Сърцето на Луцифер

Пендъргаст се приближи още. Д’Агоста стоеше и чакаше с пистолет в ръка, готов да го използва.

— Донесе ли го? — долетя ехтящият глас. Тонът беше насмешлив, почти като ръмжене, но при все това в него се чувстваше някакъв странен глад.

В отговор Пендъргаст вдигна ръка и диамантът внезапно се появи между пръстите му, като проблясваше мрачно на смътното осветление.

Д’Агоста чу рязко вдишване, подобно изплющяване на камшик.

— Доведи ми Виола — произнесе Пендъргаст.

— Леко, братко. Всичко с времето си. Стъпи върху релсите на колелото.

Агентът прекрачи и се озова по средата на жп линията.

— А сега върви напред, докато застанеш точно под купола. Ще видиш, че в желязото има дупка. В нея се намира една малка кадифена кутийка. Остави камъка вътре. И побързай, ако обичаш — не бихме искали някой преминаващ влак да прекрати цялата сценка преждевременно, нали така?

Д’Агоста отново се помъчи да определи посоката на гласа, но не можеше да се разбере в кой тунел се крие Диоген. Предвид особената акустика тук, той можеше да е навсякъде.

Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Когато стигна средата на колелото коленичи, вдигна кутийката, сложи диаманта вътре и я остави долу.

После рязко се изправи, извади своя „Уилсън Комбат“ и го насочи към диаманта.

— Доведи ми Виола — повтори той.

— Ау! Братко! Подобна привързаност не е в твоя стил. Да го направим като по книга. Сега отстъпи назад, докато моят човек го погледне и се увери, че е истински.

— Истински е.

— Веднъж ти повярвах, много отдавна. Помниш ли? Виж докъде ме докара. — Странна въздишка, почти стон долетя от мрака. — Ще ми простиш, че не ти се доверявам отново. Господин Каплан? Свършете си работата, ако обичате.

Един ужасен, дрипав мъж се измъкна с препъване от тунел XI. Той примигна на оскъдната светлина и се огледа объркано. Носеше тъмен костюм и черно кашмирено палто, окаляно и изпокъсано. На плешивата му глава бе привързана лупа, а в ръка държеше фенерче. Д’Агоста веднага разпозна в него мъжа, когото бяха отвлекли по-рано.

Изглеждаше сякаш е имал необикновено лош ден.

Каплан направи несигурна стъпка напред, после отново спря. Огледа се неразбиращо.

— Кой…? Какво…?

— Диамантът е в една кутия по средата. Идете да го разгледате. Кажете ми дали е „Сърцето на Луцифер“.

Мъжът завъртя глава във всички посоки.

— Кой говори? Къде съм?

— Frater, покажи на Каплан диаманта.

Каплан отново се затътри напред. Пендъргаст махна с пистолета си по посока на кутията.

Гледката на оръжието изглежда събуди Каплан от вцепенението му.

— Ще направя каквото поискате, само не ме убивайте! — извика той. — Имам деца.

— И пак ще видиш луничавите зверчета — ако постъпваш както аз ти наредя — долетя безтелесният глас на Диоген.

Мъжът коленичи, почти сякаш краката му се подкосиха, и вдигна диаманта. Нагласи лупата на окото си, включи малката лампичка и заразглежда камъка.

— Е? — Гласът на Диоген прозвуча високо и напрегнато.

— Един момент! — Мъжът беше на ръба на нервна криза — Дайте ми само един момент, моля ви!

Той се взря в него и светлината разцъфна в диаманта, обгръщайки го в сияен ореол от канеленочервено.

— Прилича на „Сърцето на Луцифер“, така е — рече експертът задавено.

— „Прилича на“ няма да свърши работа, господин Каплан.

Човекът продължи да се взира в камъка, ръцете му трепереха. После се изправи.

— Сигурен съм, че е той.

— Уверете се още веднъж. Животът ви, както и този на вашето семейство, зависи от точната ви оценка.

— Сигурен съм. Няма друг подобен диамант.

— Диамантът има един миниатюрен дефект. Кажете къде е.

Каплан отново се наведе. Мина минута, после втора.

— На около десет микрометра от центъра на камъка в посока един часа се забелязва малко включение.

От тъмнината долетя съскане — може би от триумф, може би нещо друго.

— Каплан, можете да си вървите. Вашият изход е тунел VI. Frater, остани където си.

