Маршрут 666

Пендъргаст запази мълчание в продължение на цяла минута, после отвори съседния шкаф и извади два автомата. Единия преметна през рамо, а другия подаде на Дагоста. След това измъкна кутия сачми и щурмова пушка-помпа с късо дуло. Затвори вратичката и ги връчи на Мефисто.

— Не ме подвеждай, боец — каза той, все още с длан върху цевта.

Скитникът мълчаливо издърпа пушката и започна да я зарежда.

Марго с тревога установи, че нищо от изваденото оборудване не беше предназначено за нея.

— Хей, я почакайте! — обади се тя. — Ами аз?

— Страхувам се, че вие оставате тук — промърмори Пендъргаст, докато вадеше бронежилетки от съседния шкаф.

— И защо, ако смея да попитам? Защото съм жена?

— Моля ви, доктор Грийн. Прекрасно знаете, че не е така. Просто нямате опит в подобен род полицейски акции. — Вратичката на поредния шкаф отскочи и Пендъргаст кимна към него: — Ти отговаряш за това тук, Винсънт…

— Осколочни гранати М–26? — промърмори Дагоста и вдигна една от тях. — Тук има огнева мощ за агресия срещу цял Китай, приятелю!

— Нямам опит, значи — механично повтори Марго, без да дава вид, че е чула думите на Дагоста. — А кой ви спаси задника в музея, уважаеми господин федерален агент? Ако не бях аз, отдавна да сте се превърнал в част от лайната на Мбвун!

— С готовност признавам този факт, доктор Грийн — отвърна Пендъргаст, без да обръща внимание на тона й. Беше се привел над някаква раница със странен на вид маркуч в долната част.

— Не ми казвай, че това е огнехвъргачка! — стресна се Дагоста.

— Ако не греша, моделът е АВТ „Фастфайър“ — обади се Мефисто. — Знам ги от службата си в пехотата. Викахме „пурпурна мъгла“ на желето, дето го плюят… Садистично оръжие, рожба на морално банкрутирала държава! — Очите му потъмняха и се изместиха към отворения шкаф на метър от него.

— Аз съм антрополог и познавам тези същества далеч по-добре от всички вас — не се предаваше Марго. — Ще имате нужда от опита ми.

— Не чак до такава степен, че да рискуваме живота ви — отсече Пендъргаст. — Доктор Фрок също е антрополог. И него ли да помъкнем долу, барабар с количката, за да чуем експертното му мнение?

— Аз открих всичко това, забравихте ли? — гневно повиши глас Марго.

— Има право — обади се Дагоста. — Ако не беше тя, изобщо нямаше да сме тук…

— Което не означава, че трябва да я забъркваме във всичко — поклати глава Пендъргаст. — Пък и не е служител на полицията и никога не е слизала долу.

— Добре тогава! — викна Марго. — Забравяме опита ми, забравяме факта, че ти спасих задника! Но аз съм отличен стрелец, Дагоста може да го потвърди. Няма да ви бавя — дори обратното, едва ли някой от вас ще издържи на моето темпо! Нещата опират до едно: ако долу се стигне до неприятности, всяка помощ ще ви бъде добре дошла!

Бледосините очи на агента се втренчиха в лицето й и Марго изпита неприятното чувство, че проникват навътре и докосват най-съкровените й мисли.

— Защо настоявате толкова, доктор Грийн?

— Защото… — Марго внезапно замълча, учудена от силното си желание да се спусне в пълните с неизвестност земни недра. Далеч по-просто беше да им пожелае успех, да излезе от тази сграда и да се прибере у дома, да си поръча вечеря от тайландското ресторантче на ъгъла и да разгърне романа на Текери, който беше планирала да прочете още предишния месец.

След което си даде сметка, че не става въпрос за желание. Преди осемнадесет месеца се беше изправила пред Мбвун и видя отражението си в хищните му червени очи. Уби го с помощта на Пендъргаст и реши да забрави чудовището. Всички решиха така. Но сега разбираше, че нещата стоят по съвсем друг начин.

— Преди два месеца Грег Кавакита направи опит да се свърже с мен — тихо промълви тя. — Но не си направих труда да го потърся… Ако бях го сторила, може би никога нямаше да се стигне дотук… — Замълча, после тръсна глава: — Нужно ми е да видя края на тази история!

Пендъргаст не сваляше проницателния си поглед от лицето й.

