Натюрморт с гарвани

Лъдуиг имаше доста ясна представа за това какво искаха да говорят с него Арт Ридър и шерифът. Е, добре: той вече бе написал репортаж за кучето и той щеше да излезе този следобед. Закрачи по тротоара, усещаше как жегата се просмуква през подметките на обувките му, усещаше налягането на слънцето върху главата си. „Кандълпин касъл“ на Маг се намираше едва на пет минути пешком, но само след две минути осъзна, че бе сгрешил дето не отиде с колата. Щеше да пристигне потен и разрошен — тактическа грешка. Е, помисли си, поне у Маг климатикът поддържаше температури като в тундрата.

Отвори двойната врата и го обля поток от леден въздух. Посрещна го тишина — в това време на сутринта улеите бяха потънали в мрак, кеглите на боулинга светеха като бели зъби в мрака, а машините за подреждането им бяха онемели. В края на пътечката видя светлините на „Касъл клъб“, където всяка сутрин Арт Ридър се справяше с вестника и със закуската си. Лъдуиг поправи яката си, изправи рамене и пое напред.

„Касъл клъб“ бе не толкова клуб, колкото остъклено място за хранене с червени диванчета, тапицирани с изкуствена кожа, маси от гетинакс, който трябваше да прилича на дърво, и огледала с фаски във фалшиво златни рамки. Лъдуиг бутна вратата и закрачи към ъгловата маса, където седяха и разговаряха тихо Ридър и шериф Хейзън. Ридър го зърна, стана, широко усмихнат, протегна ръка и отведе репортера до стола му.

— Смити! Радвам се, че дойде.

— Също, Арт.

Шерифът не стана, а само кимна през кълбата тютюнев дим.

— Смит.

— Шерифе.

Последва кратко мълчание. Ридър се огледа, полиестерната му яка се протягаше насам-натам.

— Ем! Кафе! И донеси на господин Лъдуиг бекон с яйца.

— Сутрин не закусвам много.

— Глупости. Днешният ден ще е важен.

— И защо?

— Защото след петнайсет минути към нас ще присъедини д-р Стантън Чонси, професорът от КЩУ. Ще го разведа да му покажа града.

Пак последва пауза. Арт Ридър бе облечен с розова риза с къси ръкави и светлосиви панталони, а белият му блейзър бе провесен на облегалката на стола. Беше закръглен, но не и пухкав. Всичките години на борба с пуйките бяха натрупали мускули по ръцете му, които сякаш никога нямаше да залинеят. И целият цъфтеше в особено добро здраве.

— Нямаме много време, Смити, затова ще бъда прям. Познаваш ме: самият господин „Прямота“. — Ридър се изкикоти.

— Разбира се, Арт. — Лъдуиг се облегна назад, за да даде на сервитьорката възможност да плъзне пред него мазна чиния с бекон и яйца. Запита се какво би сторил един истински репортер в такъв момент. Да си тръгне? Учтиво да откаже?

— Окей, Смити, ето каква е работата. Знаеш, че Чонси търси място, където да засади експериментално го царевично поле на Канзаския университет. Въпросът е: дали при нас или в Дийпър. Дийпър има мотел, Дийпър има две бензиностанции, Дийпър е на двайсет мили по-близо до междущатската магистрала. Ясно ли е? И можеш да попиташ: къде е тогава състезанието? Защо ще изберат нас? Следваш ли мисълта ми?

Лъдуиг кимна. „Следваш ли мисълта ми?“ бе „фразата подпис“ на Арт Ридър.

Ридър вдигна кафената си чаша, сви косматата си ръка и отпи.

— Ние обаче притежаваме нещо, което Дийпър няма. А сега ме слушай добре, защото това не е официалната позиция на КЩУ. Ние притежаваме изолираност. — Той направи театрална пауза. — Защо е важна изолираността? Щото това поле ще бъде използвано за тестване на генетично — променена — царевица. — Ридър си затананика мелодията от „Зоната на здрача“, след това се ухили: — Разбра ли ме?

— Не съвсем.

— Всички ние знаем, че генетично променената царевица е безвредна. Но съществува група невежи хора, либерали, природозащитници — знаеш за кого говоря — които мислят, че в генетично променената царевица има нещо опасно. — Той отново си затананика „Зоната на здрача“. — Истинската причина Медисин Крийк да участва в състезанието е, че сме изолирани. Няма хотел. Отдалеченост. Няма голям търговски център. Най-близката радио или телевизионна станция е на сто мили. Накратко казано, това е най-шибаното място на света някой да организира протест. Разбира се, Дейл Есгръм и фермерският кооператив не са много доволни от това, но те са само неколцина и аз мога да се справя с тях. Следваш ли ме?

