Остров Тамбукту

- Тази колиба беше мой дом - казах аз на адютанта. - Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.

- Нима ви е мъчно за тоя бордей? - учуди се адютантът.

- Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро...

- Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.

- Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?

- О, той има добри намерения!..

- ... които могат да дадат лоши резултати - прекъснах го аз.

- Защо?

- Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.

- Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.

- Видях. Но аз зная също така какво ще стане после...

- Какво?

- Каквото стана с японците.

- Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?

- Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.

- Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.

- А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?

- Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.

- Но туземците тъкмо това не искат!

- А какво искат те?

- Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.

- Но това е невъзможно! - възкликна адютантът.

- И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.

- Ако те дръзнат - закани се адютантът, - ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.

- Щом е тъй - отвърнах аз, - няма смисъл да водите преговори с главатаря.

Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.

- Но да отидем в селото - предложи той. - Нали сме дошли да преговаряме.

В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо... Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот...

Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.

- Ела, Гахар - извиках го аз. - Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето - американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.

Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец - висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.

- Тана Боамбо тука ли е? - попитах го аз.

- Няма го.

- А Амбо?

- Няма го - завъртя глава Гахар.

Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.

- Този не е главатарят им, нали? - попита ме той.

- Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.

- Значи, ние можем да преговаряме с него?

- Разбира се.

Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.

- Има - беше отговорът.

- А къде са те?

- Тука са - неопределено каза Гахар.

Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:

- Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?

- Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе...

- Не! - отсече Гахар.

Неговият отказ ме изненада.

- Защо, Гахар? Той е нанай биля - добър човек. Наш приятел.

- Приятел? - погледна ме Гахар с недоверие. - Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?

Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.

- Първожрецът не желае да преговаря с нас...

- Защо? - учуди се адютантът.

- Когато две враждебни племена решат да преговарят - казах аз, - те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.

- Какво трябва да направя? - попита ме адютантът.

- Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.

- О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!

- Добре, тогава дайте ми пистолета си.

Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.

- Сега можем да говорим, нали? - обърнах се аз към Гахар.

- Сега можем да говорим - каза той и пристъпи още по-близо до нас.

"Преговорите" започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце: - Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?

Преведох думите на адютанта. Като помисли малко, той каза:

- Нищо не мога да обещая. Ще докладвам на стареца. Той нямаше право да дава каквито и да било обещания. Контраадмиралът беше го изпратил да води преговори, но не беше му дал никакви права. Това показваше, че "старецът" подценява туземците.

А Гахар чакаше отговор. Трябваше да излезем някак от това смешно положение - да стоим пред Гахар като глупци и да не можем да му кажем нито "да", нито "не".

- Гахар - обърнах се аз към стария си приятел. - Аз ти казах, че тоя пакеги е нанай биля, но той не е тана на пакегите. Главатарят на пакегите е в голямата лодка. Сега ние ще отидем при него и ще му кажем всичко, каквото сме говорили с тебе. Утре по това време ще дойда да ти кажа отговора.