Реликвата

— Рикман явно няма да ти позволи да пишеш за нея — добави Марго.

Смитбек се навъси.

— Абсолютно вярно. Бих могъл да засегна туземците котога в Ню Йорк. Всъщност заинтересувах се, защото Фон Остер ми каза, че Рикман била много притеснена. Затова реших да поизровя това-онова, някоя мръсотийка, която да ми даде шансове за по-изгодна сделка при следващата ни среща. Нали разбирате: „Тази глава остава или предоставям историята за Уитлеси на списание «Смитсониън»“. Нещо такова.

— Я чакай малко — повиши тон Марго. — Не ти се доверих, за да изкараш повече пари по този начин. Не схващаш ли? Трябва да узнаем повече за тези сандъци. Каквото и да е онова, което убива хора, свързано е с тях. Трябва да разберем как.

— На всяка цена трябва да намерим дневника — каза Смитбек.

— Кътбърт обяви, че е изчезнал — отвърна Марго.

— Проверила ли си секретната база данни? — попита Смитбек. — Там може да има някаква информация. Бих опитал сам, но възможностите ми за достъп са нищожни.

— Моите също — отвърна Марго. — А и днес не ми върви с компютрите.

Тя им разказа за разговора си с Кавакита.

— Мориарти, ти какво ще кажеш? — попита Смитбек. — Нали си компютърен факир? А и като помощник-уредник имаш голям достъп.

— Мисля, че би трябвало да оставите на властите да се занимават с това. — Мориарти се дръпна многозначително назад. — Не е наша работа да се забъркваме.

— Не разбираш ли? — каза с умолителен тон Марго. — Никой не знае за какво говорим. Животът на много хора — може би бъдещето на музея — са поставени на карта.

— Знам, че мотивите ти са благородни, Марго — отвърна Мориарти. — Но не вярвам на Бил.

— Мотивите ми са кристално чисти като момина сълза — възкликна Смитбек. — Рикман щурмува цитаделата на журналистическото право на гласност. Само се опитвам да защитя бастиона.

— Няма ли да е по-лесно да направим онова, което иска Рикман? — попита Мориарти. — Струва ми се, че твоята вендета е твърде детинска. И знаеш ли какво? Няма да успееш.

Пристигнаха питиетата, Смитбек гаврътна своето и възкликна от удоволствие.

— Някой път ще спипам тази кучка — закани се той.

22

Борегард приключи със записките си и напъха бележника в задния си джоб. Знаеше, че трябва да съобщи за случая. Момичето изглеждаше много уплашено и явно не можеше да я подозира в нищо. Ще докладва, когато има възможност, но не по-рано.

Борегард не беше в настроение. Портиерската работа не му допадаше. И все пак беше по-добре, отколкото да си регулировчик до някой повреден светофар. А и правеше добро впечатление на О’Райънс. „Да — щеше да каже, — възложиха ми случая в музея. Съжалявам, но не мога да говоря за това.“

„Дяволски проклето място за музей“ — помисли си Борегард. Предполагаше, че в нормални дни музеят кипи от дейност. Но тук нищо не беше нормално от неделя. Поне през деня служителите влизаха и излизаха от изложбените зали. Но след това ги затвориха за откриването. Без писмено разрешение от доктор Кътбърт никой не можеше да влиза, освен полицаите и охраната, и то само по работа. Слава Богу, че смяната му свършваше в шест и два дни ще е надалеч от това местенце. Солов риболовен излет до Катскилс. От седмици го очакваше.

Опипа за успокоение кобура на своя „Смит&Уесън“ 38-и калибър. Както винаги беше готов за стрелба. А на другия му хълбок висеше пистолет с гилзи, зареден достатъчно, за да срути на колене цял слон.

Борегард чу зад гърба си приглушено потракване.

Завъртя се около себе си, усетил пулсът му да се ускорява, и застана пред заключената врата на изложбата. Вкара ключа, отключи и надникна.

— Има ли някой?

Усети само хладен полъх по бузите.

Затвори вратата и провери бравата. Можеше да се излезе, но не и да се влезе. Момичето сигурно е влязло през предния вход. Но нали и той беше заключен? Никога нищо не му казваха.

Отново чу звука.

„По дяволите — помисли си той, — не съм длъжен да проверявам вътре. Не бива да пускам да се влиза. Нищо не казаха, ако някой излезе отвътре.“

Затананика си някаква мелодийка, почуквайки с два пръста в такт по бедрото си. Още десет минути и ще се махне от този пълен с призраци зимник.

Същият звук.

Борегард отново отключи и напъха глава. Виждаше само неясни силуети — изложбени витрини, сумрачен коридор.

— Аз съм полицай. Ако си вътре, обади се.

Витрините и стените тънеха в мрак. Никакъв отговор, Борегард се дръпна назад и извади радиото.

— Борегард Онс, чуваш ли ме?

„Тук ТДН. Какво има?“

— Докладвам за шумове до задния изход на изложбата.

„Какви шумове?“

„Не се обажда.“

На Борегард му хрумна нещо.

— Откъде тръгна Макнит? С асансьора в сектор седемнайсет ли, онзи зад дежурната?

„Точно така му казах. Асансьорът в сектор седемнайсет. Имам същата карта като теб.“

— Значи за да стигне дотук, трябва да мине през изложбата. Много умно! Трябваше да го пратиш през помещенията за храна.

„Ей, не ми дръж такъв тон, Фред! Той се е изгубил, не ти. Обади се, щом пристигне.“

— Така или иначе, след пет минути ме няма — отвърна Борегард. — Ефинджър да се занимава. Край и изчезвам.

В този момент Борегард чу някаква тупурдия откъм изложбата. Някакъв тъп удар. „Господи, Макнит!“ Отключи и пристъпи навътре, разкопчавайки кобура на пистолета.

ТДН налапа поредната поничка и задъвка, после я преглътна с кафе. Радиото изпука.

„Макнит до Опс. Аз съм, ТДН.“

— Десет-четири. Къде се губиш, по дяволите?

„На задния вход съм. Борегард го няма. Не мога да се свържа с него.“

— Сега ще опитам. — ТДН включи предавателя. — ТДН вика Борегард. Фред, обади се. ТДН вика Борегард… Ей, Макнит, сигурно му е писнало и си е тръгнал. Смяната му току-що свърши. Как стигна дотам?

„Както ми каза, но предният вход на изложбата беше заключен и се наложи да обиколя. Не си носех ключовете. Малко се пообърках.“

— Остани там, става ли? Смяната му пристига всеки момент. Тук пише, че е Ефинджър. Обади се, като се появи, и се връщай.

„Ефинджър пристига. Ще докладваш ли за Борегард?“ — попита Макнит.

— Майтапиш ли се? Да не съм бавачка.

— Неясни. Изглежда вътре има някой.

Отсреща се чу разговор и приглушен кикот.

„Ей… Фред?“

— Какво?

Борегард изпита нарастващо раздразнение. Диспечерът в дежурната стая беше истински задник.

„По-добре не влизай вътре.“

— Защо не?

„Може да е чудовището, Фред. Може да те спипа.“

— Майната ти! — измърмори под носа си Фред.

Нямаше право да прави проверки без подкрепление и диспечерът чудесно го знаеше.

Зад вратата се чу стъргане, сякаш нещо драскаше с нокти по нея. Борегард задиша учестено.

Радиото изпука.

„Видя ли чудовището?“

Опитвайки се да запази хладнокръвие, Борегард съобщи:

— Повтарям, докладвам за неидентифицирани шумове в изложбата. Искам подкрепление за проверка.

„Иска подкрепление.“ Отново се чу приглушен смях. „Фред, нямаме подкрепление. Всички са заети.“

— Слушай — отвърна ядосано Борегард. — Кой е там с теб? Защо не пратиш него?

„Макнит. Има почивка за кафе. Прав ли съм, Макнит?“

Борегард чу още по-силен кикот.

Изключи радиото. „Майната им на тези типове! — помисли си той. — И това ако са професионалисти… Дано лейтенантът слуша на същата честота.“

Зачака в мрачния коридор. „Още пет минути и ме няма.“

„ТДН вика Борегард. Чуваш ли ме?“

— Десет-четири — отвърна Борегард.

„Макнит дойде ли?“

— Не — каза Борегард. — Изпи ли си кафето?

„Не бе, само се пошегувах — отговори с леко притеснение ТДН. — Веднага го пратих.“

— Значи се е загубил — каза Борегард. — Смяната ми свършва след пет минути. Няма ме цели четирийсет и осем часа и въобще не ме интересува. По-добре му се обади.

23

Д’Агоста погледна към Пендергаст, който се беше отпуснал върху изтърканата задна седалка на буика.