Натюрморт с гарвани

— Извинете, влезте. Бихте ли пийнали изстуден чай? Сигурно ви е ужасно горещо с този костюм. О, простете ми, сигурно някой от семейството ви е починал…?

— Изстуден чай — чудесно, благодаря ви.

Изпитвайки някакво странно, но приятно объркване, Уинифред се разбърза, напълни една чаша с вода и лед, добави ментова настойка от каната на перваза, постави чашата върху сребърен поднос и се върна.

— Заповядайте, господин Пендъргаст.

— Много сте любезна.

— Няма ли да седнете?

Седнаха в гостната. Учтивият мъж кръстоса крака и засърба чая си. Вече по-отблизо Уинифред забеляза, че бе по-млад, отколкото си бе помислила първоначално; косата му, която бе взела за бяла, бе всъщност удивително светлоруса. Освен това бе доста хубав и елегантен, освен ако човек не харесва толкова бледи очи и кожа.

— Давам три стаи под наем горе — обясни тя. — Банята е обща, за съжаление, но тъй като няма други наематели…

— Ще наема целия етаж. Петстотин долара на седмица достатъчни ли са?

— О, Господи.

— Естествено, ще плащам отделно за пансиона. Ще искам само лека закуска, понякога следобеден чай и вечеря.

— Това са повече пари, отколкото обикновено искам. Няма да се чувствам…

Мъжът се усмихна.

— Боя се, че може да се окажа труден пансионер.

— Е, тогава…

Той отпи от чая си, остави чашата върху подноса и се наведе напред.

— Не искам да ви шокирам, госпожице Краус, но трябва да ви кажа кой съм и защо съм тук. Вие ме попитахте за починал. Всъщност, както навярно знаете, има. Аз съм специален агент от ФБР, разследващ убийство в Медисин Крийк.

И той й показа за миг значката си.

— Убийство ли?!

— Не сте ли чули? В другия край на града, установено снощи. Несъмнено ще прочетете за него в утрешния вестник.

— О, Господи! — Уинифред Краус изглеждаше смаяна. — Убийство? В Медисин Крийк?

— Съжалявам. Това променя ли решението ви да ме приемете като наемател? Ще ви разбера, ако е така.

— О, не, господин Пендъргаст. Съвсем не. Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако сте тук. Убийство, какъв ужас… — Тя потрепери. — Кой, за Бога…

— Боя се, че ще трябва да ви разочаровам като източник на информация по случая. А сега мога ли да огледам стаите си? Няма нужда ме придружавате горе.

— Разбира се.

Уинифред Краус се усмихна, затаила дъх, докато гледаше как мъжът се изкачва по стълбите. Толкова учтив млад джентълмен и толкова… След това си спомни за убийството. Надигна се и отиде до телефона Джени Паркър може би щеше да знае повече. Вдигна слушалката и набра номера, поклащайки глава.

След кратък оглед Пендъргаст избра най-малката стая — онази в дъното — и пусна пътната си чанта върху огромната спалня. Върху писалището имаше въртящо се огледало, пред което бяха поставени порцеланови леген и кана. Отвори най-горното чекмедже и го лъхна лек аромат на розова вода и дъб. Чекмеджето бе облицовано отвътре с лакирани изрезки от вестници от началото на XX век с реклами на селскостопанска техника. Стените бяха облепени с доста избелели тапети с викториански цветни мотиви; корнизите бяха боядисани в зелено, а таванът бе с орнаменти на дърворезба. Завесите бяха ръчно бродирани дантели.

Върна се при леглото и положи леко длан върху покривката му. Беше избродирана на рози и божури. Вгледа се по-внимателно в бродерията. Ръчна изработка. Бе отнела на някого — несъмнено на самата госпожица Краус — поне година работа.

Пендъргаст остана неподвижен, вторачен в бродерията, вдишващ старинния аромат на спалнята. След това се изправи и прекоси скърцащия дървен под до прозореца със стара напукана дограма и погледна навън.

