Маршрут 666

Въздъхна и тръгна между стелажите. Предстоящата среща нямаше да бъде от приятните. Шефът на лабораторията Сай Хагедорн беше почти на възрастта на подопечните си скелети, и също толкова изсъхнал. Той, заедно с портиерката на задния вход Кърли и Емълайн Спраг от отдел „Биология на безгръбначните“, бяха последните представители на старата гвардия. Вероятно по тази причина Сай упорито отказваше да модернизира каталожната си система, въпреки цялостната компютризация на музея и супермодерната лаборатория зад вратата в съседство. Назначен на работа тук, някогашният й колега Грег Кавакита се превърна в обект на изпепеляващо презрение от страна на Хагедорн само защото използваше лаптоп. В отговор той му лепна прякора Стъмпи, но само Марго и още неколцина дипломанти на Фрок бяха наясно, че това прозвище няма нищо общо с дребната фигура на шефа, а произтича от научното название Stumpiniceps troglodytes на древна и отдавна изчезнала дънна риба, която упорито е отказала да се подчини на законите на еволюцията.

При мисълта за Кавакита я обзе чувство за вина. Някъде преди половин година бе получила съобщение от него на телефонния си секретар. Грег съжаляваше, че са загубили връзка, и изразяваше желание да си поговорят. Обещаваше да се обади на следващата вечер по същото време. Но когато телефонът звънна, тя отдръпна ръката си, механично посегнала към слушалката. Изчака включването на телефонния секретар и се заслуша в тихото съскане на лентата. Така и не разбра каква неведома сила й попречи да се обади. Всъщност отговорът й беше ясен. Кавакита бе част от всички тях… Заедно с Пендъргаст, Смитбек, лейтенант Дагоста и даже доктор Фрок. Именно неговата екстраполационна програма им помогна да разкрият Мбвун: съществото, което изтормози музея и продължаваше да нахлува в кошмарите й. Макар да си даваше сметка, че постъпва егоистично, тя нямаше никакво желание да разговаря с някого от участниците в онези ужасни събития. Ала по ирония на съдбата в момента затъваше в разследване, което…

Сприхаво покашляне я върна в действителността. Пред нея се беше изправил дребен старец в протъркан вълнен костюм и набраздено от безброй бръчки костеливо лице.

— Стори ми се, че някой мишкува из моите скелети — изръмжа Хагедорн, скръсти миниатюрните си ръчички на гърдите и въпросително подхвърли: — Е?

Въпреки волята си Марго усети как мимолетният унес отстъпва място на раздразнението. Неговите скелети, как не! Все пак успя да се овладее и измъкна лист хартия от сака си.

— Доктор Фрок иска тези образци да се изпратят в „Съдебна антропология!“ — сухо съобщи тя.

Старецът пое листа и бръчките му се врязаха по-дълбоко.

— Три скелета? Това не е редно.

Да пукнеш дано, Стъмпи.

— Трябват ни спешно. Ако има проблем, обадете се на доктор Мериъм.

Споменаването на директорката изигра желаната роля.

— Хубаво, де. Но пак си е нередно. Елате.

Обърна се и я поведе към старо дървено бюро, издраскано и невероятно мръсно. На стената зад него беше разположена умопомрачителната картотека на Хагедорн, състояща се от стотици миниатюрни рафтчета. Очите му се сведоха към първата позиция от списъка на Фрок, а костеливият му показалец се плъзна по редицата. Накрая спря, измъкна пачка картончета и ги разтвори като тесте карти.

— 1930–926 — недоволно промърмори той. — Гаден късмет, разбира се. Намира се на най-горния стелаж, а аз вече не съм толкова млад… Високото ме притеснява, знаете.

Мълча известно време, после посочи червената точка в горния край на формуляра:

— Този скелет е медицински!

— И другите са такива — кратко отвърна Марго, въпреки че Хагедорн очакваше някакво обяснение. Администраторът помълча, прокашля се и веждите му се извиха във възмутена дъга.

— Щом настоявате — процеди и плъзна картончето по бюрото. — Подпишете тук, нанесете вътрешния си телефон и отдел, и не забравяйте да впишете името на Фрок в графата „Отговорник“.

