Маршрут 666

Онзи пое банкнотата и бързо я мушна в джоба си.

— Ох, при тези мизерни заплати в музея… — направи опит да се оправдае той.

— На мен ли го казваш? — разсеяно отвърна Смитбек и хвърли последен поглед през отвора. — Това беше приносът ти за свободата на печата в Ню Йорк. Почерпи се с един хубав обяд и не се коси. Аз никога не разкривам източниците си, дори и в пандиза да ме тикнат.

— Пандиз ли? — изскимтя онзи.

Смитбек го успокои с потупване по гърба и излезе в прашния, до болка познат коридор. Ръцете му здраво стискаха бележника и репортерския касетофон. Насочи се към северния вход на музея, където с удоволствие установи, че дежурна е старата Червенушка, получила прякора си заради тоновете руж, с които мажеше увисналите си бузи. Пристъпи към будката и вдигна пред очите й овехтелия служебен пропуск, майсторски скривайки с палец датата на издаването му. Усмихна се, дари старата кикимора с многозначително намигване и излезе на улицата.

19

Марго блъсна въртящата се врата на 27-ми участък, свърна вляво и пое надолу по дългото и стръмно стълбище. Парапетът на пожълтялата стена беше отдавна изтръгнат и това правеше опасно придвижването по хлъзгавите стъпала. Далеч преди да стигне подземието, ушите й доловиха странно припукване, идващо някъде изпод солидните бетонни основи.

В момента, в който спря пред изолираната врата на приземието, това припукване се превърна в оглушителен грохот. Тя неволно потръпна и се обърна към гишето на дежурния. Човекът я позна и й направи знак да не търси пропуска.

— Кабина седемнадесет — извика полицаят и й подаде десетина хартиени мишени плюс чифт очукани предпазители за уши.

Марго ги нахлузи, отбеляза името си и часа на влизане в специалния журнал, след което забърза по коридора. Грохотът се понижи до поносимо ниво. Отляво се беше проточила безкрайна редица от полицаи, всеки заел позиция в остъклените будки без покрив. Някои презареждаха, други се прицелваха, а трети изучаваха надупчените мишени. Надвечер тук бе най-натоварено, главно защото стрелбището на 27-ми участък беше най-модерното и добре оборудвано сред всичките 25-метрови подобни съоръжения в града, собственост на полицията.

Марго влезе в кабината си и бръкна в сака си за пистолета, пълнителите и кутийката с патрони. Подреди мунициите на страничния рафт и прегледа малкия автоматичен пистолет. Уверени и привични, движенията й нямаха нищо общо с тези отпреди година, когато купи оръжието. Щракна пълнителя, закачи хартиената мишена на специалното въже и я оттегли на разстояние десет метра. Зае позиция за стрелба, както я бяха учили: оръжието в дясната ръка, подкрепена в китката от лявата. Прицели се и натисна спусъка, отпускайки рамене за поемане на отката. После, присвила очи, изстреля в мишената останалите десет патрона в пълнителя.

Продължи нататък почти механично, следвайки стандартния стрелкови алгоритъм: зареждане, прицел, огън. Когато кутийката до нея се изпразни наполовина, тя премина към стрелба по силуети от двадесет и пет метра. Свърши и се обърна, за да почисти оръжието. На няколко крачки зад нея стоеше лейтенант Дагоста и я наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце.

Срещнал погледа на младата жена, той пристъпи, повдигна заглушителя от ухото й, викна едно „здрасти“ и кимна към дъното на манежа:

— Я да видим попаденията. — Изчака мишената да се приближи и одобрително кимна: — Браво, отлична розетка!

— Благодаря — усмихна се Марго и започна да пълни сака с опразнените пълнители. — Дължа го на вас, също и разрешителното.

Спомни си как влетя в кабинета му три месеца след приключване на случая с музейните убийства и поиска да й уреди разрешително за оръжие. За самозащита, бе пояснила, просто защото нямаше как да признае, че изпитва постоянен страх, особено нощем, когато се будеше подгизнала от студена пот.

— Брад ви похвали като отлична ученичка — провикна се за пореден път Дагоста. — Препоръчах ви точно на него, защото се надявах, че ще стане така. Но с разрешителното нямам нищо общо, извади го Пендъргаст. Я да видим с какво пушкало ви е уредил Брад?

