Остров Тамбукту

Когато казах всичко това на Стерн, той иронично подхвърли:

- О, на мене няма да ми бъде по-добре, ако диваците ме изядат не от глад, а от религиозен фанатизъм!

Вратата изведнъж се отвори шумно. Двама пазачи подадоха рошавите си глави и ни направиха знак да излезем. След това ни подкараха пред себе си...

На една поляна до скалистия бряг гореше буен огън. Около него играеха цяла тълпа полуголи туземци. Няколко мъже им свиреха с пробити кокосови орехи, други трима крещяха в дълги, дебели бамбукови стъбла, а един нисък здравеняк удряше с всички сили с две дебели пръчки по едно голямо корито, издълбано от сухо дърво. Шумът беше невъобразим. Туземците играеха, наредени един след друг в кръг, и понякога се провикваха силно, сякаш искаха да заглушат свирките и дървения тъпан: - Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Вкараха ни в кръга. Виковете още повече се засилиха. Ние стояхме като зашеметени. Но ето че кръгът се разтвори и при нас дойдоха мъжът и девойката, които бяхме видели вече първия ден, когато излязохме на острова. Девойката беше облечена в същата премяна - пояс и ресни, окичени с раковини, а на ушите й две мидени черупки излъчваха сребрист блясък. Тя бавно се приближи до нас и като ни изгледа продължително, пошепна нещо на мъжа. Тъпанът и бамбуковите свирки замлъкнаха. Всички се струпаха около нас. Тогава едрият мъж се приближи до Грей и сложи ръка на рамото му. Двама туземци хванаха нещастния готвач, завързаха на краката му един голям камък, понесоха го към отвесния скалист бряг и го хвърлиха в океана.

Редът беше мой. Очаквах всеки миг главатарят да се приближи и да сложи ръка на рамото ми. Погледнах девойката и срещнах погледа й. Тя се усмихваше, сякаш нищо не бе се случило. Като свършиха с Грей, двамата пазачи ни подкараха с капитана обратно към колибата, а останалите продължиха да играят около огъня и да викат:

- Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

II

Животът ни в колибата не се промени. Всяка сутрин получавахме стомна с "еликсир" и кошница с печена риба, ямс, таро или батати (Многогодишна виеща се лиана, която достига до 5 м дължина. Клубените й приличат на картофите, но са сладки и много по-едри: един батат тежи от 0,5 г до 4-5 кг. В отделни случаи стига до 25 кг. Ядат се варени, печени или пържени. Срещат се и в диво състояние. Както и картофите, бататите са донесени в Европа от Америка след нейното откриване. Но в Азия те са проникнали много по-рано, а в Хавайските острови - 500 години преди нашата ера). но ние почти не се докосвахме до тях.

Изминаха няколко дни. Пазачите редовно се сменяваха сутрин и вечер. Ние се разхождахме из колибата и рядко разменяхме по някоя дума. И наистина, за какво да говорим? За смъртта, която беше надвиснала над нас? Или да оплакваме съдбата си? Но ние бяхме мъже и не биваше да хленчим. Веднъж, на третия или на четвъртия ден след злополучния край на Грей, капитанът ми каза:

- Смелост, момко! Вие ще останете жив!

- Не вярвам - отговорих аз със свито сърце.

- Аз вярвам. Послушайте стария моряк, той има опитно око. Забелязахте ли как ви гледаше девойката? Сигурен съм, че мъжът, който беше с нея, е главатар на племето или някакъв друг началник, а девойката е негова дъщеря. Много приличаше на него. Ако пожелае, тя може да ви спаси.

- Ако пожелае... - въздъхнах аз. - Все пак има едно "ако". Освен това тоя главатар не изглежда да е щедър като оня от Соломоновите острови. Грей пръв позна неговата "доброта". Но защо нас ни оставиха живи? Стерн се замисли и бавно каза:

- Изглежда, техният закон е такъв. На някои острови в тропика туземците не изпълняват повече от една смъртна присъда в седмицата. Този обичай е познат на нашите управници и те също го спазват на островите, които владеят. За един ден те могат да застрелят без съд сто туземци, но със съд - само един в седмицата. Мисля, че на този обичай дължим живота си. Ако това е вярно, остават ни още няколко дни, а това не е малко. За един осъден на смърт всеки миг е равен на вечност.

Печално поклатих глава:

- Предпочитам да живея години, които да изглеждат като мигове...

- Ще живеете! - неочаквано каза капитанът. Погледнах го с недоумение.

- Какво искате да кажете?

- Сега ще ви обясня. - Той се замисли и тихо попита: - Имате ли ножче?

