Страница 15 из 113
Видях наблизо дълбока пещера, издълбана от вълните в скалистия бряг, и бързо заплувах към нея. Тя беше тъмна и страшна. В друго време едва ли бих се решил да вляза вътре, но сега само тук можех да намеря спасение, ако туземците биха решили да ме търсят.
Стигнах до дъното на пещерата и седнах. Само главата ми се подаваше над водата. Притаих дъх и се ослушах. Чух някакви странни звуци, които идваха сякаш изпод земята. Водата беше топла, но аз треперех. Какви са тия звуци и откъде идват? По-късно, като се поуспокоих, разбрах, че звуците идваха отвън. Това бяха гласове на гората, на вятъра, на живота, които отекваха глухо в пещерата.
Слънцето залезе. Обгърна ме непроницаем мрак. На екватора нощта настъпва бързо. У нас след залез слънце постепенно почва да се смрачава и докато падне нощта, минава се почти цял час. Това се дължи на слънчевите лъчи, които в северните области на земното кълбо минават през по-дебел пласт въздух, пречупват се в сферата и дълго време след залязването на слънцето осветяват небето. Колкото отиваме по на север, толкова смрачаването става по-бавно, а на самия Северен полюс слънцето не залязва цели шест месеца, а след това се скрива под хоризонта за нови шест месеца. На Северния полюс шест месеца е ден и шест месеца нощ. А тук, на екватора, през всичкото време на годината денят е равен на нощта.
Излязох от пещерата и заплувах покрай скалите. Скоро стигнах до устието на малка река и излязох на брега. По небето блещукаха безброй звезди, едри и светли. Струваше ми се, че те са по-едри и по-светли от звездите на нашето небе. След малко изгря и луната и стана доста светло.
Събух обущата и чорапите си и тръгнах бос по песъчливия бряг срещу течението на реката. Бързах по-скоро да се отдалеча от опасното селище на диваците. Но колкото повече се отдалечавах от брега на океана, толкова коритото на реката ставаше по-тясно и водата - по-буйна. Пясъкът се свърши, брегът се издигаше стръмен и покрит с гъста гора и аз трябваше да газя през водата. Тя стигаше едва до коленете ми, но бързото течение влечеше дребни камъни, които ме удряха по краката и затрудняваха движението ми нагоре към планината. Опитах се да вървя край гората, но увисналите клони на дърветата по двата бряга стигаха до водата и образуваха гъста и непроходима преграда, през която не можеше да се проникне. Трябваше да газя през водата, а тя ставаше все по-буйна, дребните камъни все по-често и по-силно ме удряха в краката. Изпитвах силни болки. Понякога пред мене се изпречваха скалисти прагове с водопади. Не можех да ги заобиколя, защото гората беше непроходима, и трябваше да пълзя по мокрите скали, покрити с хлъзгав мъх - падах и ставах, но нито за миг не се спрях.
Вървях цяла нощ. Утрото ме завари високо в планината. Бях уморен и гладен, краката ми бяха се подбили и ужасно ме боляха. Пък и водата беше доста студена и треперех от студ. Стигнах до един водопад. Тук водата падаше от висока отвесна скала, шумно се разбиваше в дълбок вир, пенеше се и пръскаше хиляди капки наоколо. До водопада имаше малка поляна, обраснала с гъста, избуяла трева, висока колкото човешки ръст. Навлязох в тревата. Тя беше твърда и с голяма мъка си пробивах път. Стигнах до гората и запълзях между дърветата и бодливите храсти. Като заобиколих скалата, отново тръгнах през водата. След малко стигнах до втора скала, под която извираше самата река. Наоколо се издигаше непроходим тропически лес. Сега накъде?
Изкачих се на скалата и седнах. Силите ми бяха се изчерпали. Гладът ме измъчваше, а наоколо по дърветата не се виждаше никакъв плод. Какво ще правя сред тая непроходима джунгла сам, с голи ръце? С какво ще се храня? "Най-напред трябва да си почина, а след това ще реша какво да правя" - помислих си и като намерих притулено кътче до един храст, легнах и веднага заспах...
Насън усетих, че краката ми горят като от огън, и се събудих. Слънцето беше се издигнало над дърветата, сянката беше се скъсила и краката ми бяха останали под горещите лъчи.
