Остров Тамбукту

- Аз вярвам в народа.

- А нима Ясуда и другите като него не са народът?

- Не, те са мърша в стадото...

- Тогава в японското стадо има прекалено много мърша - каза Стерн.

Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.

Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. "Къде е Зинга и как да й помогна? - питах се аз. - Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!"...

Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя - види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.

- И вас ли сполетя нашата участ? - изненада се той, като ме видя с товар на гърба. - Нали бяхте съюзник на тия свини?

- Победителите нямат нужда от съюзници - отвърнах аз.

- Лошо, много лошо! - въздъхна Смит. - Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер - Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.

- Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград - успокоих го аз, - а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград...

- Истина ли? Кой ти каза?

- Капитанът на подводницата.

- Нима той ви призна това?

- Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.

- О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! - възкликна Смит. - Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!

- Защо не го подкупите? - попитах аз.

- Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.

Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.

В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.

- Знаете ли къде е Зинга? - попитах го аз тихо.

- В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно...

Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих "шпионката" на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше "шпионката".

- Зинга! - тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.

- Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!

- Ще се опитам...

- Аз ще умра тук, Андо!

- Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата...

Чух стъпки над главата си - някой слизаше по желязното стълбище.

- Нощес пак ще дойда - казах аз и бързо се отдалечих от килията.

Смит ме чакаше в края на коридора.

- Какво искат от момичето? - възмущаваше се той. - Защо са го докарали тук? Това не са хора - не!

- Откога променихте мнението си? - попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.

- Не ми напомняйте това, сър... Аз не познавах японците.

От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.

Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език - капитане - и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: "Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава - защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му".

Ординарецът почука на вратата на кабината. Капитанът отвори и ме посрещна ухилен.

- Чия е тая касетка? - попита ме той. Едва тогава забелязах на пода касетката на Смит - опушена и обгорена от огъня, но напълно здрава.

- Моите войници я намерили в едно пепелище в селото. Ваша ли е?

- Не.

- А чия е? - втренчи се в мене капитанът. - Може би е на Смит?

- Не зная.

Капитанът изпрати ординареца за Смит. След малко той дойде бледен, отслабнал, изнемощял...

- Ваша ли е? - попита го капитанът и му посочи касетката.

Смит трепна и пребледня още повече.

- Ясно! - каза Сигемицу. - Дайте ми ключа!

Смит помълча малко, след това заяви рязко:

- Няма да ви го дам!

Капитанът извика ординареца и го накара да пребърка джобовете на плантатора. След малко той подаде на капитана ключето от касетката.

- О'кей! - радостно извика капитанът и ни каза да си отиваме.

- Тоя мародер ме ограби посред бял ден! - възмущаваше се Смит, когато отивахме към кухнята. - Това не е офицер! Тоя капитан е истинско чудовище!

Четвърта глава. Внезапно нападение. Смъртта на капитан Сигемицу. Под знамето на "свободата" и "демокрацията". Среща с американския контраадмирал. Отново влизам в ролята на посредник. Среща до Скалата на ветровете. Зинга отива при своите

I

Рано на другата сутрин, когато всички още спяха, наблизо се чу оглушителен трясък, подът, на който спях, се разтърси и подводницата почна да се люшка като през време на силна буря. По палубата се чуха викове, тропот на ботуши, къси команди. Още сънени, моряците бързаха да заемат местата си при двете оръдия, а капитан Сигемицу - бос, с разкопчана куртка, гологлав - насочи бинокъла на запад, където се виждаха два бойни кораба. Чу се нов гърмеж и след миг близо до подводницата избухна втори снаряд, огромен стълб вода изригна като вулкан и заля палубата. Капитанът изтича при оръдията, сам нагласи мерника на едното и даде команда. Двете дула блъвнаха огън, силен гръм проглуши ушите ми, а след малко до далечните кораби се издигнаха два водни стълба. Тогава около подводницата заваляха снаряди като град, пръскаха се с трясък, железни парчета свистяха и с тъп звук се удряха в корпуса, водата наоколо закипя и високи вълни залюшкаха подводницата. Капитан Сигемицу крещеше нещо на моряците, но трясъкът на снарядите и гърмежите на оръдията заглушаваха гласа му. Сега той изглеждаше съвсем мъничък, като безпомощно хлапе.

Изведнъж подводницата подскочи, сякаш тласната от гигантска сила, полегна на левия си борд и бавно почна да потъва. Долу в помещенията се чуваше силен шум, сякаш там беше нахлула буйна река. На палубата настъпи истинска паника. Моряците оставиха оръдията и хукнаха към гумените лодки, а капитанът тичаше след тях с пистолет в ръка и крещеше нещо на японски. В тоя момент парче от снаряд го удари в гърдите и той падна по очи на палубата.

Моряците спуснаха гумени лодки и се втурнаха към трапа да се спасяват.

Аз се спуснах по желязната стълба в тесния коридор. Той беше залят с вода, която стигаше коленете ми. Изтичах в кухнята. Там нямаше никого. Грабнах секирата, с която готвачът разсичаше месото, и хукнах обратно по наводнения коридор към килията, където беше затворена Зинга. С няколко удара разбих вратата и влязох.

Като ме видя, Зинга се хвърли към мен:

- Андо! Загиваме! Андо!

- Да бягаме! - извиках аз и я поведох за ръката, Изтичахме на палубата. Японците бяха успели вече да се качат в лодките и бързо гребяха към брега. Надвесен над борда, Смит отчаяно им махаше с ръка и ги молеше да го вземат в някоя лодка, но никой не му обръщаше внимание. Подводницата беше потънала вече до половината. Още няколко минути, и тя щеше да отиде на дъното заедно с нас. Трябваше да бързаме. Изведнъж си спомних за дневника на Магелан. Той сигурно беше в кабината на капитан Сигемицу. Да отида да го търся? По дяволите! След няколко минути той ще отиде на морското дъно заедно с подводницата. Жалко наистина... Но нямаше какво да се прави. Животът ми беше по-мил от дневника на Магелан.