Сърцето на Луцифер

— Чухте какво каза експертът. Нуждае се от по-добро осветление.

— С цялото ми уважение, сър, но имам инструкции и дори вие не можете да ги променяте.

Изпълнителният директор махна с ръка.

— Глупости! Въпросът е от изключителна важност. Със сигурност можем да нарушим правилата.

— Само с писмено, нотариално заверено пълномощно от застрахования.

— Добре тогава! Ето ви тук самият президент на музея. А Лорд е нотариус, нали Фостър?

Лорд кимна.

— Д-р Колъпи, ще дадете ли необходимото писмено разрешение?

— Естествено. Още сега трябва да разберем за какво става дума. — Лицето му бе придобило сив, почти мъртвешки цвят.

— Фостър, изгответе документа.

— Като директор по сигурността аз съм категорично против — произнесе Бек тихо.

— Господин Бек — каза Грейнджър, — оценявам загрижеността ви. Но ми се струва, че не разбирате напълно ситуацията. Имаме сто милиона долара лимит, записан в договора ни с музея, но „Сърцето на Луцифер“ се разглежда в специална добавка и едно от условията за съхранение на камъка е да няма ограничение на падежа Каквато и цена да определи независимият специалист, ние сме длъжни да я заплатим. Трябва да получим отговор на въпроса дали диамантът е истински, и то още сега!

— И въпреки това — заяви Бек, — искам да повторя за протокола, че продължавам да съм против изнасянето на камъка извън трезора.

— Непременно ще го отбележим. Фостър? Изготви документа, а д-р Колъпи ще го подпише.

Секретарят извади бял лист хартия от костюма си и написа нещо. Колъпи, Грейнджър и Макгигън се подписаха, след което Лорд го завери нотариално със собствения си подпис.

— Да тръгваме — рече изпълнителният директор.

— Ще извикам охранителен ескорт — произнесе мрачно Бек. Междувременно Смитбак забеляза, че шефът на охраната извади пистолет, провери го, освободи предпазителя му и го прибра обратно.

Каплан взе камъка с четиризъбата щипка.

— Аз ще го направя, господин Каплан — каза Бек тихо, като пое дръжката на щипката и внимателно постави диаманта в кадифената му кутийка После затвори капака и го заключи, пъхна ключа в джоба си и взе кутията под мишница.

Изчакаха Каплан да събере инструментите си, след което затвориха вътрешната врата и зачакаха външната да се отвори. Продължиха назад през серията масивни врати, където ги посрещнаха кордони от гардове. Пазачите ги придружиха до асансьора и след пет минути всички пристъпиха в малка, но изключително елегантна заседателна зала, издържана в екзотична дървесина. През няколко широки прозореца се лееше светлина.

Бек постави още двама пазачи пред вратите, след което заключи.

— Моля всички да отстъпят назад — каза той. — Господин Каплан, това ще свърши ли работа?

— Великолепна — рече Каплан със сияйна усмивка. Настроението му изглежда започна да се подобрява.

— Къде бихте искали да седнете?

Експертът посочи един стол в ъгъла.

— Тук ще е идеално.

— Разположете се удобно.

Гемологът отново се зае с подреждането на инструментите си върху кадифето. После вдигна глава.

— Камъкът, ако обичате?

Бек постави кутията пред него, отключи я и вдигна капака. Скъпоценната вещ лежеше на кадифената си подложка.

Каплан посегна и го извади със специалната си щипка, след което поиска двойните лещи на Гробет. Взря се през тях в диаманта, първо погледна през едната леща, после през другата, а накрая и през двете едновременно. Докато го държеше, през камъка премина лъч светлина и по стените на залата внезапно затрептяха точици с ярък канеленочервен цвят.

Изминаха няколко минути в пълна тишина. Смитбак усети, че е затаил дъх. Най-сетне Каплан бавно върна диаманта върху кадифето, свали гробетовите лещи от очите си и дари изтръпналата си публика с лъчезарна усмивка.

— О, да! — рече той. — Каква прелест! Разликата под естествена светлина е невероятна. Това е то, господа! Без ни най-малко съмнение това е „Сърцето на Луцифер“.

Последва облекчена въздишка, сякаш всички в стаята бяха задържали дъха си наред със Смитбак. Каплан махна с ръка.