Преместих се на сянка. Изворът тихо клокочеше под скалата. Из гората крещяха маймуни, чуваха се писъци на птици. Ако имах пушка, щях да убия някоя птица, щях да я опека и да наситя празния си стомах, но аз нямах нито пушка, нито дори лък и стрели. Нямах и кибрит, за да наклада огън. Нищо нямах...
II
Неочаквано чух наблизо човешки гласове. Бързо изтичах до близките храсти и се скрих. След малко от гората, на отсрещния склон, излязоха двама туземци. Те носеха на раменете си по едно бамбуково стъбло, дълго около два метра и дебело десетина сантиметра. Единият носеше в ръка запалена главня. Като стигнаха до извора, диваците седнаха край скалата, извадиха сухи листа от торбичките, които бяха привързани на шиите им, свиха цигари, запалиха ги от главнята и запушиха. Аз бях близо до тях, виждах всяко тяхно движение и чувах всяка тяхна дума. Като си изпушиха цигарите, туземците поставиха във водата бамбуковите стъбла малко наклонени надолу, напълниха ги, запушиха ги с дървени тапи и ги понесоха на рамене. Скоро те потънаха в гората и гласовете им заглъхнаха.
Слязох от скалата и взех главнята, която още не беше угаснала. "Имам вече огън" - с радост помислих аз. Огън! Голяма придобивка! Едва сега разбрах колко труден е бил животът на човека преди много хиляди години, когато още не е умеел да добива огън и се е хранел само с диви плодове и сурово месо. Но щом открил огъня и почнал да се храни с печено месо и плодове, дивакът се спасил не само от глада, но и от много болести. Огънят го е предпазвал и от хищните зверове.
Върнах се по течението на реката, слязох долу до самия водопад и накладох огън на едно притулено място, където реката правеше остър завой. Тук водата беше изхвърлила много дърва и дебели пънове, които бяха изсъхнали от слънцето и горяха като барут. Скоро под тях се образува жарава, на която би се опекъл цял вол. Но уви! Аз не можех да си хвана дори и едно мъничко птиче.
Отново се върнах при извора. Ослушах се - никакъв човешки глас. "Къде бяха отишли двамата туземци? Къде отнесоха водата в своите бамбукови съдове? Сигурно наблизо има селище" - помислих си аз. Където има хора, там има и село, а където има село, там има и печена риба, и кокосови орехи, и чист "еликсир", както капитанът наричаше кокосовото вино. Какво не бих дал сега за една печена риба или за един кокосов орех!
Изведнъж наблизо чух шум и едно особено съскане, което ме накара да се обърна. Само на десетина крачки от мен, между камъните, видях една очиларка, която беше надигнала главата си над земята и съскаше заплашително. Срещу нея на един камък беше се присвила като котка, с настръхнала козина, една мангуста. Тя ръмжеше злобно и се готвеше да се хвърли върху опасната змия. Възбудената очиларка беше издула шията си като мехур и двата черни кръга от двете страни на шията й наистина приличаха отдалеч на очила. Очиларката е отровна змия - ухапе ли някого, очаква го сигурна смърт. Ухапаният може да се спаси само със серум против змийска отрова. Но мангустата не се страхуваше, защото змийската отрова не е опасна за нея. С един пъргав скок тя се хвърли върху очиларката и я захапа за опашката, но и очиларката успя да я клъвне за крака. Мангустата отскочи настрана, отново легна по корем и размаха из въздуха дългата си рунтава опашка. Очиларката пак се изправи и засъска срещу наеженото животно. Нов светкавичен скок - и мангустата захапа очиларката за шията, като ръмжеше и я притискаше с малкото си като на котка тяло. Но очиларката не се предаваше. Тя удряше мангустата с опашката си като с камшик и се мъчеше да се отскубне от острите й зъби и нокти. След големи усилия тя наистина се изплъзна и се затъркаля, свита на кълбо, към скалата, но мангустата я настигна, заби ноктите си в тялото й и почна да го ръфа. Опасната змия потрепера, сви се и застина - тя беше мъртва. Мангустата я завлече в гората.
Реших да си потърся храна и тръгнах предпазливо по пътеката на туземците. Бях сигурен, че тя ще ме изведе в някое селище с гладък, утъпкан мегдан и с островърхи колиби, в които живеят въоръжени диваци. При тая мисъл изтръпнах и се спрях. Но като си спомних кокосовите палми около колибите на туземците и едрите им плодове, пълни с кокосово мляко, отново тръгнах. Един кокосов орех или няколко печени ямса биха ме спасили от гладна смърт.