Маршрут 666

Вниманието му беше привлечено от тъмносиня редица, появила се в близост до паметника. Оказа се стегнат и добре построен полицейски отряд, който си пробиваше път през тълпата с размахани палки. В средата на строя крачеше мустакат и видимо уплашен цивилен, а след него се влачеше изпотен дебелак, който се оказа капитан Уокси.

Смитбек с интерес проследи отряда, прорязващ групите от ожесточено биещи се хора. Имаше нещо странно в начина, по който се придвижваше. И още в следващия миг разбра какво е то: тези ченгета не правеха нищо, за да прекратят побоищата и да овладеят тълпата. Всичките им усилия изглежда бяха насочени към охраната на двама души, крачещи в средата на колоната — Уокси и мустакатия. Не след дълго отрядът стигна пресечката, навлезе в парка и се понесе в тръс под учудения поглед на репортера. Очевидно изпълняваха съвсем конкретна и важна задача, която нямаше нищо общо с уличните безредици.

Но каква, за Бога, запита се Смитбек. Нима има нещо по-важно от възстановяването на реда и спокойствието в огромния град?

Разяждан от колебания, той постоя още няколко секунди върху твърдите рамене на Шекспир, после бързо се смъкна от паметника, прескочи ниската каменна ограда и хукна след полицейски отряд, който бързо се стопяваше в мрака на Сентрал Парк.

49

Дагоста извади незапалената пура от устата си, изплю парченце тютюн и огледа намокрения й край с нескрито отвращение. Марго гледаше как опипва джобовете си за кибрит, не намира такъв и вдига вежди в нейна посока. Получил отрицателното поклащане на главата й, той се обърна към Хорлокър и отвори уста, но после пак я затвори, видял портативната радиостанция до ухото на началника и мрачното му лице.

— Мизнър! — кресна Хорлокър. — Мизнър, чуваш ли ме?

Отговори му неясно цвърчене, което би трябвало да е въпросният Мизнър.

— Изтласкайте ги и започнете арести… — заповяда Хорлокър, но цвърченето му попречи да довърши заповедта си.

— Какво?!_Петстотин?!_ Изскочили изпод земята?! Слушай, Мизнър, я престани с тези дивотии! Защо не са по автобусите?

Хорлокър млъкна, за да чуе отговора, а Марго забеляза как Пендъргаст, седнал на ръба на масата с „Полицейски вестник“ в ръце, любопитно протяга шия.

— Има си правилник за борба с безредиците, разполагате със сълзотворен газ! — ревна шефът. — Не ме интересува как ще го направите! Какви демонстранти? Бият се с демонстрантите?! — Хорлокър свали апарата, изгледа го с недоверие, а след това го залепи за другото си ухо. — Не, за Бога! Никакъв газ в близост до демонстрантите! Слушай ме внимателно. По-голямата част от Двайсети и Двайсет и втори са под земята, Трийсет и първи контролира загражденията. Горният край на града зее празен като… Не, забрави! Кажи на Перильо, че искам всички заместници на пожар при мене, най-късно след пет минути! Докарайте личния състав от кварталите, вдигнете почиващите под тревога, съберете пътната полиция! На това място ни трябват още хора, ясно?

Пръстът му гневно натисна бутона за прекъсване, ръката му посегна към един от телефоните на бюрото.

— Къртис, свържи се веднага с губернатора! Евакуацията в южна посока изкара част от бездомниците в района на парка, където са се сблъскали с оная демонстрация. Налага се намесата на Националната гвардия. После се обади на Мастърс и му кажи да подготви хеликоптерите, за всеки случай. Да обяви бойна готовност и за бронетранспортьорите от депото на Лексингтън авеню. Всъщност, зарежи… Те няма как да си пробият път… Я по-добре звънни на онези от парковия участък, а аз ще имам грижата да се свържа с кмета.

Хорлокър бавно остави слушалката. Самотна капка пот се плъзна по челото му, което за броени секунди смени цвета си от червено в сиво. Невиждащите му очи бавно обиколиха командния пункт, но явно не забелязваха нито щъкащите във всички посоки полицаи, нито припукващите на всевъзможни честоти радиостанции. Има вид на човек, върху когото внезапно се е сринал целият свят, помисли си Марго.

