Страница 98 из 99
— Посетител!
След което в рамката застана Виола Маскелене.
Имаше драскотина над едното око и изглеждаше бледа под средиземноморския си загар, но иначе явно бе здрава.
Пендъргаст установи, че не може да се помръдне. Просто стоеше и я гледаше.
Тя пристъпи напред и неловко се спря в средата на килията. Вратата зад нея се захлопна.
Пендъргаст остана неподвижен.
Очите на Виола пробягаха от лицето му към затворническата униформа.
— Бих желал, за твое добро, никога да не ме беше срещала — изрече той почти студено.
— А за твое добро?
Той я гледа дълго, а после каза по-тихо:
— Никога няма да съжалявам, че те срещнах. Но докато изпитваш чувства към мен — ако случаят наистина е такъв — ще се намираш в смъртна опасност. Трябва да си отидеш и повече никога да не ме видиш и да не мислиш за мен. — Пендъргаст спря и сведе очи към пода. — Много, много съжалявам за всичко.
Настъпи дълга тишина.
— Това ли е? — най-сетне попита тя дрезгаво. — И никога няма да разберем, никога няма да получим шанс да…?
— Никога. Диоген все още е на свобода. Ако смята, че между нас е останала връзка, каквато и да е, ще те убие. Трябва да си тръгнеш незабавно, да се върнеш на Капрая и да разкажеш на всички — в това число и на собственото си сърце — колко безразлична си към мен.
— Ами ти? Какво ще правиш?
— Аз ще остана зад решетките за дълго време, може би завинаги. Моля те, Виола, продължи живота си. Върви си.
Тя рязко пристъпи напред.
— Не искам „да продължа“ живота си. Вече не. — Тя се поколеба, после сложи ръце на раменете му. — Не и след като те срещнах.
Пендъргаст остана неподвижен като статуя.
— Трябва да ме оставиш зад себе си — рече той тихо. — Диоген ще се върне. А аз ще съм безсилен да те защитя.
— А когато го хванат?
— Няма да го хванат — не и докато аз съм в затвора.
— Той… ми каза ужасни неща. — Гласът й трепереше. — Изминаха трийсет и шест часа откак излязох от онзи тунел и през цялото време не успях да мисля за нищо друго. Водила съм глупав, празен живот, живот без обич. А сега ти ми казваш да обърна гръб на единственото, което значи нещо за мен.
Този път Пендъргаст нежно сложи ръце на кръста й и погледна търсещо в очите й.
— За Диоген е като игра да открива най-дълбоките страхове на хората. После нанася смъртоносен, отлично прицелен удар. По такъв начин е докарвал хора до самоубийство. Но думите му са лишени от съдържание. Не им позволявай да те засягат. Да познаваш Диоген е като да вървиш в тъмнина. Ти трябва да излезеш от тази тъмнина, Виола. Да се върнеш на светло. А това също така означава — далеч от мен.
— Не — прошепна тя.
— Върни се на своя остров и ме забрави. Ако не заради себе си, Виола, то заради мен.
Очите им се срещнаха и за миг останаха така. След това под рязката светлина в мръсната килия се целунаха.
После Пендъргаст се освободи и отстъпи назад. Лицето му бе необичайно поруменяло, сребристите му очи искряха.
— Сбогом, Виола — каза той.
Тя стоеше като вкопана в земята, а минутите течаха. Накрая с безкрайно нежелание се обърна и бавно тръгна към вратата.
На прага се поколеба и заговори, без да го поглежда.
— Ще постъпя както казваш. Ще се върна на острова. Ще кажа на всички, че изобщо не ме интересуваш. И ще живея живота си както преди. Но когато най-сетне те освободят, знаеш къде да ме намериш.
Тя бързо почука на стъклото, вратата се отвори и след миг Виола вече я нямаше.
Епилог.
Огънят замря зад решетката на камината, оставяйки купчина светеща жарава. Светлината в библиотеката бе слаба и обичайната тишина обгръщаше всичко: покритите с колосани покривки маси, рафтовете с дремещите по тях томове, засенените с абажури лампи и кожените столове. Навън бе светъл, зимен ден, последният от януари, но на Ривърсайд Драйв 891 сякаш цареше вечна нощ.
