Маршрут 666

След известно време Донован намали темпото и спря пред нещо като старо отклонение, препречено с колове.

— Не може да е далеч от тук — измърмори той, изключи светлината и се ослуша.

— А те къде са? — чу гласа си Сноу, но не се изненада от липсата на отговор.

— Върнахме се на сборния пункт — прозвуча в слушалките му гласът на Рачлън. — Повтарям: зарядите са заложени. Тръгваме към „Бета“.

— Хайде! — напрегнато подхвърли Донован и се понесе напред, после изведнъж се закова на място. — Хей, усещаш ли тази миризма?

Сноу отвори уста да отговори, но вонята го връхлетя с такава сила, че побърза да я затвори. Инстинктивно отскочи назад. Тежката миризма на влажна пръст почти удавяше смрадта от канала. Сред нея се долавяше и странното, леко сладникаво ухание на касапница.

Донован тръсна глава и понечи да продължи напред, но в същия миг от слушалките долетя гласът на Рачлън:

— … нападат ни! Хвърляй факлите!…

„Дали чух добре“, запита се Сноу, тъй като командирът беше произнесъл тези думи с каменно спокойствие. Радиостанцията изпращя, после се разнесе пукот като от автоматична стрелба.

— „Алфа“, чувате ли ме? — изрева Донован. — Приемам!

— Това е засада — обади се Рачлън. — Нападат ни. Не можем да открием „Бета“. Зареждаме на тяхното място. Бийчъм! Там! — Екна силна експлозия. Електронната буря бе прорязана от най-разнообразни шумове: викове, последвани от остър писък, твърде дълбок и гърлен, за да бъде човешки. Стените отново потръпнаха от далечната стрелба.

— „Делта“… — проби гласът на Рачлън — … обградени…

— От кого сте обградени? — изкрещя Донован. — Искате ли помощ?

Нова стрелба и силен рев.

— „Алфа“! — повтори Донован. — Искате ли помощ!

— Господи! Колко са много… Бийчъм, какво е това… — Гласът на командира потъна в електронен пукот. Изведнъж всичко замлъкна и застаналият като вкопан в земята Сноу помисли, че радиостанцията е излязла от строя. Но в следващия миг от нея се разнесе вледеняващ сърцето писък, придружен от острия пукот на разкъсан неопрен.

— „Алфа“, обадете се! — извика Донован, извърна се към Сноу и подхвърли: — Каналът си е включен… Командире, тук „Делта“, обадете се!

Отговори му пукот на статично електричество, примесен с мазно жвакане на рядка кал.

Донован направи безуспешен опит да смени честотата, после извърна глава към Сноу.

— Хайде! — заповяда той и стисна автомата в ръцете си.

— Къде? — попита Сноу с надебелял от ужас език.

— Да дублираме зарядите на „Гама“.

— Ти луд ли си, бе! — изсъска леководолазът. — Не чу ли какво става там? Трябва да се омитаме оттук, при това веднага!

Донован го измери с тежък поглед, чертите му се вкамениха.

— Ще заредим вместо „Гама“, приятелю. — Тихият му глас издаваше непоколебима решителност, примесена с нотка на заплаха. — Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Ами командирът? — преглътна Сноу.

— Първо ще изпълним задачата — заяви Донован, без да отмества очи от лицето му.

Разбрал, че няма място за спорове, Сноу стисна автоматичната карабина и тръгна след партньора си в мрака. Не след дълго в дъното на тунела се появи слаба светлина, отблясъците й заиграха по влажните тухли на стената.

— Приготви оръжието! — напрегнато прошепна Донован.

Сноу предпазливо излезе иззад завоя и изведнъж се закова на място. Тунелът свършваше на няколко метра по-нататък. От сляпата стена стърчаха железни стъпала, водещи към широка тръба на тавана.

— Мили Боже! — простена Донован.

Догарящата край стената факла съскаше и пропукваше, но светлината й беше достатъчна за картината, която се разкри пред очите им. Сноу стреснато се огледа. Стените на тунела бяха надупчени от куршуми, а в ъгъла зееше огромна, обгорена дупка. В калта до догарящата факла се виждаха две безформени купчини, край които бяха разхвърляни оръжие и снаряжение. Тънки облачета барут бавно се издигаха в неподвижния въздух.