С благодарно хлипане мъжът забърза към тунел VI и към чакащия Д’Агоста, като почти се препъваше в нетърпението си да се махне час по-скоро. Миг по-късно влезе в тъмнината на тунела, дишайки тежко.

— Слава Богу! — прошепна той. — Слава Богу.

— Стойте зад мен — каза Д’Агоста.

Каплан се втренчи в Д’Агоста и облекчението му бързо се замести със страх, когато разпозна лицето му.

— Един момент. Вие сте ченгето, което…

— Нека се тревожим за това по-късно — каза Д’Агоста, докато го избутваше по-навътре в спасителния мрак. — Скоро ще ви измъкнем оттук.

— А сега настъпи и моментът, който очаквахте — проехтя гласът на Диоген. — Дами и господа, представям ви… лейди Виола Маскелене!

Виола Маскелене внезапно се появи от тунел IX. Тя се спря в осветения кръг, примигвайки несигурно.

Пендъргаст неволно направи крачка към нея.

— Не мърдай, братко! Остави я тя да дойде при теб.

Тя се обърна, погледна към агента и с леко олюляване тръгна към него.

— Виола! — Пендъргаст направи нова крачка напред.

Внезапно проехтя изстрел, оглушителен в затвореното пространство. Облак прах се надигна до вдигнатия му крак. Агентът залегна на мига с пистолет в ръка, като местеше дулото от тунел на тунел.

— Давай, братко! Отвърни на огъня. Колко жалко ще бъде, ако някой рикоширал куршум прониже твоята Ева.

Пендъргаст се извърна. Виола бе замръзнала неподвижно при звука от изстрела.

— Ела при мен, Виола — каза той.

Тя стоеше и го гледаше.

— Алойзиъс? — попита младата жена плахо.

— Тук съм. Просто ела при мен — бавно и внимателно.

— Но ти… Ти…

— Всичко е наред. В безопасност си. Ела при мен. — И той протегна ръце.

— Каква трогателна сцена — каза Диоген. Думите му бяха последвани от подигравателен циничен смях.

Тя направи няколко несигурни стъпки и след малко се отпусна в прегръдките на Пендъргаст.

Агентът я залюля успокояващо, като леко вдигна брадичката й и се взря в лицето й.

— Дрогирал си я! — възкликна той.

— Ха! Само няколко милиграма, колкото да я държат тиха. Не се притеснявай — тя е непокътната.

Д’Агоста чу как Пендъргаст шепне нещо в ухото на Виола, но не успя да долови думите. Тя поклати глава, дръпна се назад и се олюля. Той отново я прихвана и я поведе към отвора на тунела.

— Браво, господа! Вярвам, че приключихме — прозвуча ликуващият глас на Диоген. — А сега всички можете да си тръгнете през тунел VI. Впрочем, трябва да си тръгнете през тунел VI. Настоявам за това. И най-добре да побързате, полунощният влак за Вашингтон ще мине по линия VI след пет минути. Бързо ускорява от станцията и скоро ще се движи с поне сто и трийсет километра в час. Ако не успеете да стигнете до първата ниша, която е на около триста метра по-надолу, доста ще изцапате стените на тунела. Ще застрелям всеки, който се опита да тръгне по друг тунел. Така че се размърдайте!

Пендъргаст леко побутна Виола към Д’ Агоста.

— Изведи Каплан и нея оттук — промърмори той и сложи фенерчето в ръката на Д’Агоста.

— А ти?

— Имам да свърша още нещо.

Точно това бе отговорът, от който Д’Агоста се боеше. Той сложи ръка на рамото на агента да го спре.

— Ще те убие.

Пендъргаст леко се освободи.

— Не можеш! — прошепна настойчиво Д’Агоста. — Те ще бъдат…

— Чухте ли ме? — прокънтя гласът на Диоген. — Остават ви четири минути.

— Тръгвай! — изсъска Пендъргаст.

Д’Агоста му хвърли последен поглед. След това прегърна Виола, обърна се към Каплан и внимателно го тласна напред.

— Хайде, господин Каплан. Да тръгваме.

Включи фенерчето и като обърна гръб на Железния часовник, бързо ги поведе по релсите.

68

Пендъргаст остана в мрака на тунела с изваден пистолет и зачака. Цареше пълна тишина. Минутите се точеха — една, втора, трета, четвърта.

Изминаха пет минути. Не се чуваше никакъв влак.