Марго погледна протритата хартийка с подвити от старост ъгълчета. „И това ми било музейна картотека — помисли си тя. — От времето на баба ми.“

Името на скелета бе прилежно отпечатано в горния край: Хомър Маклийн. Един от заръчаните гости на Фрок — доколкото си спомняше, жертва на неврофиброматоза.

Наведе се, за да надраска подписа си в първата празна графа, но внезапно спря. Три-четири реда по-нагоре се мъдреше подписът на Кавакита с характерните му завъртулки. Оказа се, че преди пет години той също беше изследвал този скелет. Нищо чудно, сви рамене тя. Грег открай време си падаше по необичайното и анормалното, по крещящото изключение от правилата. Вероятно това беше причината да се интересува от доктор Фрок и неговата теория за частичната еволюция.

В главата й нахлуха спомените. Грег имаше навик да издебва отсъствието на Хагедорн, за да се завре в склада и да тренира спининг, сваляйки най-различни мумифицирани кости от високите стелажи с помощта на риболовната си макара. Наведе глава, за да скрие усмивката си.

Решено, още довечера ще потърси номера му в указателя. По-добре късно, отколкото никога.

В помещението се разнесе тънко подсвирване. Марго вдигна глава и срещна нетърпеливия поглед на Хагедорн.

— Поема ли пишете? — саркастично подхвърли той. — Искам само името ви, нищо повече. Запомнете си гениалната мисъл и да свършваме. Става ли?

10

Огромната натруфена фасада на клуба „Полихимния“, разположен на Четиридесет и пета улица — Запад, представляваше маса от мрамор и пясъчник, оформена като кърма на испански галеон. Над тентата му се извисяваше позлатената статуя на покровителката му — музата на риториката, кацнала на едно стъпало, сякаш ще литне. Входната врата под нея се въртеше с бързи, съботни обороти. По принцип достъпът бе ограничен само за нюйоркски журналисти, но — както веднъж подхвърли Хорас Грили, „тук се събират половината безработни млади песоглавци на юг от 14-та улица“.

На бара, потънал дълбоко в дъбовата пазва на клуба, Бил Смитбек пиеше уиски без лед. Не даваше и пет пари за репутацията на клуба, но винаги беше проявявал жив интерес към неговата колекция от специално внесено от Шотландия уиски. Превъзходният малц изпълни устата му с вкус на торфен пушек и вода от езерото Лох Нам Бан. Насладил му се до насита, Бил се огледа, готов да вдигне наздравица в отговор на мълчаливите усмивки и приветствени жестове от страна на колегията.

Поемането на случая „Уишър“ бе сред най-големите му удари и до този момент — за по-малко от седмица — вече беше успял да му осигури три първи страници. Възползвайки се майсторски от изключителния шанс, той придаде убедителност дори на хаотичните и доста неясни заплахи на Мефисто. В резултат днес следобед, на излизане от редакцията получи приятелско потупване по рамото от самия Мъри — шефа, който не хвалеше никого.

Недочакал овации, Смитбек се обърна към бара и отпи нова глътка. Страхотно нещо е това журналистиката, помисли си. Сам, с голи ръце и перо, той бе успял да изправи целия град на нокти. Нещастната Джини беше затрупана с обаждания за наградата, дори се наложи дай помага една от опитните и верни телефонистки. Прегряха и линиите на кметството. Госпожа Уишър би трябвало да е доволна от страхотната му работа.

За много кратък миг допусна, че е стигнал до този резултат благодарение ловката манипулация на самата госпожа Уишър. Прогони тази мисъл с нова глътка, затвори очи и зачака приятното затопляне в стомаха. Беше прекрасно, като мечтата за един по-добър свят.

От унеса го извади леко докосване по рамото. Брайс Хариман, репортерът на „Таймс“, който също отразяваше случая „Уишър“.

— О! — разочаровано възкликна Смитбек.

— Добра работа, Бил — поздрави го Брайс и се облегна на бара, без да сваля ръка от рамото му. — „Килианс“, моля — поръча на бармана.

Мили Боже, въздъхна Смитбек. Точно на този ли трябваше да налети?

— Хитро, много хитро — продължи Хариман. — Бас държа, че в „Поуст“ са подивели от радост!