Донован се стрелна напред, наведе се над по-близката купчина, после бързо отскочи. Сноу успя да зърне разрязан от шията до пъпа неопренов костюм и кърваво чуканче на мястото на главата.

— И Кемпиън е така — мрачно процеди Донован, хвърлил поглед към другия тюлен. — Що за зверове могат да им причинят подобно нещо?!

Сноу затвори очи и задиша учестено, опитвайки се на всяка цена да запази самообладание.

— Които и да са били, измъкнали са се оттам — добави Донован и махна към отвора над главата си. — Сноу, я подай онази торба с пълнители.

Сноу се подчини. Но брезентовата торбичка почти се изплъзна от ръката му, напоена с кръв и микроскопични парченца човешка плът.

— Ей тук ще заложа зарядите — промърмори Донован и започна да вади калъпи С–4 от собствения си сак. — А през това време ти наблюдавай пътя за оттегляне!

Сноу стисна автомата, обърна гръб на партньора си и впери поглед в завоя на тунела, слабо осветен от догарящата факла. Радиостанцията припука, после издаде странен звук — сякаш нещо тежко се влачеше в калта, придружено от мокро гъргорене.

Сетне слушалките утихнаха. С периферното си зрение Сноу долови как Донован вкарва детонатора в приличащия на калъп сапун експлозив и наглася часовниковия механизъм.

— Двадесет и три и петдесет и пет — каза той. — Това ни дава почти половин час, за да намерим командира на отряда и да се изпарим оттук. — Наведе се и издърпа верижките със служебните номера от обезглавените трупове на другарите си. Тикна ги в гумираната торбичка на колана си и изръмжа: — Хайде, мърдай!

Но едва направили няколко крачки, зад гърба им се разнесе драскане, придружено от странна кашлица. Сноу светкавично се завъртя и видя как от тръбата на тавана изскочиха няколко неясни фигури, които безшумно се приземиха до телата на убитите тюлени. На главите им имаше ниско надвиснали качулки, а телата им бяха покрити с широки пелерини.

— Да се махаме! — викна Донован и хукна към завоя.

Сноу панически го последва. Профучаха под полуразрушената арка на стария тунел, в стремеж час по-скоро да избягат от чудовищната сцена. После, точно на завоя, Донован се подхлъзна и започна да се търкаля презглава в рядката кал.

— Заеми позиция! — изкрещя той, а ръцете му светкавично измъкнаха една факла и вдигнаха автомата.

Сноу се обърна и видя приведените сенки, които се носеха след тях с невероятна лекота. Ослепителният взрив на факлата сякаш ги спря, но в следващия миг те отново се понесоха напред. В движенията им имаше нещо животинско и хищно, от което кръвта му се вледени, а показалецът му неволно потърси спусъка. Оръжието на Донован издаде оглушителен трясък, изпод късата цев излетя огнения пламък на първата граната. Миг по-късно стените на тунела се разтърсиха от мощен взрив. Автоматът в ръцете му заподскача и той някак отстрани си даде сметка, че стреля с пълна сила, а гъстата мрежа на куршумите пронизва мрака. Бързо отмести пръст от спусъка, но в същия момент иззад завоя изскочи нова сянка. Това го накара отново да се прицели. Главата на нападателя се отметна назад и за частица от секундата той успя да зърне абсурдно сбръчкано лице с грозно увиснали торбички плът, които напълно скриваха чертите му. Тресна нов изстрел и кошмарното видение изчезна в пламъците и дима от поредната граната на Донован.

Дулото на собственото му оръжие престана да подскача, а ударникът зачука на метал. Извади нов пълнител и го щракна на мястото на празния, който издрънча в краката му. Напрегнато приведени напред, двамата зачакаха с готови оръжия. Ехото от стрелбата бавно заглъхваше в дъното на големия тунел, което си оставаше пусто.

Така изтече цяла минута, после Донован напълни дробовете си с въздух и кратко заповяда:

— Назад към сборния пункт!

Обърнаха се и тръгнаха по обратния път. Донован включи прожектора и насочи червеникавия му лъч напред. Дишайки тежко, Сноу закрачи редом с него. Някъде в мрака ги чакаха сборният пункт, мунициите и пътят към спасението. Бавно си даде сметка, че разпокъсаните му мисли са насочени само в една посока — към пътя, който щеше да ги изведе на повърхността, далеч от преживените ужаси. Не беше в състояние да мисли за нищо друго и по-добре, защото…