Маршрут 666

В мехура също, добави след кратко колебание.

— Почакай да опразня главния резервоар — подвикна след момичето.

Тя не спря, а той пое към кулата. Помнеше, че на отвъдната страна, точно до желязната стълба, имаше малка тоалетна. В сянката беше тихо. Грохотът на трафика достигаше дотук под формата на приглушено бучене. Бутна вратата, влезе в мъжката тоалетна и дръпна ципа си. Както очакваше, тоалетната беше пуста. Наведе се към хладния порцелан и затвори очи.

После чу някакъв звук и бързо ги отвори. Не, така ми се е сторило, усмихна се на трепването си. Навярно като всички жители на Ню Йорк страдаше от перманентна параноя.

После звукът се повтори, този път съвсем отчетливо. Ник стреснато се обърна, все още с член в ръка. Вратата на една от кабинките се отвори и от нея изскочи едър мъж, който с бърза крачка се насочи към него.

Таня чакаше на каменните стъпала, изложила лице на вечерния бриз. Годежният пръстен непривично тежеше на безименния й пръст. Ник очевидно не бързаше. Паркът вече тънеше в мрак, Широката поляна беше абсолютно пуста, а езерото отразяваше мигащите светлини на Пето авеню.

Загубила търпение, тя се изкачи по обратния път и заобиколи мрачната грамада на крепостната кула. Вратата на тоалетната зееше. Момичето спря пред нея и почука — отначало срамежливо, а след това и по-решително.

— Ник! Хей, Ник, там ли си още?

Отговори й само вятърът, който шумолеше в клоните на близките дървета. Стори й се, че долавя някаква остра и неприятна миризма, като на саламура.

— Престани с тези глупави шеги, Ник! — окончателно изгуби търпение тя, блъсна вратата и влезе.

Тишината продължи още миг, след което беше прогонена от отчаян, нечовешки писък, отекнал надалеч в лятната нощ.

17

Смитбек се настани на бара в любимото си гръцко заведение и поръча обичайната закуска: две яйца на очи върху двойна подложка от говежда кайма. Отпи от поставената пред него чаша кафе и като въздъхна със задоволство, измъкна свитъка вестници изпод мишницата си. Разгърна най-напред „Поуст“, като леко бърчеше чело, преглеждайки уводния материал на Ханк Маклоски за убийството в Белведере. Собственият му репортаж за демонстрацията бе разжалван до четвърта страница. Първата страница му се падаше по право, ако бе дал информацията за музея и отпечатъците от зъби. Но обеща на Марго. Утре ще запеят друга песен. А може би тази сдържаност ще му донесе нови точки в дългосрочен план.

Закуската пристигна и той начена каймата с удоволствие, остави „Поуст“ настрана и отгърна „Ню Йорк Таймс“. С ирония плъзна поглед по спретнатите и скучни заглавия и спря на материал, подписан от Брайс Хариман: „Музейният звяр се завръща?“

В момента, в който започна да чете, каймата в устата му доби вкус на стар тапет.

8 август. Учени в Нюйоркския природонаучен музей продължават да изследват обезглавените трупове на Памела Уишър и едно неизвестно лице, в опит да установят дали драскотините от зъби по тях са резултат от посегателство на животно след смъртта, им или причина за самата нея.

Бруталното убийство с обезглавяване на Никълъс Битърман в замъка Белведере снощи засили натиска върху екипа. В почерка на убиеца се вписват и няколко убийства на бездомници, извършени през последните месеци. Не е ясно дали и техните останки ще бъдат изследвани в музея. Тези на Памела Уишър бяха вече върнати на близките и ще бъдат погребани в три следобед в гробището „Холи Крос“ в Бронксвил.

Аутопсиите се провеждат в условията на най-строга секретност. „Не искат да всяват паника, но неизказаното име очевидно е Мбвун“, сподели сътрудник, който не желае името му да бъде цитирано.

