Реликвата

— Статуетка? Каква статуетка? С какво е толкова забележителна?

На Смитбек му мина през ума, че нещо толкова съществено за Рикман би могло да му е от полза някой ден.

— Тази статуетка Мбун голямата работа на изложбата. Не знам много нещо, но беше много притеснена, казвам ти!

— Защо?

— Както казах, заради статуетка. Не чул ли? Много приказки за нея, много, много лоши. Не искам слуша.

— Какви приказки например?

Смитбек изслуша продължителните обяснения на старчето. Накрая напусна работилницата, последван от Фон Остер чак до асансьора. Дори когато вратата се затваряше, той продължаваше да бърбори.

— Ти няма късмет, че работи за нея! — провикна се накрая, точно преди асансьорът да потегли нагоре.

Но Смитбек не го чу, зает със собствените си мисли.

20

Към края на следобеда Марго уморено отдели очи от компютъра. Протегна ръка да включи принтера, който се намираше в дъното на коридора, облегна се на стола и разтърка очи. Текстът за Мориарти най-после беше готов. Малко недоизгладен и недотам подробен, колкото би й се искало, но не можеше да отдели повече време за него. Все пак изпитваше тайно удовлетворение и нямаше търпение да занесе разпечатката в кабинета на Мориарти на четвъртия етаж на обсерваторията „Батърфийлд“, където се помещаваше екипът на изложбата „Суеверие“.

Прелисти служебния указател, за да открие вътрешния телефон на Мориарти, придърпа телефона и набра четирицифрения номер.

— Изложбената централа — провлечено изрекоха отсреща.

Чу отдалечени шумни сбогувания.

— Там ли е Джордж Мориарти? — попита Марго.

— Предполагам, че е долу в изложбената зала — отвърна гласът. — Тук затваряме. Да предам нещо?

— Не, благодаря — отвърна Марго и прекъсна.

Погледна ръчния си часовник: почти пет. Време за полицейския час. Но официалното откриване на изложбата беше в петък вечерта и беше обещала материала на Мориарти.

Тъкмо се канеше да се надигне, когато си спомни предложението на Фрок да се обади на Грег Кавакита. Въздъхна и отново вдигна слушалката. Ако вече беше напуснал сградата, щеше да му остави съобщение на телефонния секретар.

— Грег Кавакита на телефона — чу познатия баритонов тембър.

— Грег? Обажда се Марго Грийн.

„Престани с този извинителен тон! Да не е шеф на отдел или нещо подобно.“

— Здрасти, Марго. Какво има?

Чу подрънкване на ключове.

— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност предложението е на доктор Фрок. Правя анализ на някои растителни образци от племето кирибиту и той предложи да ги тествам с твоя екстраполатор. Може да открием някои генетични съответствия.

Последва мълчание.

— Доктор Фрок смята, че би било полезна проверка за твоята програма, а и на мен ще помогне — настоя тя.

Кавакита не отговори веднага.

— Знаеш, Марго, че наистина бих искал да ти услужа. Но екстраполаторът все още не е готов да бъде използван от всеки. Все още отстранявам някои технически несъвършенства и не бих могъл да гарантирам за резултатите.

Лицето й пламна.

— От всеки ли?

— Съжалявам, зле избрах думата. Разбираш какво искам да кажа. Освен това в момента наистина съм претоварен, а и този полицейски час допълнително обърква всичко. Виж какво, защо не ми се обадиш отново след една-две седмици? Става ли? Тогава ще поговорим.

Линията прекъсна.

Марго се изправи, грабна сакото и чантата си и тръгна по коридора, за да вземе разпечатката. Беше убедена, че той ще направи всичко възможно да протака нещата до безкрайност. Е, да върви на майната си. Ще открие Мориарти и ще му даде разпечатката, преди да си тръгне. Ако не друго, може да обиколи изложбата с гид и да разбере за какво е цялата тази суетня.