Констанс, облечена в старомодна черна рокля, поръбена с бяла дантела, седеше с кръстосани крака на един стол и четеше трактат от 18-и век за ползата от пускането на кръв. Д’Агоста се бе разположил в близкото кресло. В сребърен поднос на масичката до него стоеше изпотена недокоснатата кутийка „Бъдуайзър“.
Той хвърли поглед към Констанс, към съвършения й профил и правата й кестенява коса В това, че бе красива жена, нямаше никакво съмнение, както бе несъмнено и че е необикновено, дори необяснимо интелигентна и начетена за човек на нейната възраст. Но около нея витаеше нещо особено — нещо много, много особено. Не бе показала никаква емоционална реакция, когато научи, чо Пендъргаст е арестуван и затворен. Никаква.
От опита си Д’Агоста знаеше, че такава липса на реакция понякога всъщност се равнява на най-силната реакция. Това го тревожеше. Агентът го бе предупредил за нестабилността на Констанс и бе намекнал за някои тъмни неща в миналото й. А и самият Д’Агоста отдавна изпитваше съмнения за душевното равновесие на младата жена и необяснимото й равнодушие го караше да се чуди още повече. Това, което го подтикна да пренесе малобройните си вещи на Ривърсайд Драйв 891 предишния ден, от една страна бе продиктувано от необходимостта да я наглежда сега, след като Пендъргаст не бе тук, а от друга — от факта, че нямаше къде другаде да отиде.
Освен това оставаше проблемът с Диоген. Наистина, бяха му попречили, плановете му за Виола и „Сърцето на Луцифер“ бяха осуетени, а той самият бе принуден да се крие. Сега вече от НПУ вярваха в съществуването му и го преследваха с настървение. Скорошните открития изглежда бяха разклатили, макар и не срутили напълно, увереността им, че Пендъргаст е убиецът на Хамилтън, Декър, Дюшам и Грийн. За това пречеха многобройните физически улики, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Сега поне полицията бе сигурна, че Диоген стои зад ограбването на зала „Морган“ и отвличането на Виола. Бяха открили къщата, в която я бе държал и в момента я претърсваха от пода до тавана. Случаят определено не бе приключил.
В известен смисъл провалът и бягството на Диоген го правеха още по-опасен. Д’Агоста си спомни любопитството му към Констанс, проявено по време на телефонния разговор в Ягуара и потръпна. Единственото, което го успокояваше бе фактът, че Диоген обича да планира всичко до най-педантични подробности. Ответният му удар — а Д’Агоста бе повече от сигурен, че ще последва такъв — щеше да почака. Щеше да му трябва известно време да го подготви.
Констанс вдигна поглед от книгата си.
— Лейтенант, известно ли ви беше, че дори в началото на 19-и век пиявиците често са били предпочитана алтернатива пред скарификацията при пускането на кръв?
Д’Агоста я погледна.
— Не може да се каже, че знаех.
— Колониалните лекари често са внасяли европейска пиявица, hirudinea a
— Macrobetta decora?
— Американската пиявица, лейтенант. — И Констанс се върна към четивото си.
Наричай ме Винсънт, поправи я наум Д’Агоста и я изгледа замислено. И бездруго изобщо не беше сигурен колко още ще продължи да бъде лейтенант.
Мислите му се върнаха към предишния следобед и унизителното вътрешно изслушване. От една страна се беше оказало голямо облекчение — Сингълтън остана верен на думата си и цялото злощастно приключение бе представено като зле потръгнала тайна операция, в която Д’Агоста беше проявил недалновидност — един от следствената комисия дори го бе определил като „най-тъпото ченге сред служителите на реда“. Но в крайна сметка стигнаха до извода, че ако е извършил престъпления, то не е било умишлено. Впрочем, списъкът с проявите на „лошо поведение“ бездруго беше достатъчно дълъг.
Глупостта все пак е по-добра от престъпление, беше му казал Сингълтън след това. Щяха да последват още изслушвания, но бъдещето му като полицай в НПУ — като какъвто и да е полицай — оставаше под въпрос.
Хейуърд, разбира се, бе свидетелствала. Показанията й бяха изречени с категорично неутрален глас и на типичния полицейски жаргон, но през цялото време тя не погледна нито нито веднъж към него. Но по някакъв начин думите й му помогнаха да се отърве от някои от по-тежките обвинения.