Маршрут 666

Приливната вълна се скри от очите на зрителите, напрежението нарасна. После се появи отново — между дърветата в северния край на огромната затревена площ, мрачно проблясваща стена, понесла клони, треволяк и всякакви боклуци. Глъчката на воюващата тълпа секна мига, в който водата връхлетя. Побойниците мигом загубиха самоувереност и започнаха да се пръскат и прегрупират. Стената напредваше мълниеносно и скоро заля поляната. Крещящата тълпа хукна да търси спасение към околните гъсто залесени хълмове. Хората се блъскаха, подхлъзваха и настъпваха един друг в стремежа си да се доберат до тях и оттам до изходите на парка.

Водата продължаваше неумолимия си ход, заля игрището за бейзбол, помете огъня и преобърна кофите за смет. Втурна се с тържествуващ рев в Летния театър, обкръжи и погълна Езерото на костенурките, след което обсади каменните основи на замъка и ги опръска с черна пяна. После, сякаш след цяла вечност, грохотът на потопа започна да отслабва. Новообразуваното езеро постепенно се успокои и по повърхността му заподскачаха светли петна. Не след дълго всичко застина и езерото се превърна в огромно огледало, в което се отразиха звездите.

Омагьосани от величествената гледка, хората в командния пункт запазиха още миг мълчание, после избухнаха в радостни овации, които сякаш разтърсиха стените и кулите на замъка, а след това литнаха нагоре, към чистото небе.

— Ех, ако старият ми татко можеше да види всичко това! — промълви Хейуърд и се обърна с усмивка към Карлин. — Бас държа, че знам какво щеше да каже: „Това е стар и изпитан способ за разтърваване на биещи се кучета. Само водата може да ги раздели“.

64

Утринното слънце изскочи ниско над водите на Атлантическия океан, целуна пясъчната вилица на Лонг Айлънд, плъзна се над заливчета и пристани и окъпа пустите улици и тротоари на курортните селища в хладна лятна пот. Ярко сияние докосна близките покрайнини на Ню Йорк и сивата грамада на високите сгради се обагри в розово. Следвайки широката си орбита, лъчите се изкъпаха в Ийст Ривър, а после хвърлиха мигновена искра в прозорците на десетки хиляди сгради, сякаш решили да освежат града със светла и топла струя.

Но тази струя изобщо не достигна до канала, известен с името „Хумболд“, просто защото над него се преплитаха множество железопътни надлези и гъста мрежа от далекопроводи, а жилищните блокове от двете му страни — пусти и сиви като огромни мъртви зъби, бяха твърде многобройни и прекалено високи. Водата в подножието им се стелеше тъмна и неподвижна, смущавана единствено от вибрациите на моста при преминаване на влак.

Докато слънцето следваше неизменния си път на запад, самотен лъч прониза плетеницата от стомана и дърво, изпъстрена с кървавочервените петна на ръждата. Беше неочакван и остър като рана от хладно оръжие и угасна с бързината, с която се беше появил, но миг преди това успя да освети една крайно необичайна гледка: кална и напълно изтощена човешка фигура, просната върху тухлената площадка, която се издигаше на сантиметри от тъмната вода.

После зловонният канал отново потъна в мрак и тишина, която обаче продължи съвсем кратко време, тъй като в далечината се появи ниско боботене, прониза утринните изпарения и отмина, но след това се завърна отново. Към него се присъедини и друг звук: по-близък и по-плътен. Повърхността на канала потрепна и се сбърчи, неохотно пробудена за живот.

Лейтенант Дагоста се беше изправил на носа на катера от бреговата охрана, неподвижен и напрегнат като войник на пост.

— Ето я! — извика той, махна с ръка към кея и се обърна към човека зад руля: — Спри проклетите витла, за Бога! Разбъркват шибаната воня и вече започва да ми се гади! Бъди готов да повикаш медицинска помощ по въздуха.

Кормчията вдигна глава към моста над тях и олющените фасади наоколо. На лицето му се изписа съмнение, но не каза нищо.

Смитбек се надвеси над борда и погледна мътилката.

— Що за място е това? — попита той, запушил нос с края на ризата си.