Мбвун или Музейният звяр, както го наричаха изследователите, бе необичайно създание, по невнимание внесено в музея след неуспешна експедиция по поречието на Амазонка. През април миналата година то напомни за присъствието си в подземието на музея и стана известно, убивайки неколцина посетители и служители от охраната. Съществото нападна и гостите на многолюдна премиера, задействайки алармената система и предизвиквайки паника. Равносметката бе трагична — четиридесет и шест мъртви и близо триста ранени — едно от най-големите нещастия в Ню Йорк за последните години. Кръстници на Мбвун са членове на племето котога — вече изчезнало от района на река Ксингу в басейна на Амазонка, родното място и на самия звяр. Антрополозите и търсачите на естествен каучук десетилетия наред слушат легенди за някакво чудовище (най-вероятно от рода на влечугите), обитаващо горното поречие на Ксингу. През 1987 година Джулиан Уитлъси, антрополог в музея, организира експедиция в тези райони с цел издирване на котога и споменатото чудовище. Уитлъси изчезва в джунглата, а останалите членове на експедицията загиват трагично във въздушна катастрофа по обратния си път.

Няколко сандъка с находки от експедицията достигат Ню Йорк. Образците са опаковани с изсушени листа от растение, което съдържа предпочитаната от Мбвун хранителна субстанция. Никой не може да каже как чудовището е попаднало в музея, но уредниците са на мнение, че е било затворено по невнимание в някой от контейнерите с находки на експедицията. Кротувало е в подземното хранилище, докато е имало храна, след което е започнало да напада.

В настъпилата суматоха животното е убито, а властите изземат трупа и го унищожават без всякакви допълнителни изследвания. Около този трагичен случай все още витае неяснота, но все пак е установено, че чудовището обитава част от усамотено плато в басейна на Амазонка. Провежданото напоследък интензивно усвояване на района и прокопаването на мини по всяка вероятност са довели до изчезването на вида. Професор Уитни Кадулейдър Фрок от антропологическия отдел на музея, автор на „Частичната еволюция“, смята чудовището за еволюционна аберация, резултат от напълно изолирания му начин на живот.

Същият източник намеква, че е възможно сегашните убийства да се окажат дело на втори Мбвун, по всяка вероятност сексуалния партньор на убития. Неизказаните опасения на градското полицейско управление са от същия характер. Очевидно учените са получили задачата да установят дали следите от зъби са на подивяло куче, или от нещо значително по-голямо, като например Мбвун.

Смитбек отмести недокоснатите яйца с разтреперана от гняв ръка. Не можеше да реши кое е по-лошо: това, че оня задник Хариман го бе изпреварил, или мисълта, че беше се оставил да го убедят да отложи собствения си материал, въпреки че разполагаше с цялата версия.

Никога вече, закле се той. Никога!

На петнадесетия етаж на главното управление на полицията Дагоста захвърли същия вестник и от устата му излетя изпепеляваща ругатня. На експертите от отдела за връзки с обществеността предстоеше трудната задача да предотвратят масовата истерия. Дано се продъни вдън земя мръсникът, който и да е пропял! Слава Богу, че този път това не е онзи трън в задника Смитбек!

Вдигна слушалката и набра номера на началника на полицията. Тъй и тъй става дума за задници, значи няма да е зле да се погрижи за собствения си, докато още го има. От опит знаеше, че винаги е по-добре пръв да се обадиш Хорлокър, вместо да чакаш той да те потърси.

Но насреща се включи телефонен секретар.

Понечи да вземе вестника, после безсилно отпусна ръце. Всеки момент очакваше появата на разпенения Уокси, който с положителност ще бъде притеснен от новото убийството в парка и кратките срокове за разкриването му, поставени от шефа. Примижа от отвращение при тази мисъл, но беше толкова изтощен, че побърза да отвори очи. След нощното катерене в околностите на замъка Белведере успя да дремне някакви нищожни два часа и в момента се чувстваше като пребит.

Стана и пристъпи към прозореца. Долу, сред сивите сенки на града, чернееше малък правоъгълник: игрището на 362-ро училище, по което сновяха детски фигурки, заети в игра на дама и гоненица, вдигайки шум до Бога по време на краткото междучасие. Всичко бих дал да съм на тяхно място, горчиво поклати глава той.