Реликвата

Кавакита го изгледа с недоумение.

— Бийм? Не се сещам кой…

Бейли Смит избухна във внезапен пристъп на смях и Марго не успя да скрие усмивката си.

— Джордж — обади се тя, — иска да каже, че Коноувър е бил пиян.

— Аха — отвърна хладно Кавакита. — Разбрах.

Доброто му настроение моментално се изпари. „Не обича да се майтапят с него — помисли си Марго. — Приятно му е да се занася с някого, но самият той не носи майтап.“

— Както и да е — добави припряно Кавакита. — Трябват ми някои образци.

— Ало, чакай малко! — запротестира Марго, щом Кавакита побутна списъка си върху бюрото.

Старчето огледа списъка и прониза учения с присвитите си очички.

— По-другата седмица става ли?

16

Няколко етажа по-нагоре лейтенант Д’Агоста беше седнал в един огромен кожен диван в кабинета на уредниците. Млясна доволно, нагласи масивния си крак върху коляното на другия и огледа наоколо. Пендергаст се беше настанил в креслото зад едно от бюрата, задълбочен в една книга с литографии. Над главата му в златна рамка в стил рококо висеше огромна рисунка на Одюбон3, изобразяваща копулационния ритуал на снежнобели чапли. Стените бяха облицовани с покрита със столетна патина дъбова ламперия. От гладкия ламаринен таван висяха изящни позлатени абажури от ръчно издухано стъкло. Сложно изваяна камина от доломит запълваше единия ъгъл на кабинета. „Красиво кътче — помисли си Д’Агоста. — Стари пари. Старият Ню Йорк. Висока класа. Не е място, в което да изпушиш пура за двайсет цента.“

Той запали.

— Два и трийсет минава, Пендергаст — обади се той, издишвайки синкавия дим. — Къде ли, по дяволите, се бави Райт?

Пендергаст вдигна рамене.

— Опитва се да ни сплаши — отвърна той и прелисти нова страница.

Д’Агоста се загледа в агента от ФБР.

— Тези важни клечки от музея си мислят, че всички са длъжни да ги чакат — отвърна накрая той, очаквайки реакцията му. — От вчера сутринта Райт и приятелчетата му се държат с нас като с второразредни граждани.

Пендергаст отгърна следващата страница.

— Нямах представа, че музеят притежава сборник със скиците на Форума на Пиранези — измърмори той.

Д’Агоста изсумтя тихичко. „Трябва да е интересно“ — мина му през ума.

Около обяд се бе обадил на няколко свои приятели от Бюрото. Оказа се, че не само бяха чували за Пендергаст, но знаеха и различни слухове за него. Завършил с отличие някакъв английски университет — това по всяка вероятност беше истина. Офицер от специалните сили, пленен във Виетнам, по-късно успял да се измъкне от джунглата, единственият оцелял от камбоджански лагер на смъртта — в това Д’Агоста не беше убеден. Но все пак ревизира мнението си.

Най-после масивната врата се отвори безшумно и през нея влезе Райт, последван по петите от директора по сигурността. Райт седна точно пред агента.

— Предполагам, вие сте Пендергаст — въздъхна директорът. — Да приключваме по-скоро.

Д’Агоста се облегна, предвкусвайки забавлението.

Последва дълга пауза, защото Пендергаст продължаваше да прелиства страниците. Райт се размърда.

— Ако сте ангажиран — каза с раздразнение той, — можем да дойдем по-късно.

Обемистата книга скриваше лицето на Пендергаст.

— Не — измърмори най-после той. — Тъкмо сега е моментът.

И прелисти спокойно поредната страница. И следващата.

Д’Агоста наблюдаваше развеселен поруменялото лице на директора.

— Директорът по сигурността е излишен на тази среща — измърмори Пендергаст иззад книгата.

— Господин Иполито участва в разследването…

Очите на детектива надникнаха над книгата.

— Аз отговарям за разследването, господин Райт — тихо го прекъсна Пендергаст. — Ако господин Иполито е така любезен…

Иполито нервно погледна Райт, който му махна с ръка да напусне.

— Вижте, господин Пендергаст — започна директорът, след като вратата се затвори. — Имам твърде много грижи по ръководството на целия този музей и не разполагам с много време. Надявам се да приключим бързо.

