движи дебелите си крака и застиваше без движение, докато поеме въздух.

Трима младежи се хвърлиха от лодките във водата и заплуваха към нея. Започна се опасна борба под водата. Младежите се мъчеха да хванат костенурката и да я обърнат по гръб - тогава тя е безсилна и не може да плува. Но костенурката яростно се защищаваше от нападателите с дебелите си крака, дълги половин метър, които завършваха с остри нокти, и не ги пускаше близо до себе си. Младежите често подаваха глави над водата, за да си поемат въздух, и отново се гмуркаха. Същото правеше и костенурката. Това дебнене, тази упорита борба беше много опасна. Ако костенурката засегне някого с ноктите си, можеше да смъкне кожата от гърба му и да го осакати. Ето тя си подаде главата над водата и отвори уста да поеме въздух. В същия миг един от младежите се метна на нея, хвана я с две ръце за шията и я обърна по гръб. Това беше най-рискованият момент от лова.

Туземците нададоха радостни викове. Но Костенурката още не се предаваше. Макар обърната по гръб, тя продължаваше да размахва краката си и водата около нея вреше и се пенеше. Но и младежът не отстъпваше, държеше я здраво за шията и не я изпускаше. Втори младеж успя да хване костенурката за опашката. Това беше краят: каквито и усилия да правеше, колкото и да се мъчеше, тя не можа да се изплъзне. Останалите ловци бързо изравниха две лодки, привързаха ги една за друга, поставиха напреки по тях няколко весла за по-голяма устойчивост, след това вързаха костенурката за лодките и потеглиха към брега с радостни викове.

Но скоро радостта им беше помрачена. Младежът, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб, сега лежеше на дъното в една от лодките и стенеше от болки. Костенурката беше го засегнала с острите си нокти. Десният му крак под коляното беше одран и от раната висеше като парцал голямо парче месо.

Аз не бях взел чантата с лекарствата. Казах на Гахар да отидем на "голямата лодка" за тях, но той не се съгласи. Не само Гахар - никой от туземците не смееше да се приближи с лодката си до нашата яхта. Щом излязохме на брега, поръчах да занесат ранения на сянка, а аз седнах в една лодка и отидох сам на яхтата. Но когато се върнах със своята лекарска чанта, младежът беше си отишъл. Само Гахар и няколко туземци бяха останали да пазят костенурката. Те играеха около нея на пясъка, като издаваха диви, радостни викове, а други сечаха колове в гората. От коловете направиха ограда в плитката вода на залива и вкараха в нея костенурката. Тук тя щеше да живее като в кошара, докато я заколят и опекат.

Попитах Гахар защо раненият младеж не ме е дочакал.

- Страхува се от твоя кобрай - отвърна Гахар. Отговорът на моя стар приятел не ме учуди. Този младеж не беше първият човек, който се страхуваше от моите лекарства. На езика на племето "кобрай" значи не само лекарство, но и магия. Ако лекарството е дадено на болния от негов приятел, това е "нанай кобрай" - добро лекарство, - но ако същото лекарство е дадено от враг, това е "уин кобрай" - лошо лекарство, - от което болният може да умре. Щом младежът се страхуваше от моето лекарство, това показваше, че той ме смята за свой враг или най-малкото, не ме смята за свой приятел.

Попитах стария Гахар защо не е обяснил на младежа, че не съм му враг.

- Казах му - отговори Гахар. - Но той не ме послуша и си отиде.

Туземците донесоха няколко огладени кола, наредиха ги на пясъка един до друг, наслагаха върху тях зелени листа и накладоха голям огън върху тъй направеното огнище. Когато огънят се разгоря добре, хората на Гахар поставиха в него няколко гладки камъка и ги затрупаха с дърва. След това измъкнаха костенурката от оградата, обърнаха я по гръб, хванаха я за опашката и я повлякоха по пясъка. Под сянката на едно голямо дърво те отсякоха главата й с каменна брадва, освободиха я от грамадната черупка, нарязаха месото на късове, увиха го в зелени листа от пъпешово дърво и го поставиха върху нагорещените камъни. След това го затрупаха с жарава.

До вечерта месото се изпече. След залез слънце от селото се чуха звуците на бурума, които приканваха туземците да се съберат на веселба. Те ще ядат печено месо от костенурка и ще играят цяла нощ.

И аз получих своя дял от костенурката - няколко къса месо, увити в листа от пъпешово дърво - и отидох на яхтата.

- Къде се губите? - попита ме капитанът. Той беше разтревожен. Като узна, че съм бил на лов за костенурки, той въздъхна с облекчение и каза: - А ние бяхме почнали вече да ви оплакваме.

Като видя печеното месо, Смит възкликна:

- Прекрасно, сър! Месото на костенурката е много вкусно. Трябва да го изядем, докато е топло. Щом изстине, то ще стане твърдо като гьон.

Смит беше прав - месото наистина беше вкусно и ние се нахранихме богато.

През нощта често се събуждах от силните звуци на бурума и от пискливите свирки на туземците, които пируваха в селото.

IV

Недоверието на ранения туземец ми напомни за племето бома. В началото и планинците ме посрещнаха с недоверие и страх, а когато успях да разсея страха и недоверието, аз ги изоставих. Напоследък все по-често почнах да мисля за тях. Какво ли правят Лахо и Габон? Какво мислят за мене моите приятели от планината? Дали ме чакат, или са загубили надеждата, че ще се върна при тях?

Реших да отида на уреченото място да ги потърся още веднъж. Смит и капитанът пак пожелаха да дойдат с мене. Взехме по една ловджийска пушка и тръгнахме. Океанът беше тих. Лодката леко се плъзгаше по гладката водна повърхност. В прозрачната вода плуваха малки и големи риби, по дъното, близо до брега, се виждаха безброй животни с най-фантастични форми и цветове - морски звезди, сюнгери, таралежи, раци и много други с най-различни цветове: червени, жълти, оранжеви, зелени и какви ли не още. И в морето животът беше също тъй богат и разнообразен, както на сушата.

Щом излязохме на брега, побързах към дървото, на което моите приятели бяха оставили кокосовите орехи. Много странно! Кокосовите орехи ги нямаше, но празните консервени кутии висяха на сухия клон, където бях ги вързал с връв. И басмата беше на мястото си непобутната - аз бях я увил около един клон и здраво бях я привързал с канап, за да не я отмъкне някоя маймуна. Под дървото намерих черупките на кокосовите орехи. Значи, туземците са идвали да ме търсят след уговорените десет дена и като не са ме намерили, изяли са кокосовите орехи и са си отишли. Но защо не са взели консервените кутии и басмата? Това наистина беше чудно. Те много се зарадваха миналия път на кутиите, които им подарих, а басма никога не бяха виждали през живота си и не можеше да не им хареса. Защо не са взели подаръците, които бях им оставил? И защо са изяли орехите, които самите те бяха оставили за мене?