Няколко минути по-късно прекоси бавно пустата мемориална зала „Селус“. На входа стояха двама пазачи, а в информационния център един гид заключваше ведомостите и подреждаше експонатите за продажба за следващия ден. „Ако въобще има посетители“ — помисли си Марго. Трима полицаи стояха точно под огромната бронзова статуя на Селус и разговаряха, без да я забележат.

Марго си спомни сутрешния разговор с Фрок. Ако не открият убиеца, мерките за сигурност може да станат по-строги. Може би защитата на дисертацията й ще се отложи. Или ще затворят целия музей. Марго тръсна глава. Ако се случи така, положително ще замине за Мазачусетс.

Тръгна към галерията „Уокър“ и задния вход на „Суеверие“. За неин ужас огромните метални врати бяха затворени и пред тях бяха поставени две месингови стойки, свързани с кадифен шнур. Встрани стоеше полицай, без да помръдва.

— Мога ли да ви услужа, госпожице?

На баджа му прочете Ф. БОРЕГАРД.

— Имам среща с Джордж Мориарти — отвърна Марго. — Предполагам, че е в изложбените зали. Трябва да му предам нещо.

Тя размаха разпечатката към полицая, който не се впечатли особено.

— Съжалявам, госпожице — каза той. — Минава пет. Не би трябвало да сте тук. Освен това — добави по-любезно той — до откриването изложбата е запечатана.

— Ама… — понечи да възрази Марго, но се обърна и тръгна с въздишка към ротондата.

Като зави зад ъгъла, спря. В дъното на пустия коридор зърна потъналата в сумрак огромна зала. Полицай Ф. Борегард зад ъгъла не я виждаше. Зави рязко наляво и тръгна по късо разклонение с нисък таван, което извеждаше в друг, успореден коридор. Може би все пак ще успее да открие Мориарти.

Изкачи едно широко стълбище, огледа се предпазливо и пристъпи бавно в една сводеста зала за насекоми. След това зави надясно и влезе в една галерия на второто ниво на Морската зала. Като всички кътчета в музея, беше зловеща и пуста.

Марго се спусна по едното от двете широки стълбища, които стигаха до гранитния под на основната зала. Пристъпвайки по-бавно, подмина група моржове в реални размери и една реалистично възпроизведена подводна скала. Знаеше, че подобни диорами като тази от трийсетте и четирийсетте години вече не се правеха, защото бяха много скъпи.

В далечния край на залата се намираше входът към галерия „Вайсман“, където се устройваха мащабните временни изложби. Беше една от залите, в които се помещаваше изложбата „Суеверие“. Двукрилите стъклени врати бяха покрити с черна хартия с огромен надпис:

Лявата врата беше заключена. Дясната обаче се открехна с лекота.

Погледна колкото е възможно по-небрежно зад гърба си: нямаше никого.

Вратата се затвори със съскане зад гърба й и тя се озова в тясното пространство между външните стени на галерията и гърба на изложбените витрини. Навсякъде беше осеяно с шперплатови плоскости и огромни пирони, а по пода се преплитаха електрически кабели. Вляво от нея се извисяваше подсилена с дървени подпори огромна конструкция от грубо приковани една към друга греди, която много напомняше гърба на декор в някое холивудско студио. Нито един от посетителите на „Суеверие“ нямаше да зърне това кътче от изложбата.

Запристъпва внимателно през тясното пространство, търсейки проход към централната част на залата. Светлината беше съвсем слаба — покритите с метални плочи крушки мъждукаха едва-едва на пет-шест метра разстояние една от друга, — а нямаше никакво желание да се препъне и да се стовари на пода. Откри тясна пролука между две дървени табла и реши да се промуши през нея.

Озова се в просторен вестибюл с шест стени. Готически сводове в три от стените отвеждаха към сумрачни коридори. По-голяма част от светлината идваше откъм няколко фотографии на шамани, осветени отзад от разположени близо до тавана осветителни тела. Огледа с боязън трите изхода. Нямаше никаква представа къде точно се намира — дали в началото или в края на изложбата — и накъде би трябвало да тръгне, за да открие Мориарти.

— Джордж? — подвикна плахо тя, боейки се да повиши глас сред безмълвния сумрак.