Маршрут 666

— Що за език, лейтенант?! — почервеня онзи.

— Господа, моля ви! — вдигна ръце Пендъргаст и се обърна към Хорлокър: — Ще дойде време да се потърси отговорност за допуснатите грешки, но в момента сме изправени пред друг, много сериозен проблем: в момента, в който семената на това растение попаднат в солената вода, ще настъпи активиране на реовируса с наркотично въздействие. — Устните му леко потрепнаха. — Експериментите на доктор Грийн недвусмислено сочат, че въпросната субстанция е в състояние да порази огромен спектър от живи организми — като се започне от едноклетъчните и се стигне до човека, по пътя на цялата хранителна верига, която стои между тях. Въпросът ми е дали сте готов да поемете отговорността за една глобална екологична катастрофа?

— Това са цял куп празни… — започна Уокси.

Хорлокър докосна ръкава му и прикова поглед в голямото растение, което мокреше разпръснатите по масата документи.

— Като го гледам така, не ми изглежда чак толкова опасно — предпазливо промърмори той.

— За съжаление няма място за съмнения — обади се Марго. — Това е Liliceae mbwunensis, съдържащо генетично модифициран реовирус на Мбвун.

Хорлокър за миг вдигна очи към лицето й, после отново ги впери в мокрото растение.

— Разбирам колебанията ви — продължи да го обработва Пендъргаст. — Но след тазсутрешното съвещание се случиха много неща. Моля ви само за още двадесет и четири часа — време, за което доктор Грийн ще направи нужните тестове. Ще ви предоставим доказателства за активирането на реовируса в солена среда и за опасността, която представлява за екологията. Знам, че сме прави, но ако случайно се окаже, че някъде сме сбъркали, аз веднага се оттеглям от случая, а вие си източвайте резервоара, както намерите за добре.

— Това трябваше да го направите още първия ден! — изръмжа Уотси. — Като представител на ФБР, нямате абсолютно никакви правомощия тук!

— Ако това ще ви удовлетвори, мога веднага да поема разследването, тъй като е установено, че става въпрос за производство и разпространение на наркотично вещество — отвърна с равен глас Пендъргаст.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Хорлокър и хвърли леден поглед на Уокси. — Не е нужно да стигаме дотам. Не може ли просто да го полеем с щедра доза хербицид?

— Стига да посочите какъв — сви рамене Пендъргаст. — Лично аз не се сещам за препарат, който ще унищожи растението, без да навреди на милионите жители на Манхатън, които разчитат на водата от резервоара. Вие познавате ли такъв хербицид, доктор Грийн?

— Да, тиоксин — кимна Марго, замисли се, после добави: — Но за да има ефект, ще ни трябват най-малко двадесет и четири, а може би и четиридесет и осем часа, защото той действа бавно… — Отново замълча и сбърчи вежди. Тиоксин? Сигурна бе, че съвсем наскоро това наименование й се мярна пред очите, но къде? После изведнъж си спомни — в полуовъгления дневник на Кавакита.

— В такъв случай не е зле да ливнем малко — промърмори Хорлокър и драматично извъртя очи. — Разбира се, след като го съгласувам с Агенцията за защита на околната среда. Боже мили, ще се побъркам! — обърна се към уплашеното човече, което седеше замръзнало пред компютъра с фалшива съсредоточеност на лицето. — Стан!

Човечето скочи на крака.

— Май ще е по-добре да преустановиш операцията по източването — въздъхна Хорлокър. — Поне докато нещата се изяснят… Уокси, свържи се с Мастърс и му кажи да продължи прочистването. Обясни му, че бездомниците трябва да бъдат далеч от тунелите поне още двадесет и четири часа.

Марго видя как лицето на човечето посивява.

— Чу ли какво ти казах, Дъфи? — обърна се да го погледне Хорлокър.

— Не мога да го направя, сър — промълви едва-едва дребосъкът, наречен Дъфи.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Моля? — пръв я наруши Пендъргаст.

Марго се стресна от изражението на лицето му. До този момент си мислеше, че проблемът им беше да убедят Хорлокър.

— К’ви ги дрънкаш, бе?! — изригна началникът на полицията. — Изкомандвай шибания компютър да затвори кранчето!