— Господин Бек? Можете да го приберете. С щипката, ако обичате.

— Слава богу! — възкликна изпълнителният директор като се обърна към Колъпи и сграбчи ръката му.

— Наистина трябва да благодарим на Господ — отвърна Колъпи, разтърсвайки подадената ръка, докато бършеше челото си с кърпичка. — Прекарах ужасни мигове.

Междувременно Бек с неразгадаемо и все още мрачно лице се пресегна с щипката към диаманта. В същия момент Каплан се надигна от стола и се блъсна в него.

— Моля за извинение…!

Всичко се случи толкова бързо, че Смитбак със закъснение проумя какво е видял. В един момент Каплан държеше камъка в едната си ръка и пистолета на Бек в другата, насочен към притежателя му. Той стреля почти в лицето на Бек, извъртайки дулото така че куршумите да го отминат на косъм и да се забият в стената. Произведе три бързи изстрела, а мощният звук потопи залата в ужас и объркване. Всички се хвърлиха на пода, включително и самият Бек.

А в следващия момент Каплан изчезна. През вратата, която се смяташе за заключена.

Бек се изправи мълниеносно.

— Хванете го! Спрете го!

Докато се надигаше от пода с все още звънящи уши, Смитбак видя през двойната врата как проснатите гардове се вдигат на крака и хукват по коридора с извадени оръжия.

— Той взе камъка! — крещеше Колъпи. — Той взе „Сърцето на Луцифер“! За бога, хванете го! Направете нещо!

Бек бе извадил радиостанцията си.

— Охрана? Обажда се Самюъл Бек. Заключете цялата сграда! Заключете я! И не искам никой — нищо — да я напуска: никакъв боклук, поща, хора, изобщо нищо! Чувате ли ме? Спрете асансьорите, блокирайте стълбищата. Вдигнете тревога! Нека целият персонал на охраната да търси личност на име Джордж Каплан. Вземете снимката му от видеокамерата на входа. Никой да не… Не, по дяволите забраната за стрелба в сградата! Това е директорска заповед. Освен това искам рентгенов апарат, който да може да засече погълнат или скрит скъпоценен камък, както и пълен технически екип, който да го управлява. А на изхода към Шесто авеню удвоете хората!

Той се обърна към останалите.

— И никой от вас, никой от вас, да не напуска тази стая без позволението ми.

Два изтощителни и изпитателни часа по-късно Смитбак се озова на опашка от около хиляда служители на „Уърлд“. Опашката се виеше безкрайно през фоайето на сградата, в отсрещния край на което всички колички с писма и пратки преминаваха през рентгенови апарати, подобни на тези по летищата. „Каплан“ не бе открит — а лично Смитбак знаеше, че няма и да бъде.

Докато приближаваше началото на опашката той чу врява от гласове, които спореха; идваше от голяма група недоволни, които отказваха да минат през рентгена. Отвън чакаха пожарни камиони с включени светлини, полицейски коли и неизбежните представители на пресата. Един по един хората биваха внимателно претърсвани, минаваха през рентгена и когато излезеха навън в сивия януарски следобед, ги посрещаше серия от светкавици на фотоапарати.

Смитбак се опитваше да контролира потенето си. С течение на времето нервността му само се бе увеличавала. За хиляден път се прокле, че се е съгласил да участва в това. Претърсиха го два пъти, включително всичките му телесни кухини. Поне и останалите в заседателната зала, включително Колъпи, Бек и служителите на „Уърлд“, бяха преминали през същото по настояване на директора на музея. Междувременно Колъпи, който бе извън себе си от възбуда, правеше всичко по силите си да убеди Смитбак да не публикува нищо. Господи, само ако знаеха…

Защо, о, защо изобщо се бе съгласна на това!

На опашката пред него оставаха само десет души. Всеки преминаваше през нещо, което приличаше на тясна телефонна будка, свързана с монитори, в които се взираха поне по четирима техници. Някой отпред бе пуснал транзистор, около който се бе събрала малка тълпа. Удивително колко бързо се разпространяваха новините! Изглежда истинският Каплан е бил освободен без да пострада до къщата си преди около половин час и в момента полицията го разпитваше. Все още никой не знаеше кой е бил фалшивият Каплан.