Натюрморт с гарвани

Лъдуиг записа всичко това, като си даваше сметка, че след като направеше граматичен разбор на думите му, щеше да се окаже, че не бе казал нищичко.

— Но какво мислиш за самия град?

Последва късо мълчание, през което Лъдуиг успя да забележи, че Чонси нямаше готов отговор на въпроса.

— Ами, аз… За съжаление тук няма хотел, а единственото място, където можех да отседна, бе вече заето от един човек, както изглежда труден характер, който бе наел целия етаж и категорично отказа да отстъпи някоя от стаите си. — Той сви устни и малките косъмчета около устата му се устремиха навътре. — Затова трябваше да отседна в Дийпър и да понеса неудобството да пътувам по двайсет и пет мили всяка сутрин и вечер. Тук наистина няма нищо друго, освен боулинг алеи и един ресторант… Няма библиотека, няма културни събития, музей или концертна зала. Честно казано, Медисин Крийк няма нищо, което би го препоръчало… — усмихна се с крива усмивка той.

Лъдуиг се усети, че настръхва.

— Тук имаме едни добри, солидни ценности на малкия старомоден американски град. И това струва нещо.

Чонси леко потрепери.

— Не се съмнявам, Смит. Когато взема окончателното решение дали да е Дийпър или Медисин Крийк, ти несъмнено ще бъдеш сред първите уведомени. А сега, ако нямаш нищо против, имам друга важна работа.

Лъдуиг се изправи с него и стисна протегната му ръка. С ъгъла на окото си забеляза изпечената от слънцето, брадясала физиономия на Дейл Естръм и двамина от неговите фермери да наблюдават през прозореца към боулинг алеята. Бяха забелязали Чонси вътре и очевидно го очакваха да излезе. Лъдуиг едва потисна усмивката си.

— Можеш да изпратиш по факса или по електронната поща материала си до отдела за връзки с обществеността каза Чонси. — Номерът е изписан на визитката ми. Там ще го прегледат и ще ти го върнат до края на седмицата.

Чонси плесна визитката си върху масата и се отдалечи.

До края на седмицата. Лъдуиг изгледа как дребният негодяй прекосява улеите за боулинг, навирил глава, а малките му крачета тъчаха като иглата на шевна машина. Чонси бутна вратата и излезе на улицата и към него закрачи Дейл Естръм, размахал едрите си фермерски ръце. Произнесените на висок тон фрази проникваха дори във вътрешната светая светих на „Касъл клъб“. Изглежда Чонси щеше да бъде подложен на словесно низвержение.

Лъдуиг се усмихна. Дейл Естръм: ето човек, който винаги бе готов да каже онова, което мисли. Майната му на Чонси, майната му на Ридър, майната му и на шерифа! Лъдуиг имаше вестник, който да издава.

И материалът за кучето щеше да остане.

Двадесета глава

Тад излезе от „Уагън уийл“ и сякаш попадна в опалена пещ. Дотук — никакъв успех, Уили Стот не бе преспал в задната стаичка. И все пак той бе много доволен, че е отделил време за тази проверка. Метна едно ментолово бонбонче в уста — второ по ред — за да убие евентуалния дъх на бира, който можеше да се дължи на леденостудената „Коорс“, пробутана му от Суийд под тезгяха. Тя определено бе вкусна в този толкова горещ ден. А Суийд Кейхил бе адски добър човек.

Патрулката на Тад стоеше пред офиса на шерифа, обляна от слънцето, и Тад стигна до нея по най-прекия път. Мушна се вътре и запали двигателя, като гледаше минимална повърхност от гърба и задните му части да се докосват до парещата тапицерия. Ако получеше служба в Топика или Канзас сити, нямаше да се налага да тича по цял ден на задушаващата жега, принуден да кара патрулка, която сама по себе си представляваше един малък ад.

Включи радиото си на честотата на окръжния диспечер.

— Двайсет и първи — на диспечера — обяви той.

— Здрасти Тад — долетя до него гласът на Лавърн, която бе дневна смяна. Падаше си по Тад и ако беше с двайсетина години по-млада, може би и той щеше да си пада по нея.

— Нещо ново, Лавърн? — попита.

— Някакъв от „Гро-Бейн“ току-що съобщи за кола, паркирана встрани от главния път. Изглеждала изоставена.

— Какъв модел е?