Лъдуиг кимна.

— Но сега имаме един малък проблем. Някакво смахнато копеле се мотае наоколо. Уби човек, уби и куче, и Бог знае какво още е замислил, може дори да чука овце. Точно когато Стантън Чонси, директор по проектите за селскостопанско развитие на Канзаския щатски университет е в града, за да ви, ти дали Медисин Крийк е течното място за тези полета. И ние искаме да му покажем, че наистина е така. Тихо градче, в което царуват редът и законът. Където няма наркотици, хипита, няма протести. Той, разбира се, знае за убийството, но смята, че е случайност, еднократен акт. Не е обезпокоен и аз бих искал да си остане такъв, тъй че се нуждае от твоята помощ за две неща.

Лъдуиг зачака.

— Първо, дай си малко почивка от тези проклети статии за убийството. Добре, случило се е. А сега отдъхни малко. И каквото и да става, за Бога, не пиши нищо за мъртвото куче.

Лъдуиг преглътна. Последва мълчание. Ридър го гледаше със своите зачервени, с тъмни кръгове очи. Той наистина говореше сериозно.

— Тази история се квалифицира като новина — каза Лъдуиг, ала гласът му потрепери.

Ридър се усмихна и положи едрата си длан върху рамото на Лъдуиг. Сниши гласа си.

— Аз те моля, Смити, като услуга, да дадеш няколко дни почивка на темата. Просто докато човекът на КЩУ е тук. Не ти казвам да не пишеш изобщо или нещо подобно. — Леко стисна Лъдуиг по рамото. — Виж сега, и двамата знаем, че „Гро-Бейн“ не е напълно сигурно предприятие. Когато съкратиха нощната смяна през 96-а, двайсет семейства напуснаха града. А това бяха добри работни места, Смити. Хората пострадаха, трябваше да отрежат корените си и да напуснат домовете, построени от дедите им. Аз не искам да живея в умиращ град. И ти не искаш да живееш в умиращ град. А това може да донесе истинска промяна за нашето бъдеще. Един или два блока като начало, но генетичното инженерство е бъдещата вълна, там са големите пари и Медисин Крийк може да стане част от тях. В тази работа е заложено много, Смити. Много повече, отколкото можеш да си представиш. А аз те моля само за два-три дни пауза. Онзи ще обяви решението си в понеделник. Просто запази всичко и го публикувай, след като си отиде. Във вторник сутринта. Следваш ли мисълта ми?

— Разбирам накъде биеш.

— Аз държа на този град. И ти — също, Смити, знам, че е така. Не става въпрос за мен. Просто се опитвам да изпълня гражданския си дълг.

Лъдуиг преглътна трудно. Забеляза, че яйцата започнаха да се сгъстяват в чинията му, а беконът вече се втвърдяваше.

Най-накрая се намеси и шериф Хейзън:

— Смити, знам, че сме имали понякога различия. Но има още една причина да не публикуваш нищо за кучето. Психолозите криминолози в Додж смятат, че убиецът може би се задейства от публичността. Целта му е да тероризира града. Хората вече взеха да изравят старите слухове за клането и за Проклятието на Четирийсет и петимата, а онези проклети стрели сякаш бяха изчислени да възкресят всичко това. Изглежда сякаш убиецът би могъл да действа, съобразно някакви шантави фантазии за проклятието. Казват, че статиите във вестника го окуражават. Не бихме искали да се появи нещо, което би могло да предизвика ново убийство. С този тип шега не бива, Смити.

Последва дълго мълчание.

Лъдуиг най-сетне въздъхна.

— Може би ще мога да отложа историята за кучето с ден-два — каза тихо той.

Ридър се усмихна.

— Това е чудесно. Страхотно.

И стисна отново рамото на Смит.

— Спомена за две неща — напомни му малко притеснено Лъдуиг.

— Точно така е. Добре. Мислех си — и това отново е само предложение, Смити, — че би могъл да запълниш дупката със статия за д-р Стантън Чонси. Всеки се радва на известно внимание и той не е изключение. А за проекта — може би не е необходимо да се влиза много-много в подробности. Но статия за него — кой е, откъде е, за всичките му там научни степени, за страхотните неща, които е постигнал в КЩУ — нали следваш мисълта ми, Смити?