— Викат му „Хумболд“ — лаконично отвърна Дагоста и отново заговори на рулевия: — Приближи се максимално, за да може да я прегледа докторът.

Смитбек му хвърли кос поглед и се изправи. Знаеше, че костюмът му е кафяв, защото Дагоста носеше само кафяви костюми, но цветът на този не можеше да се отгатне, покрит от плътен слой засъхнала кал, кръв и машинно масло. Раната над веждата му представляваше назъбена, яркочервена черта. Видя как бърше лицето си с ръкав и долови тихия му глас:

— Дано да е добре, Господи!

Катерът се изравни с тухлената площадка и забоботи на празен ход. Дагоста и докторът бързо прескочиха борда и се наведоха над неподвижната фигура. Пендъргаст стоеше в сянката на кърмата, бледото му лице бе изопнато от тревога.

Марго трепна й бавно надигна глава. Понечи да седне, но простена и опря длан в челото си.

— Тук съм, Марго! — меко каза полицаят. — Помниш ли ме? Аз съм лейтенант Дагоста.

— Не се движете — обади се лекарят и внимателно опипа врата й.

Марго пренебрегна съвета и с усилие се надигна до седнало положение.

— Защо се забавихте толкова, по дяволите? — пророни, после млъкна, задавена от дрезгава кашлица.

— Нещо счупено? — попита докторът.

— Всичко — направи гримаса тя. — Левият ми крак със сигурност…

Докторът майсторски сряза крачола на калните джинси. След обстоен преглед, който включи и останалите части на тялото й, той се обърна към Дагоста и подхвърли нещо.

Лейтенантът вдигна глава към хората на палубата и извика:

— Тя е добре! Линейката да ни чака в пристанището.

— Е, защо се забавихте? — повтори въпроса си Марго.

— Заблудихме се — отговори Пендъргаст, внезапно изникнал до нея. — Открихме единия ти плавник в утаителя на пречиствателната, накъсан до неузнаваемост. Това ни накара да си помислим, че… — Замълча за миг, после тръсна глава:

— Е, мина известно време, преди да решим, че си струва да проверим и по-малките канали, които се вливат в Западния страничен…

— Нещо счупено? — надвеси се през борда Смитбек.

— По-вероятно разтежения или спукване на малки кости — отвърна лекарят. — Нека спуснат носилката…

— Мисля, че и сама ще… — промърмори Марго и понечи да се изправи.

— Стой на място и слушай какво ти казва докторът — спря я с бащинска загриженост Дагоста.

Катерът направи лека маневра, бордът му се отърка в тухлите. Смитбек и кормчията плъзнаха тясната носилка надолу, после журналистът скочи и помогна да прехвърлят Марго. Със задружни усилия тримата мъже успяха да я вдигнат нагоре, положиха я на палубата и бързо се прехвърлиха през предпазния парапет.

— Хайде, тръгвай! — заповяда на кормчията Дагоста. — Крайно време е да се разкараме от тая помийна яма!

Дизелът изрева, катерът се отдели от тухлената площадка и пое към средата на канала. Марго отпусна глава на надуваемата възглавница, а Смитбек се зае да почиства лицето и ръцете й с влажна кърпа.

— Колко е хубаво — прошепна тя.

— След десет минути сме на твърда земя — обяви Пендъргаст и седна до нея. — А след още десет си в болницата.

Тя отвори уста да протестира, но строгият поглед на агента я спря.

— Нашият приятел Сноу ни запозна с част от заразите, които се въдят в този канал — додаде той. — За твое добро е, повярвай ми.

— Какво стана? — промърмори Марго и затвори очи, унесена от успокояващото боботене на двигателите.

— Зависи какво си спомняш — рече Пендъргаст.

— Помня, че се разделихме по някакъв начин, малко преди експлозията…

— Точно тя те е изхвърлила в един от страничните отводнителни тунели — поясни агентът. — Благодарение на Сноу ние успяхме да стигнем до преливника и оттам — в Хъдзън. А теб течението те е завлякло до някой от изпускателните шлюзове на канала „Хумболд“.

— Минала си по пътя на онези скелети, които извадихме от канала след наводнението — обади се Дагоста.

Марго кимна, затвори очи и сякаш задряма. Но в следващия миг устата й отново се раздвижи: