Реликвата

Фрок извади носната си кърпа и изтри челото си.

— Но не изгубило напълно разсъдъка си — продължи той.

— Помните ли как скри трупа на полицая в изложбената зала? Независимо от събудената му кръвожадност, независимо от непреодолимата нужда от растенията, то знаело, че с убийствата излишно насочва вниманието върху себе си. Сигурно е имало намерение да отнесе и трупа на Борегард в леговището си. Вероятно не е имало възможност да го стори — изложбата беше прекалено отдалечена от обичайните му свърталища, — затова е скрило трупа. В края на краищата хипоталамусът беше основната му цел — останалото е било за него само месо.

Марго потръпна.

— Неведнъж съм се запитвал защо е влязло в изложбата — обади се Пендергаст.

Фрок вдигна показалеца си.

— Аз също. И мисля, че знам отговора. Господин Пендергаст, спомнете си какво още имаше в изложбата.

Агентът кимна едва забележимо.

— Разбира се. Статуетката Мбун.

— Точно така — продължи Фрок. — Изобразяваща самия звяр. Единствената му връзка с безвъзвратно загубената родина.

— Изглежда всичко сте проумели — обади се Смитбек. — Но ако Райт и Кътбърт са били наясно с това, откъде са знаели, че е свързано с експедицията на Уитлеси?

— Предполагам, че мога да отговоря на този въпрос — каза Пендергаст. — Те с положителност са узнали защо корабът, който е пренасял сандъците от Белем до Ню Орлийнс, се е забавил толкова дълго — вероятно по същия начин, по който го узнахте вие, Смитбек.

Смитбек видимо се притесни.

— Вижте, аз… — опита се да възрази той.

— Те също са прочели дневника на Уитлеси. И са чували легендите като всеки друг. А когато Монтегю — комуто било възложено проучването на сандъците — изчезва и в близост до хранилището е открита кървавата локва, не е била необходима кой знае каква прозорливост, за да се изясни всичко. При това — мрачно продължи той — Кътбърт до известна степен потвърди всичко това пред мен. Доколкото му беше възможно, разбира се.

Фрок кимна.

— Заплатиха ужасяваща цена. Уинстън и Лавиния са мъртви, а Ян Кътбърт е настанен в лечебно заведение за душевноболни… Трагедията е неизразима.

— Наистина — обади се Кавакита, — но не е тайна, че благодарение на нея сега сте най-вероятният кандидат за поста директор на музея.

„Веднага си го е помислил“ — каза си Марго.

Фрок тръсна глава.

— Не вярвам да ми го предложат, Грегъри. Щом прахът се уталожи, разумът ще надделее. Аз съм прекалено неудобен. А и директорският пост не ме привлича. Натрупал съм ужасно много материал за новата си книга и не искам да отлагам повече.

— Единственото, което Райт и останалите не знаеха — продължи Пендергаст — и което всъщност никой от вас не знае, е, че първото убийство не беше извършено в Ню Орлийнс. Аналогично убийство беше извършено в Белем — в склада, където се намираха сандъците, преди да бъдат превозени. Научих за него, когато разследвах извършените на кораба убийства.

— Това трябва да е била първата спирка на съществото по пътя му към Ню Йорк — каза Смитбек. И поведе Пендергаст към канапето. — В такъв случай, господин Пендергаст, това вероятно разбулва мистерията за случилото се с Уитлеси.

— Изглежда почти сигурно, че съществото го е убило — отговори Пендергаст. — Нали нямате нищо против, ако си взема едно парче от тази торта…

Смитбек задържа ръката му.

— Откъде знаете?

— Че е убило Уитлеси? Намерихме един сувенир в леговището му.

— Така ли?

Смитбек светкавично измъкна портативния си касетофон.

— Ако обичате, пъхнете го обратно в джоба си, господин Смитбек. Да, очевидно Уитлеси го е носел на врата си. Медальон с изображение на двойна стрела.

— Същият герб беше щампован върху дневника му! — възкликна Смитбек.

— Както и на бланката, на която беше написал писмото до Монтегю — добави Марго.

— Очевидно това е семейният герб на Уитлеси. Намерихме го в леговището. Всъщност парче от него. Защо звярът го е донесъл от Амазония никога няма да узнаем, но е тук.

— Открихме и други неща — обади се Д’Агоста, дъвчейки парче торта. — Между които и няколко от семенниците на Максуел. Този звяр е бил същински колекционер.

— Какви например? — попита Марго, докато се приближаваше към сводестия прозорец, за да огледа далечния пейзаж.

— Каквито не бихте очаквали. Комплект ключове за кола, голям брой монети и жетони за метрото, както и един красив златен джобен часовник. Открихме собственика, тъй като името му беше гравирано върху часовника, и той ни каза, че го е изгубил преди три години. Откраднали го от джоба му при посещение в музея. — Д’Агоста повдигна рамене. — Вероятно трупът на джебчията е един от неидентифицираните, когото така и няма да открием.

— Беше го закачило на верижката му на един пирон в леговището си — добави Пендергаст. — Харесвало е красиви вещи. Още един признак за интелигентността му, струва ми се.

— Всички вещи ли са от вътрешността на музея? — попита Смитбек.

— Доколкото сме в състояние да преценим — отговори Пендергаст. — Няма никакви доказателства, че съществото е можело — или е имало желание — да напуска сградата на музея.

— Никакви? — усъмни се Смитбек. — А какво ще кажете за изхода, към когото насочвахте Д’Агоста?

— Той го откри — отговори Пендергаст. — Просто имахте късмет.

Смитбек се обърна, за да зададе въпрос на Д’Агоста, и Пендергаст се възползва от възможността да стане и да се приближи към тортата.

— Много мило от ваша страна, че организирахте това събиране, доктор Фрок — обърна се той към професора.

— Спасихте живота на всички ни — отговори той. — Хрумна ми, че една малка торта е подходящ начин да ви пожелаем на добър път.

— В такъв случай имам опасения — добави Пендергаст, — че присъствието ми тук е неуместно.

— В какъв смисъл? — учуди се Фрок.

— Може би не напускам Ню Йорк завинаги. Управлението на нюйоркската ни служба възнамерява да направи кадрови промени.

— Искате да кажете, че отстраняват Кофи? — ухили се Смитбек.

Пендергаст тръсна глава.

— Горкият господин Кофи! — каза той. — Надявам се да хареса новата си работа във Вако. Така или иначе, кметът, който стана голям покровител на капитан Д’Агоста, изглежда ме смята за подходящ кандидат.

— Поздравления! — извика Смитбек.

— Все още не се знае — продължи Пендергаст. — А и май не съм сигурен, че предпочитам да остана тук. Макар че мястото не е лишено от известни предимства.

Той се изправи и се приближи до сводестия прозорец, пред който беше застанала Марго, загледана към река Хъдсън и веригата от зелени хълмове в далечината.

— Какви са вашите планове, Марго? — попита я той.

Тя го погледна.

— Реших да остана в музея, докато завърша дисертацията си.

Фрок се разсмя.

— Истината е, че аз не я пуснах да си тръгне — обяви той.

Марго се усмихна.

— Всъщност получих предложение от Колумбийския университет като професор от следващата година. Колумбийският университет е alma mater на моя баща. Така че очевидно се налага да завърша дисертацията си.

— Страхотни новини! — извика Смитбек. — Налага се да ги отпразнуваме довечера.

— Довечера?

— „Cafe des Artistes“15, седем часа — обяви той. — Вижте какво, принудени сте да дойдете. Ами че аз съм световноизвестен писател или поне скоро ще стана такъв! Шампанското ще се стопли — добави той и посегна към бутилката.

Всички се струпаха накуп, докато Фрок изваждаше чаши. Смитбек наклони под ъгъл бутилката към тавана и корковата тапа гръмна тържествено.

— За какво ще пием? — попита Д’Агоста, след като напълниха чашите.

— За моята книга — предложи Смитбек.

— За специален агент Пендергаст и спокойното му пътуване до дома — добави Фрок.

— За паметта на Джордж Мориарти — каза тихо Марго.

— За Джордж Мориарти.

Възцари се мълчание.

— Господ да ни благослови! — припя Смитбек.

15

Кафенето на художниците (фр.). — Б.пр.