- Ножче? - Нямам, отговорих аз, като изгледах учудено капитана.

- Едно обикновено джобно ножче сега струва колкото един човешки живот.

- Не разбирам...

- Не ме гледайте така, още не съм си изгубил ума - тихо заговори Стерн, сякаш се страхуваше да не го чуе някой от диваците. - Жалко, че нямате ножче. Щом ви хвърлят в океана, ще разрежете въжето и ще се освободите от камъка. След това ще доплувате под водата до брега и ще се скриете в някоя пещера. Туземците няма да ви забележат. Видяхте ли какво направиха с Грей? Хвърлиха го, както се хвърля купчина смет на бунището, и се върнаха при нас. Никой не погледна да види какво става с него във водата. Слушайте по-нататък. Щом се освободите от камъка, ще се притаите някъде и ще дочакате нощта. В тъмнината лесно ще излезете на брега, без да ви забележи някой, и ще се укривате из горите. От студ не е опасно - тук през всичкото време на годината е топло, дори горещо. Ще се храните с диви плодове, каквито сигурно има навсякъде, а успеете ли да убиете някое животно и да накладете огън, ще имате и печено месо. Наистина неудобствата ще бъдат големи, но всеки на наше място би предпочел живота на пещерния човек пред смъртта. Лично аз предпочитам да съм живо куче, отколкото мъртъв лъв.

- Да речем, че е така - съгласих се аз. - Но тази малка вероятност за спасение зависи от едно джобно ножче, а аз го нямам.

- Затова пък аз имам! Ето, вземете го! - живо се провикна капитанът. - Цяло щастие е, че туземците нямат обичай да пребъркват джобовете на арестантите, както у нас. Изглежда, че те наистина са останали много назад от културата на цивилизованите народи.

Той ми подаде джобното си ножче, но аз отказах да го взема. Колкото и да ми беше мил животът, не можех да приема такава жертва от капитана. Ножчето е негово, нека той се опита да се спаси.

- Вземете го - настояваше морският вълк. - Вие сте млад, нищо не сте разбрали от живота, а какво може да очаква от него човек като мен? Поживях петдесет и пет години, стига ми толкова.

Бях трогнат от неговата настойчивост, която ме учудваше. Аз помислих: "Хората стават най-добри другари и приятели през време на голямо нещастие, когато няма какво друго да загубят освен живота си".

- Трябва да се спасите на всяка цена - продължи капитанът. - За да разберете защо, ще ви направя едно признание. Нещо повече - изповед! Не мислете, че ще се разкайвам за извършен грях. Не, аз мога с чиста съвест да кажа, че съм живял честно и ще умра като честен човек. Но преди да умра, искам да ви открия мъката си. И тъй, слушайте... Аз имам дете, момиченце на десет години. Живее в Александрия при сестра ми. Майка му е мулатка от остров Зумбава. Преди единайсет години, когато бях капитан на голям търговски кораб, хвърлих котва в пристанището на Зумбава и отидох да се поразходя из градчето. На пазара имаше цирк - трима мъже подхвърляха горящи факли и нажежени топки, друг един бълваше огън, а Доанга танцуваше боса по натрошени стъкла със змия около шията си. Прекрасно танцуваше, това мога да кажа и сега. Виждали ли сте как се огъват палмите под напора на бурята? Така се извиваше и танцувачката. Тя беше млада и много красива. Мулатите изобщо са красиви хора, те са родени от цветнокожи жени и бели мъже...

- Понякога се случва и обратното - подхвърлих аз.

- Случва се - призна Стерн, - но рядко. И тъй, като видях как Доанга танцува, в гърдите ми нахлу гореща вълна. Змията, увита около шията й, беше жива и макар зъбите й да бяха извадени, тя беше опасна. Пък и натрошените стъкла никак не са мека постелка за боси крака. Когато танцът свърши, хвърлих една банкнота на танцувачката. Тя се зарадва и мушна банкнотата в пазвата си. Тогава един от мъжете - този, който бълваше огън - се нахвърли върху нея, изви й ръцете назад и почна да бърка в пазвата й. Хората наоколо се превиваха от смях. Никой не защити девойката и това беше най-отвратителното. Възмутих се и се намесих - с един удар повалих нахалника и освободих Доанга. А когато тръгнах към пристанището, и тя тръгна след мене. Изкачи се на парахода. Прибрах я и заживяхме в моята кабина. Едва тогава разбрах колко е приятно, като свърши човек вахтата си, да има една любима жена, която да го чака в кабината. На моряците е забранено да живеят семейно в параходите, но аз не исках да се разделя с Доанга и я оставих при мене.