— Не става — отвърна Дъфи. — Вече обясних на капитан Уокси, че след като се задейства системата, нещата преминават в ръцете на гравитацията. Тоновете вода тръгват надолу, а автоматичната хидравлика се задейства под…

Хорлокър стовари длан върху масата.

— Какво говориш, мътните да те вземат?!

— Казах, че не мога да спра операцията — долетя задавеният отговор.

— Нищо такова не ми е казвал — изквича Уокси. — Заклевам се, че…

Хорлокър го спря със свиреп поглед, след което отново се обърна към инженера:

— Не ме интересува какво не можеш да направиш, а какво можеш!

— Има само един начин — неохотно рече Дъфи. — Някой да се спусне до главния шлюз и да го затвори ръчно. Но това е изключително рискована операция. Мисля, че след въвеждането на автоматизираната система за управление никой не го е правил. Което означава минимум десетина години. А за спиране на пълненето просто забравете. Към резервоара се стичат милиони кубически метра вода през система от акведукти с диаметър на тръбите два метра и половина. Притокът не може да спре, дори ръчното затваряне на шлюза да мине успешно. Нивото рязко ще се покачи и целият Сентрал Парк ще се окаже под вода…

— Пет пари не давам, ако ще да го превърнеш в езеро! — отсече Хорлокър. — Вземай Уокси и хората, които ти трябват, и отивай да свършиш тая работа!

— Сър! — възкликна с разширени очи Уокси. — Няма ли да е по-добре, ако… — Поклати глава и съкрушено млъкна.

Дъфи объркано размърда малките си влажни ръчички.

— Много е трудно да се слезе там — изломоти той. — Мястото е точно под резервоара, отвсякъде тече вода. Някой може да пострада…

— Още ли си тук, Дъфи? — ревна Хорлокър. — Изчезвай на секундата и отивай да затвориш шибания шлюз!

— Да, добре — кимна дребният мъж и лицето му стана по-бяло от платно.

Очите на Хорлокър бавно се извъртяха по посока на капитана.

— Ти даде идеята, ти ще я спреш! — изръмжа той. — Въпроси?

— Да, сър.

— Слушам.

— Всъщност, не, сър, нямам въпроси.

Настъпи тишина. Никой не помръдваше.

— Хайде! — изрева миг по-късно Хорлокър. — Размърдайте си задниците!

Марго се дръпна, за да направи път на Уокси, който с нежелание се повлече към вратата, следвайки Дъфи.

48

Входът към „Уайн Селар“ — едно от модните сутеренни заведения, изникнали като гъби през последната година в Манхатън, беше малка вратичка в стил ар деко в ъгъла на импозантната фасада на Хемпшър Хаус и имаше вид на допълнително избит отвор към някакво общо мазе. Избрал за наблюдателен пункт едно място непосредствено до него, Смитбек виждаше морето от глави, запълнило булеварда в двете посоки. Над него стърчаха разкривените корони на старите дървета гинко, маркиращи входа на Сентрал Парк. Участниците в бдението бяха свели глави, но имаше и такива — предимно младежи с навити ръкави и разхлабени вратовръзки, които пиеха бира от бутилки в хартиени торбички и весело се поздравяваха с пляскане на дланите. Момиче във втората редица държеше плакат с надпис: „Ние никога не ще те забравим, Памела“, по бузата му се търкаляше самотна сълза. Смитбек с удоволствие установи, че в другата й ръка белее екземпляр на „Поуст“ с последния му материал. Множеството пред него беше смълчано, но в далечината се чуваха виковете на демонстрантите, примесени с тътена на мегафони и вой на сирени. Застанала до него, госпожа Уишър постави запалена свещ до големия портрет на дъщеря си. Ръцете й не трепваха, но пламъчето диво се мяташе под хладния вечерен ветрец. Жената коленичи за мълчалива молитва, тишината стана още по-плътна. Миг по-късно се изправи и пристъпи към голяма купчина цветя, освобождавайки място за останалите опечалени със запалени свещи в ръце. Изтече минута, сетне втора. Госпожа Уишър погледна снимката за последен път. Около нея вече имаше цяла огърлица от трептящи пламъчета. Фигурата й леко се олюля и Смитбек бързо я хвана за лакътя. Жената изненадано примигна, сякаш изведнъж беше забравила за какво са тук. После отнесеното изражение на лицето й изчезна, ръката й се отскубна от пръстите на репортера с неочаквана сила, тя се извърна към множеството.