Натюрморт с гарвани

— Господине? — притича един младеж от охраната. — Господине?

Пендъргаст се обърна към него.

— ФБР — надвика той шума и размаха портфейла със значката си пред лицето на младежа.

— Добре, сър. Но никой не може да влезе в предприятието без разрешение. Най-малкото това са моите инструкции. Правилата… — В думите му се съдържаше заплаха.

— Разбира се — рече Пендъргаст и мушна портфейла си обратно в сакото. Дошъл съм да разпитам господин Джеймс Брийн.

— Джими ли? Той караше „кучешката смяна“, но след… след убийството помоли да бъде прехвърлен в дневната.

— Така ми казаха и на мен. Къде работи той?

— На конвейера. Вижте, трябва да сложите предпазна каска и да облечете престилка, а аз трябва да информирам шефа…

— На конвейера ли?

— На конвейера. — Младежът изглеждаше объркан. — Нали разбирате, на лентата. — Посочи нагоре към редицата висящи и гърчещи се пуйки.

— В такъв случай, просто ще следваме конвейера и ще стигнем до него.

— Но, господине, това не е позволено. — Той погледна към Кори, сякаш търсеше помощ от нея. Кори го познаваше — Барт Бледсоу. Завърши гимназията миналата година с тройки и ето къде бе попаднал. Типичната история за успех в Медисин Крийк.

Пендъргаст пое по лъскавия циментов под, сакото му се ветрееше подире му. Бледсоу го последва, все още протестиращ, и двамата минаха през малка врата, разположена в отсрещната стена. Кори се втурна бързо подире им, стиснала с пръсти носа си, внимаваше да не настъпи пуешките курешки, които валяха като дъжд от конвейерната лента високо над главите им.

Помещението отвъд бе малко и в него се намираше само дълго и плитко корито с вода. Няколко жълти знака над него предупреждаваха за опасност от електрически ток. Пуйките минаваха бавно, поливани от фин воден спрей, докато стигнат до коритото. Кори наблюдаваше от безопасно разстояние как главите им се плъзгаха безпомощно под водата. Следваше шум като от зумер, после слабо изпукване. Пуйките преставаха да се борят и излизаха отпуснати от водата.

— Зашеметяват ги — рече Пендъргаст. — Хуманно. Много хуманно.

Кори пак преглътна с мъка. Можеше да се досети какво следваше по-нататък.

Лентата сега минаваше през тесен отвор в отсрещната стена, край който имаше два прозореца с дебели стъкла. Пендъргаст приближи единия от прозорците и надникна. Кори отиде до другия и погледна смутена през него.

Следващото помещение бе голямо и кръгло. Вече неподвижните пуйки го обикаляха бавно, а една машина издаваше напред малък нож, с който точно клъцваше главите им. Мигновено рукваше пулсиращ фонтан кръв и опръскваше стените, които се спускаха под ъгъл надолу към езеро от кръв, както се стори на Кори. Един мъж с оръжие като мачете стоеше встрани, готов да нанесе смъртоносния удар на всяка пропусната от машината пуйка. Кори се извърна.

— Как се казва това помещение? — попита Пендъргаст.

— Кървавата зала — отвърна Бледсоу. Беше спрял да протестира, раменете му бяха увиснали и имаше вида на победен.

— Подходящо. Какво става с кръвта?

— Източва се в резервоари. Откарват я с камиони, но не знам къде.

— За да се превърне в кървав фураж, не ще и дума. Кръвта на дъното изглежда доста дълбока.

— Може би шейсет сантиметра по това време на деня. Малко се повишава към края на смяната.

Кори потрепери. Гледката бе почти толкова гадна, колкото вида на Стот в царевичното поле.

— И къде отиват после пуйките?

— В „Попарването“.

— Аха. А вие как се казвате?

— Барт Бледсоу, господине.

Пендъргаст потупа объркания младеж по гърба.

— Много добре, господин Бледсоу. Моля, водете.