Долу вдясно, встрани от къщата, Пендъргаст видя очукания ламаринен покрив на магазина за сувенири. Зад него напукана циментирана алея се спускаше надолу към отвор в земята, който чернееше в мрак. До магазина за сувенири върху табела, чиято боя се лющеше, бе изписано:

Пробва прозореца и той се отвори с удивителна лекота. В стаята нахлу задушен въздух, напоен с мириса на прах и царевица. Дантелената завеса се изду. Отвън огромното море жълта царевица се простираше до хоризонта, прорязано само от дърветата в долината на рекичката Медисин Крийк. Ято врани излетя от безкрайния царевичак и отново кацна в ниското, за да пирува със зрелите кочани. На запад се тълпяха гръмотевични облаци. Тишината бе безкрайна като пейзажа.

В коридора, водещ до вътрешното стълбище, Уинифред Краус остави слушалката върху вилката. Джени Паркър я нямаше. Може би беше в града, да научи новините. Ще й се обади отново следобед.

Запита се дали да не донесе на онзи любезен мъж, господин Пендъргаст, още една чаша чай. Южняците са толкова добре възпитани; освен това тя си ги представяше как пият много изстудени чайове на големи сенчести веранди. Денят беше толкова горещ, а той бе вървял пешком от града до тук. Отиде в кухнята, наля нова чаша и започна да изкачва стъпалата. Но не — трябваше да го остави да разопакова багажа си, да остане насаме. Какво си въобразяваше тя? Новината за убийството я бе объркала доста.

Обърна се да слиза надолу. Но отново спря. Отгоре долетя глас. Пендъргаст каза нещо. Дали не говореше на нея?

Уинифред изви врат и наостри уши. В първия миг къщата бе потънала в тишина. След това Пендъргаст заговори отново и този път тя успя да дочуе думите му.

— Чудесно — долетя мелодичният му глас. — Великолепно.

Шеста глава

Пътят бе прав — такъв, какъвто го бе начертал първи някой геодезист от деветнайсети век, — и бе обрамчен с неподвижни стени царевица. Специален агент Пендъргаст крачеше по трептящото в маранята шосе и лъснатите му оксфордски — ръчна изработка от „Джон Лоб“ на улица „Сейнт Джеймсис“, Лондон — оставяха колонка от леки следи в лепкавия асфалт.

Виждаше далеч пред себе си мястото, където тежки машини бяха влизали и излизали от царевичния масив, оставяйки кафяви следи и буци пръст по шосето. Като стигна до мястото, зави и пое по набързо изравнения с булдозер път през нивата към мястото на убийството. Краката му затъваха в прашната земя.

Там, където пътят се разширяваше в импровизиран паркинг, бе спряна щатска патрулка с работещ двигател, от климатика й върху праха капеше вода. Мястото бе обградено с жълта лента, увита около високите стебла и затисната с пръст. В патрулката седеше рейнджър и четеше книга с меки корици.

Пендъргаст приближи и почука по прозорчето. Мъжът се сепна, но бързо се окопити. Хвърли бързо книгата настрани, излезе от колата, застана пред Пендъргаст, присвил очи на силното слънце, и мушна палци в халките на колана си. От колата лъхна поток студен въздух.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.

Ръцете на рейнджъра бяха покрити с тънки червени косъмчета, а кожата на ботушите му поскърцваше, когато се движеше.

Пендъргаст представи значката си.

— О, ФБР. Извинете. — Рейнджърът се озърна наоколо. — Къде е колата ви?

— Бих искал да огледам мястото — отвърна Пендъргаст.

— Заповядайте. Не е останало нищо обаче. Всичко бе отнесено.

— Няма значение. Не бих искал да ви безпокоя повече.

— Всичко е наред, сър.

Не без голяма доза облекчение, рейнджърът влезе отново в патрулката си и затръшна вратата.

Пендъргаст заобиколи колата и пъргаво се мушна под оградителната лента. Измина последните двайсетина метра до полянката. Там се спря и огледа мястото. Както бе казал рейнджърът, беше празно: нищо друго, освен пръст, стъпкани царевични стебла и хиляди отпечатъци от стъпки. В самия център на полянката имаше не особено голямо петно.