Остров Тамбукту

I

Рано на другия ден отидох в градините да взема кокосовите орехи, които бях скрил в храстите, но не ги намерих. Бях неприятно изненадан. Кой ги е взел? Маймуната ли ме е проследила, или някой туземец случайно ги е намерил? Проклятие! На мене просто не ми вървеше... Беше ми останал само един от вчерашните кокосови орехи, а маймуните не се срещаха на всяка палма и не можех да разчитам на тях...

Неочаквано чух човешки гласове и се скрих в храстите до оградата. Отвън по пътеката минаха няколко туземци. Когато се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха, излязох от градината и тръгнах обратно по пътеката през гората. Несполуката силно ме разтревожи. Просто не знаех какво да мисля. Възможно ли е маймуната да вземе орехите? Ако пък ги е взел някой дивак, как ги е открил в гъстите храсти?

Както вървях, изведнъж ми се стори, че чувам отново човешки гласове. Докато съобразя какво да правя, срещу мене на пътеката се показаха двама туземци. Единият от тях носеше каменна брадва, а другият - копие. Те ме видяха и тъй се изплашиха, че изтърваха на земята и копието, и брадвата и хукнаха обратно по пътеката. Взех копието и каменната брадва и продължих пътя си радостен и щастлив, че вече имам оръжие.

Копието беше много дълго, право и добре изгладено, с остър връх от бамбук. Опитах острието му с дланта си - то беше много твърдо, обгорено на огън. От огъня бамбукът се втвърдява и копието става опасно оръжие. С него човек може да убие всяко животно. Каменната брадва не беше остра като стоманената, но с много упоритост и сила и тя върши добра работа. Дръжката й беше къса, добре изгладена и здраво привързана за каменното острие с връв от лико.

Веднага се залових за работа: отсякох няколко млади дръвчета, окастрих клоните им и направих от тях пирамида. Сетне превързах върховете им с лиана, покрих ги с клони и с висока трева, която растеше на полянката, направих си постеля пак от трева и колибата беше готова. Построих я само за няколко часа в гората, близо до завоя на реката. Дърветата около колибата простираха нашироко клоните си и хвърляха дебела сянка.

Имах вече жилище и тъкмо навреме: през нощта излезе силен вятър, небето се покри с гъсти облаци, засвяткаха мълнии. Дърветата зашумяха. Понякога се чуваше силен трясък от повалено дърво, клоните остро скърцаха над главата ми. Тропическият лес сякаш се раздвижи, оживя. Заваля проливен дъжд, но колибата не пропускаше нито капка и това най-много ме радваше. Какво щях да правя в тоя дъжд, ако туземците не бяха толкова страхливи? Без тяхната каменна брадва не бих могъл да си направя колиба.

След полунощ бурята утихна, дъждът престана. Призори облаците се дигнаха, звездите затрепкаха със студен блясък, но скоро слънцето изгря и те се стопиха в ясното небе. Излязох от колибата и тръгнах по реката да търся риба или раци. Дълго бърках с ръце под камъните по дъното, но нищо не хванах. Намерих едно завирено място, където клоните на дърветата стигаха чак до водата. Тук, между корените, хванах два рака. Отидох при огъня да ги опека, но огънят беше се превърнал в мокра пепел, през нощта дъждът беше го угасил. Изядох раците сурови. Без сол бялото им сурово месо под твърдите черупки беше блудкаво, отвратително. Пък и толкова малко нещо за ядене имаше в тях, че и след като изсмуках сока от дългите им крака и щипки, бях толкова гладен, колкото и преди да изям раците.

Чудно нещо - аз мислех само за храна. Какво ще ям? Тази мисъл ме занимаваше от сутрин до вечер. Разбира се, не по-малко ме тревожеха и туземците. Те бяха страхливи, в това се убедих още първия ден, когато излязох на брега. Туземецът, когото срещнахме при лодките в малкия залив, избяга от нас като от някакви чудовища. По-късно в селото диваците доста време не смееха да ни приближат, макар да бяха въоръжени. Вчерашната среща с двамата туземци още веднъж ме убеди, че те се страхуват от мене. Но аз съм сам, а те са много, а когато са много, те стават опасни. Гладът ме заставяше да си търся храна из градините на туземците, а страхът ме караше да се държа по-далеч от тях. Тази борба продължи ден-два, след това гладът надви на страха и аз тръгнах да търся нещо за ядене...