Обиколиха Кървавата зала по тясна метална пътечка — миризмата на прясна кръв бе отвратителна — и минаха през една преградна стена. И изведнъж цялата сграда се разкри пред тях и Кори се озова в пещерообразно пространство — една огромна зала с конвейерната лента и висящите пуйки, която криволичеше наляво и надясно, нагоре и надолу, изчезваше и се появяваше отново от големи стоманени контейнери. Приличаше на някакво адско изобретение на Руб Голдбърг. Шумът бе непоносим, а влажността — над точката на насищане: Кори усети капчици да се кондензират върху ръцете й, върху носа и брадичката й. Тук миришеше на мокри пуешки пера и на курешки, на нещо дори още по-неприятно, което тя не можеше да определи. Прииска й се да си беше останала в колата.

Мъртвите, с източена кръв птици, се появяваха откъм Кървавата зала и изчезваха в огромна стоманена кутия, от която се носеше ужасяващо съскане.

— Какво става там? — попита Пендъргаст, едва надвиквайки шума и сочейки към кутията.

— Това е „Попарителят“. Там птиците се обработват с пара.

— А после? — попита отново Пендъргаст.

— Отиват в „Скубача“.

— Естествено. В „Скубача“.

Бледсоу се поколеба малко, след това изглежда взе някакво решение.

— Изчакайте тук, господине, моля ви.

След което изчезна.

Ала Пендъргаст не изчака. Продължи с бърза крачка, следван от Кори. Преминаха през няколко разделителни стени, които обграждаха „Скубача“, който всъщност представляваше четири машини в редица, всяка от която имаше десетки гумени пръсти със странни форми, които се въртяха, бръмчейки, и скубеха перата от отредените им части от птиците. От другата страна се появяваха полюшващи се голи, жълто-розови трупчета. Там конвейерът се издигаше нагоре, завиваше и изчезваше от полезрението. Дотук всичко бе автоматизирано; ако се изключи мъжът в Кървавата зала, единствените работници в залите само наблюдаваха машините.

Пендъргаст приближи една жена, която гледаше някакви циферблати на пулта за оскубване.

— Мога ли да ви прекъсна? — попита той.

Докато жената вдигаше поглед към него, Кори я позна — беше Дорис Уилсън, хлевоуста изрусена блондинка над петдесетте със зачервено лице на пушачка, която живееше сама в същия парк за каравани като самата нея. „Уиндъм парк естейтс“.

— Вие сте човекът от ФБР, нали?

— А вие?

— Дорис Уилсън.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, госпожо Уилсън?

— Давайте.

— Познавахте ли Уили Стот?

— Беше майсторът по почистването след вечерната смяна.

— Справяше ли се тук?

— Беше достатъчно добър работник.

— Разбрах, че пиел.

— Да, фиркач беше. Но това не му пречеше в работата.

— Откъде беше?

— От Аляска.

— И какво е правил там?

Дорис направи пауза, за да дръпне някакви лостове.

— Работил в рибна консервна фабрика.

— Имате ли някаква представа защо е заминал оттам?

— Доколкото чух — женска история.

— И защо се е заселил в Медисин Крийк?

Дорис изведнъж се ухили и разкри редица кафеникави, криви зъби.

— Същия въпрос си задаваме всички тук. В случая на Уили той си намери приятел.

— Кой?

— Суийд Кейхил. Суийд е най-добрият приятел на всички, които пият в бара му.

— Благодаря ви. А сега бихте ли ми казали къде мога да намеря Джеймс Брийн?

Устните й посочиха конвейерната линия с пуйките.

— Зоната на изкормването. Ей там е, преди Обезкостяването. Дебел, черна коса, очила. Гръмогласен.

— Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо.

Дорис кимна на Кори.

Пендъргаст се заизкачва по метална стълба. Кори го последва. Покрай тях конвейерната лента с люлеещи се трупчета се изкачваше към висока платформа, която най-сетне бе обслужвана от хора, а не от машини. Облечени в бяло, с бели шапки, те изкусно разрязваха пуйките и изсмукваха вътрешните им органи с големи струйници като на прахосмукачки. След това пуйките продължаваха към следващата зона, където ги измиваха със струи вода с високо налягане. По-нататък Кори забеляза двама мъже да отрязват главите на птиците и да ги пускат в голям улей.

„Денят на благодарността вече никога няма да бъде същият“, помисли си тя.

Край лентата чернокос, дебел мъж говореше гръмогласно — разказваше някаква история на висок глас. Кори долови думата „Стот“ и след това „последният, който го е видял жив“. Погледна към Пендъргаст.