Марго подаде оръжието.

— „Бейби-глок“, модел 26 с фабрично пригоден нюйоркски спусък — промърмори Дагоста и го претегли в дланта си. — Красив и лек, но с малък обсег.

— Приятелят ви Брад ми помогна да го овладея — каза Марго. — Научи ме да отчитам естественото отклонение на траекторията и да коригирам мерника. Цялото обучение преминах с него. С друго оръжие сигурно няма да струвам пукната пара.

— Съмнявам се — поклати глава Дагоста и й върна пистолета. — Тези попадения означават, че ще се справите с всякакво оръжие. — Кимна към изхода и добави: — Елате, ще ви измъкна от тази лудница.

Марго спря да се разпише в журнала и забеляза, че Дагоста прави същото.

— И вие ли стреляхте?

— Дъртите ченгета също губят тренинг — усмихна се той и тръгна към опасното стълбище. — Но заседания като днешното могат да изнервят всеки, затова не е лошо човек да отскочи до рубежа, просто за поддържане на формата.

Марго не си направи труда да отговори. Изтича нагоре и спря да го изчака. Лейтенантът се изкачи с леко пуфтене и двамата се насочиха към Тридесет и първа улица зад въртящата се врата. Вечерта беше студена, с изненадващо слаб трафик. Марго погледна часовника си и установи, че наближава осем. Би могла да пробяга разстоянието до дома, да хапне нещо леко и да опита да навакса малко сън.

— Басирам се, че тия стълби са предизвикали повече инфаркти от всичките сладкарници в Ню Йорк накуп — оплака се лейтенантът. — Но за вас май са детска игра.

— Поддържам форма — сви рамене Марго.

— Забелязах. Поне външно нямате нищо общо с жената, с която се запознах преди година и половина. Каква ви е системата?

— Главно силови упражнения. Тежести, опори.

Дагоста кимна.

— Два-три пъти седмично?

— Един ден тренирам горните мускули, а на следващия — долните. Опитвам и по някоя междинна тренировка.

— Какво вдигате в момента? Стандартните сменяеми дискове?

— Не, използвам щанга с постоянно тегло. Мразя непрекъснатото сваляне и качване на дискове.

Дагоста кимна отново.

— Има ли ефект?

— Моля?

— Викам, има ли ефект?

Марго смръщи вежди.

— Не знам какво имате предвид — промърмори тя, след което разбра, помълча малко и мрачно добави: — Не… Не напълно.

— Не питам от любопитство — подхвърли Дагоста, потупвайки джобовете си за поредната пура. — Както вече сигурно сте забелязали, аз съм прям човек. — Измъкна пура, разкъса целофана и се зае да разглежда бандерола. — Тая каша в музея се отрази на всички ни.

Стигнаха до булеварда и Марго колебливо се огледа.

— Съжалявам, но не ми се говори за това — промълви тя.

— Знам — кимна Дагоста. — Особено пък сега. — Щракна запалката, за да прогони конфузното мълчание, и добави: — Пазете се, доктор Грийн. Пазете се много!

Марго се усмихна в отговор.

— И вие — рече Марго, потупа раницата си и добави: — Още веднъж ви благодаря за това.

Миг по-късно вече тичаше на север към Уест Сайд, ловко промъквайки се между паркираните коли.

20

Дагоста хвърли поглед на часовника и се намръщи. Десет вечерта, а резултатът е една шибана кръгла нула. Екипите съсипани от умора ченгета бяха „прослушали“ всевъзможни приюти, благотворителни домове и пунктове за безплатна храна в напразен опит да чуят нещо за човек, който проявява нездрав интерес към Мбвун. Няколко от тях беше ръководила самата Хейуърд, чиито специализирани познания за подземните общности се радваха на все по-голяма популярност. За съжаление и нейните резултати не бяха обнадеждаващи. Сякаш предугадили акциите, къртиците бяха потънали вдън земя. А според собствените й признания, самите операции засягаха една нищожна част от огромния подземен свят на града. Това имаше и добрите си страни, тъй като пълноводната река от телефонни обаждания на всякакви побъркани за наградата на „Поуст“ най-сетне се беше превърнала в полупресъхнала бара. Може би се бяха уплашили от репортажа в „Таймс“ и новината за убийството на Битърман.