Нямаше нужда да пита за марката. Ако се изключи капризът на Арт Ридър и мустангите на полицията, произведени през 91-ва и купени втора ръка от полицейското управление на Грейт Бенд, почти всички коли в града бяха АМС. Само тази марка имаше представителство на един час път с кола. И като всичко останало, и то бе закрито преди години.

— Хорнет, регистрационни номера уиски-ехо-фокстрот две-девет-седем (WEF 297).

Той благодари на Лавърн, преди да обяви на по-официалния жаргон:

— Двайсет и първи потегля нататък — и изключи радиото.

Това трябваше да е хорнетът на Стот. Не се съмняваше, че онзи спеше на задната седалка, както и последния път, когато бракмата му се бе повредила извън града. Тогава се бе сгушил на задната седалка и си бе прекарал чудесно нощта — само той и бутилката „Олд гранддад“.

Тад включи на скорост и отлепи от тротоара. Въпрос на петдесет секунди бе да остави града зад гърба си. Четири минути по-късно зави по пътя към кланицата. Пред него се люшкаше огромен камион, натоварен с пуйки, от който се носеше толкова силна миризма на курешки, че едва ли не можеше да се пипне. Тад изпревари камиона колкото можа по-бързо и хвърли едно око на подредените кафези, пълни с ужасени пуйки с изцъклени очи.

Тад бе ходил няколко пъти по служба в „Гро-Бейн“. Първото му посещение бе малко преди Деня на благодарността и онази година той и овдовялата му майка си усладиха с едно хубаво свинско печено. И оттогава винаги на празника имаха свинско печено. Тад бе доволен, че никога не бе виждал свинеферма.

Ето я колата: хорнетът на Стот, паркиран встрани от пътя, почти невидим в сянката на царевицата. Тад спря зад него, включи аварийните светлини и излезе.

Прозорчетата бяха отворени, колата — празна. Нямаше ключ на таблото.

Камионът с пуйките профуча край него и разлюля царевиците от двете страни на пътя, оставяйки подире си вонята на нафта и на паникьосани птици. Тад се извърна и потрепери. След това свали радиостанцията от колана си.

— Да? — долетя отговорът на Хейзън, след като му се обади.

— Намирам се тук, до колата на Стот. Паркирана е на главния път към „Гро-Бейн“. Празна е, няма и следа от Стот.

— Нищо чудно. Сигурно си отспива в царевицата.

Тад погледна към царевичното море. Някак си не му се виждаше вероятно някой да реши да спи в него, пък дори и пиян.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се, какво друго да мисля?

Въпросът увисна във въздуха.

— Тад, Тад. Не се оставяй тази лудост да те обземе. Не всеки, който не се е прибрал, задължително бива убит и обезобразен. Слушай, аз съм тук, при кучето. И знаеш ли какво?

— Какво? — Тад усети как гърлото му се свива.

— Ами, то е просто едно куче, ударено от кола. Има си опашка и всичко останало.

— Това е добре.

— А ти не се притеснявай. Познаваш Уили не по-зле от мен. Колата му се поврежда и той поема пеша да накваси свирката си в „Уагън уийл“. В задния си джоб носи обичайната си плоска бутилка и я надига, докато не я пресуши. По пътя решава да подремне малко в царевичака. И точно там ще го намериш — адски махмурлия, но иначе цял и невредим. Карай полека по пътя и навярно ще го откриеш в сянката на канавката. Окей?

— Окей, шерифе.

— Добре, момче. И внимавай, ясно?

— Ще внимавам.

Когато понечи да се върне в патрулката, той забеляза нещо да блести в праха до хорнета на Стот — празна половинлитрова бутилка. Отиде до нея, вдигна я и я подуши. Ноздрите му се изпълниха със свеж аромат на бърбън.

Беше точно така, както бе казал шерифът. Хейзън изглежда знаеше всичко в града, едва ли не преди да се е случило. Беше добро ченге. И винаги действаше така, сякаш му бе втори баща. Тад би трябвало да бъде благодарен, че работи за такъв човек, наистина трябваше да бъде благодарен.

Той пусна бутилката в найлонова торбичка за доказателства и маркира мястото, където я бе намерил. Шерифът ценеше акуратността, дори и в малките неща. Докато вървеше обратно към патрулката, мина още един камион. Но той бе хладилен и идваше от кланицата, пълен с хубави, чисти, замразени пуйки. Няма миризма, няма нищо. Шофьорът му помаха весело. Тад му отвърна, влезе в колата и пое по пътя да търси Стот.