Пендъргаст внимателно сгъна вестника и го остави на бюрото до себе си. Приглади русата си коса, приведе се напред и някак безгрижно подхвърли:

— А бе, като си мисля…

Охо, рече си Марго.

Агентът бавно се плъзна напред и се изправи точно пред началника на полицията.

— Мисля си, че положението е прекалено опасно, за да бъде оставено в ръцете на един човек!

За момент Хорлокър затвори очи, а после, сякаш с цената на огромно усилие, ги повдигна към безизразното лице на Пендъргаст.

— Какво по-точно означава това, по дяволите? — попита той.

— Разчитаме на уважаемия капитан Уокси за ръчното спиране на шлюза, нали така?

— Е?

Пръстът на агента докосна тънките му устни, сякаш се готвеше да прошепне някаква важна тайна.

— Ще ми се да го кажа по-деликатно, но напоследък капитан Уокси едва ли се проявява… хм… като момче за поръчки, на което може да се вярва… Искам да кажа, че ако се провали, катастрофата ще бъде пълна. Семената от растението на Мбвун ще нахлуят в тунелите „Астор“, а оттам ще отидат в морето. В момента, в който влезе в контакт със солената вода, реовирусът ще се активира и това вероятно ще доведе до драстични промени в екологията на Световния океан.

— Което означава намеса в хранителната верига и оттам нататък… — обади се пряко волята си Марго, след което млъкна и сви рамене.

— Вече знам това, няма смисъл да го повтаряте! — отсече Хорлокър. — Накъде биете?

— Към онова, което в Бюрото наричаме извънреден вариант — каза Пендъргаст.

Хорлокър отвори уста, но вниманието му беше привлечено от дежурния диспечер, който вдигна ръка:

— Капитан Уокси иска да говори с вас, сър. Прехвърлям го на откритата линия.

Началникът на полицията отново грабна слушалката.

— Докладвай, Уокси! — Замълча за миг, после нетърпеливо извика: — По-високо, нищо не чувам! Кое! Какво значи не си сигурен? Ами провери, да те вземат мътните! Слушай, я ми дай Дъфи. Чуваш ли ме, Уокси? Линията се разпада! Уокси!

Слушалката с трясък се стовари върху вилката.

— Дай ми радиовръзка с Уокси! — ревна Хорлокър.

— Мога ли да продължа? — попита Пендъргаст. — Ако схващам правилно току-що проведения разговор, времето ни е малко и затова ще бъда кратък. Ако Уокси не успее да затвори главния шлюз, ние трябва да сме готови с резервен вариант, за да попречим на растенията да се влеят в Хъдзън.

— Как ще стане това, по дяволите? — тревожно го изгледа Дагоста. — Наближава десет, което означава, че до изпразването на резервоара остават само два часа!

— Няма ли начин да задържим самите растения? — обади се Марго. — Например с филтри на отточните тръби или нещо друго?

— Интересна идея, доктор Грийн — стрелна я със светлите си очи Пендъргаст, замълча за миг и замислено добави: — Предполагам, че 5-микронови биха свършили работа, но въпросът е откъде ще ги вземем… Как ще се справим с огромното водно налягане? И накрая, как можем да бъдем сигурни, че сме обезопасили всички отточни тръби? — Бавно поклати глава. — Страхувам се, че предвид краткото време, с което разполагаме, решението на проблема е само едно: да взривим изходите на тунелите „Астор“. След кратка консултация с картите стигнах до извода, че десетина заряда С–4 ще бъдат достатъчни, стига да се заложат където трябва.

Хорлокър се завъртя към него заедно със стола си и мрачно отсече:

— Вие сте луд!

В близост до вратата настана суматоха. Марго се обърна тъкмо навреме, за да види малката групичка полицаи с раздърпани униформи, която влетя в помещението. На челото на един от тях зееше дълбока рана. Те влачеха някакъв мръсен мъж в парцалив костюм, който се мяташе като риба на сухо. Кръв и мръсотия покриваха отдавна неподстригваната му сива коса. От врата му висеше масивна верига с тюркоаз, а сплъстената му брада стигаше чак до китките му, закопчани с белезници.

— Пипнахме водача им! — задъхано съобщи едно от ченгетата и блъсна дрипльото към Хорлокър.