Пендергаст постави внимателно отворената книга на бюрото пред себе си.

— Често съм размишлявал — изрече бавно той, — че ранният класицистичен период на Пиранези е най-добрият. Съгласен ли сте?

Райт изглеждаше напълно изумен.

— Не виждам — смотолеви той — какво общо има…

— По-късните му произведения са интересни, разбира се, но прекалено ексцентрични за моя вкус — допълни Пендергаст.

— Всъщност — отвърна директорът с лекторски тон, — винаги съм си мислел…

Книгата се затвори, сякаш изтрещя изстрел.

— Всъщност, доктор Райт — заговори отсечено Пендергаст без капчица любезност, — крайно време е да забравите всичко, което сте си мислел досега. Сега ще изиграем една малка игра. Аз ще говоря, а всички вие ще слушате. Ясно ли е?

Райт остана безмълвен. После лицето му почервеня от гняв.

— Господин Пендергаст, не разрешавам да ми се говори по такъв начин…

Пендергаст го сряза.

— Ако случайно не сте прочел заглавията, доктор Райт, през последните четирийсет и осем часа в музея са извършени три зловещи убийства. Три. Пресата намеква, че са причинени от някакъв свиреп звяр. От началото на седмицата посещаемостта е намаляла с петдесет процента. Вашият персонал е крайно разтревожен, меко казано. Направихте ли си труда да се поразходите днес из вашия музей, доктор Райт? Струва ми се, че би било поучително за вас. Усещането за ужас е почти осезаемо. Повечето служители, ако въобще напускат кабинетите си, се движат по двама и по трима. Персоналът по поддръжката се опитва по всякакъв начин да избягва старите подземия. А вие предпочитате да се държите така, сякаш нищо не се е случило. Повярвайте ми, доктор Райт, случило се е нещо изключително.

Пендергаст се приведе напред и бавно кръстоса ръце върху книгата. Отмерените му движения излъчваха такава заплаха, а светлите му очи — такъв хлад, че директорът неволно се дръпна назад в стола си. Д’Агоста несъзнателно затаи дъх. Най-после Пендергаст продължи.

— Сега да обсъдим всеки от трите възможни подхода — започна той. — Вашия, моя и подхода на Бюрото. Досега се налагаше предимно вашият подход. Разбирам, че полицейското разследване изтънчено се възпрепятства. Телефонните съобщения се бавят или въобще не достигат адресата. Служителите постоянно са ангажирани или неоткриваеми. Тези, които са достъпни — като господин Иполито, — не са кой знае колко отзивчиви. Обикновено се закъснява за уговорените срещи. Това е предостатъчно, за да предизвика подозрения. От този момент вашият подход е недопустим.

Пендергаст изчака за отговор. Такъв не последва и той продължи:

— Обичайният подход на Бюрото би бил да затвори музея, да преустанови дейностите, да отложи изложбите. Много лоша реклама, уверявам ви. И прекалено скъпа за данъкоплатците и за вас. Но моят подход е малко по-умерен. Всичко продължава по старому и музеят остава отворен. При известни условия обаче. Първо, държа да ни гарантирате абсолютното съдействие на служителите. От време на време ще се налага да разговаряме с вас и с други висши служители и настоявам за безотказно сътрудничество. Нуждая се от списък на всички в сградата. Налага се да разпитаме всички, които работят или са се намирали поради едно или друго обстоятелство в района на убийствата. Без каквито и да било изключения. Ще бъда доволен, ако поемете лична отговорност за това. Ще направим програма и всеки трябва да се явява в посочения час.

— Но тук работят две хиляди и петстотин служители… — започна Райт.

— Второ — продължи Пендергаст, — от утре ще предприемем ограничаване на достъпа на служители в музея до приключване на следствието — това ще гарантира безопасността на самите служители. Поне така ще им обясните.

— Но в момента се провеждат изключително важни проучвания…

— Трето — насочи безцеремонно Пендергаст трите си пръста към Райт, — ще се наложи за определени периоди да затваряме музея или напълно, или частично. Понякога само за посетители, понякога и за служителите. В някои моменти ще се действа светкавично. Сътрудничеството ви е наложително.

3

Одюбон, Джон Джеймс (1785–1851), американски орнитолог и художник; „Птиците в Америка“. — Б.пр.