II

Реших да наблюдавам туземците отдалеч. Отивах сутрин рано до градините, изкачвах се на някое кичесто дърво и мълчаливо ги следях от своето прикритие. Скоро научих много полезни неща. Забелязах, че овощните и зеленчуковите градини бяха в горите. В овощните градини отиваха обикновено мъже, и то от време на време, да берат плодове или да прогонват птиците и маймуните от дърветата, а в зеленчуковите градини всеки ден работеха жени и деца. При тях винаги имаше двама или трима мъже, въоръжени с копия и стрели, но те рядко работеха. Обикновено седяха край огъня, пушеха и си приказваха. Само когато трябваше да се засаждат нови лехи, мъжете разкопаваха земята с дълги дебели колове, изострени на долния край. Открих също, че жените и децата отиваха на работа сутрин, след изгрев, и се връщаха в селото вечер, преди да залезе слънцето. Тия мои наблюдения много ми помогнаха. Всеки ден, преди да залезе слънцето, отивах близо до някоя градина, изчаквах търпеливо, докато хората си отидат, влизах, необезпокояван от никого, изскубвах няколко стъбла от батати, събирах плодовете им в каскета си и се връщах в своята колиба. Най-често изкопавах с каменната брадва батати от различни лехи, за да не бъде открита кражбата.

Макар да бяха сладки, суровите батати не бяха много вкусни. След няколко дни те ми се втръснаха до повръщане, но все пак ме спасяваха от глада. Срещнах и друго неудобство, което беше неприятно. Тук мръква веднага щом залезе слънцето. Аз успявах да набера бататите на светло, но докато се върна в колибата, тъмнината ставаше непрогледна и трудно намирах пътя през гората, където дори и денем беше тъмно.

След това почнах да ходя в градините сутрин рано. Това беше по-удобно: докато изгрееше слънцето, напълнях каскета си с батати и се връщах в колибата радостен и доволен. Но една сутрин закъснях и срещнах туземците до самата градина. Бяха няколко жени, десетина деца - момчета и момичета - и двама мъже. Жените, както и мъжете, бяха препасани през кръста с тесни пояси. От поясите на жените висяха дълги гъсти ресни, които прикриваха краката им почти до коленете. Малките деца бяха съвсем голи, с изпъкнали коремчета и с рошави глави. Щом ме видяха, жените и децата нададоха силни писъци и хукнаха обратно към селото, а мъжете останаха на местата си и ме гледаха, без да помръднат, сякаш страхът беше ги приковал към земята. И аз стоях изтръпнал и следях всяко тяхно движение. Ще се осмелят ли да ме нападнат? Най-после те се съвзеха и избягаха след жените, а аз бързо тръгнах по пътеката към колибата си. Но преди още да си отида, до мене долетяха силни удари на дървен барабан. Познавах тия оглушителни звуци: бях ги чувал вече няколко пъти долу на морския бряг и знаех какво означават. Диваците биеха тревога. Аз ги слушах изтръпнал и чаках...

През целия ден бях нащрек. Очаквах диваците да тръгнат да ме търсят, но те не се появиха.

Бататите, които бях набрал, можеха да ми стигнат за два-три дена, но нямах огън да ги опека, а сурови не можех да ги ям вече. Тогава си спомних за туземците, които бяха оставили до извора запалената главня. "Те сигурно често отиват там за вода" - помислих си аз и реших да ги чакам. Покачих се на скалата и се притаих в храстите. Сега бях по-смел, защото имах копие - в случай на нападение то можеше да ме защити.

Стана много горещо. Пясъкът край реката тъй се нажежи, че беше невъзможно да стъпи човек на него с бос крак. Аз не бях бос, обущата ми още бяха здрави, но какво ще правя, когато се скъсат? "Ще свикна да ходя бос като туземците" - мина през ума ми. Но тая мисъл никак не ме утеши.

Изведнъж чух нещо да шумоли. Погледнах към скалата и видях един огромен варан, дълъг повече от метър и половина. Туловището му беше дебело като тялото на свиня, с дълга опашка и с остра муцуна като на гущер. Той вървеше предпазливо с дългите си крака и душеше въздуха. Прицелих се с копието и го хвърлих, но не улучих огромния гущер. Макар да беше тромав, той бързо избяга и се скри между скалите.