— Вие ме върнахте към всичко това, по дяволите! — извика тя и стрелна с очи Дагоста. — Никой не ме попита искам ли, или не! Но след като съм стигнала дотук, ще вървя докрай!

— И тук е права — въздъхна Дагоста. — Наистина аз бях този, който я замесих в разследването.

— Опитайте се да ме разберете, Марго, моля ви — рече нежно Пендъргаст и сложи ръце върху раменете й в непривична за него проява на интимност. — Там, в музея, нямахме избор. Бяхме в капана, заедно с Мбвун. Сега не е същото. Сега тръгваме срещу опасността с пълното съзнание за нея. Вие сте цивилно лице. Съжалявам, но нещата стоят именно по този начин.

— За пръв път съм съгласен с кмета Уайти — обади се Мефисто и се обърна към Марго: — Изглеждате разумен човек. Което означава, че нямате място в тази компания. Затова ги оставете да излагат на опасност служебните си задници.

Пендъргаст задържа още малко погледа на Марго, след това отпусна ръце и се обърна към Мефисто:

— Откъде ще минем?

— По линията „Лексингтън“, която минава точно под „Блумингдейлс“ — бе отговорът. — На четиристотин метра от експресната линия има една изоставена шахта, която води право в парка, а оттам се спуска надолу към Гърловината.

— Господи! — смръщи вежди Дагоста. — Май Бръчкавите са нападнали онзи влак точно оттам!

— Възможно е — кимна Пендъргаст, замисли се за момент, после рязко се завъртя и тръгна към изхода: — За експлозивите ще трябва да отскочим до отдел С… Разполагаме с по-малко от два часа.

Дагоста тръгна след него, после спря и се обърна към младата жена.

— Ела, Марго, ще те изпратим…

Тя остана на мястото си, забила очи в гърбовете на мъжете, които бързаха към изхода на оръжейницата.

— По дяволите! — изкрещя извън себе си, захвърли раницата си и силно ритна близкия шкаф. После се свлече на пода и стисна главата си с две ръце.

52

Сноу погледна огромния стенен часовник. Тънките стрелки зад масивното предпазно стъкло сочеха 22:15. Очите му се плъзнаха из пустото помещение, затрупано с празни кислородни бутилки, вентили, скъсани плавници и жестоко разтегнати маски. Накрая спряха върху купчината листове на бюрото, лицето му се разкриви в гримаса. Официално се възстановяваше от бактериална инфекция на белите дробове, но както той, така и колегите му от водолазния отряд прекрасно знаеха, че са го напъхали в „кучкарника“. Сержанта го бе дръпнал настрана да му каже, че е свършил страхотна работа, но той не повярва на думите му. Не се впечатли особено и от факта, че скелетите, които беше открил, поставиха началото на широкомащабна полицейска операция. Оставаше си фактът, че беше изпуснал проклетото въже. Още при първата си истинска мисия! Дори Фернандес престана да го дразни.

Въздъхна и извърна глава към мръсния прозорец, от който се виждаше част от пустия кей и лениво поклащащата се мазна вода. Колегите му бяха на акция в района на Ийст Ривър, където беше паднал някакъв хеликоптер. А и в града ставаше нещо голямо: полицейската радиостанция на масата не спираше да бълва информация за демонстрации, бунтове, мобилизации и мерки за овладяване на тълпите. По всичко личеше, че светът отвъд тихото му местенце в края на бруклинските докове вреше и кипеше, а той си седеше на топло и пишеше рапорти.

Отново въздъхна, защипа поредните листове в тънка папка и я хвърли в таблата за изходящи документи. Мъртво куче, извадено от канала Гоуанъс. Причина за смъртта: огнестрелна рана. Собственик: неизвестен. Точка на разследването. Свали поредната преписка от купчината. Рандолф Роуел, скочил от моста „Трайбъро“, възраст 22. В джоба: предсмъртно писмо. Причина за смъртта: удавяне. Точка на разследването.

Папката полетя към таблата. Внезапно отвън долетя басовото боботене на служебния катер, който насочваше нос към доковете. Рано се връщат. Двигателят работи някак по-гърлено, помисли си той. Май се нуждае от реглаж.

По дъските се разнесе тропот от бягащи крака, вратата се завъртя на пантите си и се блъсна в стената. В помещението нахлу група мъже с черни неопрени без отличителни знаци и боядисани в черно и зелено лица. От вратовете им висяха гумени раници, наподобяващи дисаги.