Остров Тамбукту

- Като си отидеш при вашите, ще се наспиш - казах й аз.

О, да, тя ще се наспи!.. Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи... Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи...

- Заповядайте в лодката! - учтиво ни покани адютантът.

- Няма ли да чакаме контраадмирала? - попитах го аз.

- О, не! Той няма да дойде.

- Защо?

- Не ми беше удобно да го попитам - усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.

- Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.

- Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?

- Вие имате чувство за хумор, признавам.

- Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?

Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като "весел град" - град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от "златната треска".

Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо - той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.

- Това ли е главатарят? - попита ме младият адютант. - Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?

- Не, той е добър и мирен човек - отвърнах аз. - При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.

Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.

Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.

- Кажете му, че той прави добро впечатление - обърна се към мене адютантът.

Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.

- Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.

- Нана, много добре - каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.

- Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.

- Нана - отново кимна с глава Боамбо.

- Доволен ли е главатарят? - попита адютантът. Боамбо каза:

- Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.

- Какво каза той? - попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.

- Каза, че е доволен...

За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.

- Дъщеря му може да мине в неговата лодка - рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.

Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.

Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше - това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.

- Попитайте го - рече адютантът, - съгласен ли е да стане наш съюзник?

Боамбо рязко отказа. Той отново заяви, че желае само едно: пакегите час по-скоро да се махнат от острова.

- Моята мисия свърши - рече адютантът. - Ако няма какво друго да кажете на главатаря, можем да се връщаме.

Какво да му кажа? Ние бяхме си казали всичко още вчера. Тогава Зинга беше пленница на белия главатар - това Боамбо много добре го знаеше и макар да рискуваше никога да не види дъщеря си, пак не се поколеба да заяви, че американците трябва да се махнат от острова. Сега, когато Зинга беше в неговата лодка, той нямаше никакви причини да променя решението си. Това беше съвсем ясно.

- Андо ще дойде ли с нас, или ще се върне при пакегите? - попита ме Боамбо, когато двамата му гребци бяха хванали вече веслата и се готвеха да насочат лодката към брега.

- Ще се върна при пакегите - отвърнах аз.

- Ела с нас, Андо! - тихо каза Зинга. В гласа й трептеше и молба, и страх.

- Ще дойда по-късно - обещах аз.

- Андо ще замине с пакегите - каза Боамбо. - Той ще се върне в своята страна.

Казах му, че тия пакеги не са от моята страна и не зная дали биха се съгласили да ме вземат на своите големи лодки.

- А ти се върни в селото, тана Боамбо - посъветвах го аз. - Нека всички се върнат. Направете си нови колиби. Аз ще помоля главатаря на пакегите да ви помогне. Вярвам, че той ще се съгласи.

- Ще помисля - беше отговорът. - Великият съвет ще реши.

Простих се с Боамбо и Зинга, адютантът им отдаде чест и моторницата пое обратния път.

Слънцето току-що беше изгряло, а над смълчаната водна шир вече трептеше силна жега. Между корабите и брега сновяха лодки, тежко натоварени с муниции. Ясно беше, че американците се укрепяваха на брега. Те бързаха да завършат укрепленията, започнати от японците, но сега на строежа не се виждаше нито един туземец - през време на краткия, но ожесточен артилерийски двубой между американските кораби и японските подводници японците нямаха време да се занимават с туземците и последните бяха избягали в джунглата при своите. Сега японците продължаваха да строят укрепления, но не за себе си, а за американците. И аз се питах: как контраадмиралът ще убеди туземците, че тия укрепления се издигат за тяхно добро? Наистина контраадмиралът иска да играе ролята на освободител. Той освободи Зинга от плен, освободи племето от японците и щедро предлага на Боамбо договор за защита и помощ. Но това нищо не значеше. Та нали с такива договори през миналия век Англия, Франция и Белгия заграбиха половината от африканския континент, а Америка заграби много острови в Тихия океан. Най-напред завоевателите сключваха договори "за защита и помощ" с главатарите на отделните племена, след това сееха вражда и раздори помежду тия племена и най-после ги покоряваха под формата на защита. Така че този начин на поробване не бе изобретение на американския контраадмирал. Той е бил практикуван още през времето на Колумб и Магелан от Карлос I Испански и от Мануел Португалски, когато те изпращаха бойните си кораби чак в Америка и Индия. Хитлер постъпи по същия начин, но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че той беше по-скромен: претендираше само за Европа и за част от Африка, а цяла Азия предоставяше на Япония. И ето шепа самураи - най-много хиляда души - решиха да покорят половината човечество и тласнаха осемдесетмилионния японски народ в жестока, безчовечна, безсмислена война. След като прегазиха корейската и китайската земя с тяхното шестстотинмилионно население, те насочиха корабите си към островите на Тихия и Индийския океан. Градове и села се превърнаха в черни пепелища, милиони хора загинаха и продължаваха да загиват. Смърт и разорение цареше на земята. Най-после дойде ред и на остров Тамбукту. Две японски подводници превърнаха в пепелища няколко села на туземците. След тях дойдоха американците. Какво искаха те? В името на какво воюваха? Контраадмиралът каза, че на неговото знаме били написани само две думи: свобода и демокрация. Хубави думи! И аз се питах: свобода, но за кого? Демокрация, но каква? Контраадмиралът доста горделиво заяви, че освободил острова от японците, а след това каза, че туземците могат да се завърнат в селата си и да заживеят мирно, както преди нашествието на японците, но веднага постави условие: Боамбо да сключи с него договор за защита и помощ. Той искаше да бъде покровител на туземците, а те искаха само едно: час по-скоро да се избавят от своя покровител.