Сърцето на Луцифер

Колъпи го забеляза и спря да крачи.

— Господин Смитбак?

— Същият.

Колъпи се обърна към Манети и останалите.

— Пет минути.

Изчака ги да излязат и прочисти гърлото си. Стискаше визитката в ръка, а лицето му бе леко порозовяло.

— Кой стои зад този безобразен слух, господин Смитбак?

Смитбак преглътна. Трябваше да прозвучи убедително.

— Това не е точно слух, сър. Дойде от конфиденциален източник, който не мога да разкрия. Но проведох няколко разговора и проверих. Може да се окаже, че има нещо вярно.

— Смятам, че е съвсем неприемливо. Имам си достатъчно тревоги и без това. Трябва да е някаква ексцентрична спекулация, която не заслужава внимание.

— Не съм убеден, че това е разумно.

— Защо? Не се каните да публикувате неподкрепени от нищо клевети като тази в „Таймс“, нали? Уверението ми, че диамантът е в безопасност при нашите застрахователи би трябвало да ви е достатъчно.

— Вярно е, че „Таймс“ не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го игнорирам.

— По дяволите!

— Нека ви задам един въпрос — рече Смитбак, стараейки се гласът му да прозвучи като въплъщение на разума. — Кога за последен път видяхте лично „Сърцето на Луцифер“?

Колъпи му хвърли изпитателен поглед.

— Трябва да е било преди четири години, когато подновихме договора.

— Изследва ли го специалист-гемолог (Специалист по скъпоценните камъни. — Б.пр.) по онова време?

— Не. Този камък не може да бъде сбъркан… — Гласът на Колъпи замря, щом разбра колко слаб е аргументът му.

— Вие откъде знаете, че това е бил истинският камък, д-р Колъпи?

— Направих съвсем разумно допускане.

— Точно в това е загадката, нали? Истината е — продължи Смитбак благо, — че всъщност не знаете със сигурност дали „Сърцето на Луцифер“ все още е в трезора на застрахователната компания. И дали, ако там има скъпоценен камък, е истинският.

— Това е една абсурдна теория на конспирацията — възкликна директорът и отново закрачи напред-назад из стаята. — Нямам време за подобни неща.

— Не бихте желали да оставите история като тази извън контрол. Знаете, че подобни слухове прояват склонност да заживяват свой живот. А и аз трябва да пусна статията си тази вечер.

— Статията? Каква статия?

— Във връзка с твърденията, за които ви споменах.

— Само посмейте да я публикувате, и адвокатите ми ще ви схрускат за закуска!

— Да се заемат с „Таймс“? Съмнявам се. — Смитбак говореше меко и изчакваше, давайки време на Колъпи да обмисли нещата, за да стигне до неизбежно предначерталото заключение.

— Проклятие! — изруга Колъпи и се завъртя на пета. — Предполагам, че просто трябва да го донесем тук и да удостоверим автентичността му.

— Любопитно предложение — кимна Смитбак. Колъпи не спираше да крачи.

— Ще трябва да е публично, но, естествено, при здрава охрана. Не можем да поканим всеки срещнат да дойде и да гледа.

— Мога ли да се осмеля да кажа, че всичко, от което се нуждаете е „Таймс“? Останалите ще запеят нашата песен. Винаги го правят. Ние създаваме общественото мнение.

Колъпи се завъртя.

— Може би сте прав. — Последва нова разходка из стаята и ново обръщане. — Ето какво ще направя. Ще повикам гемолог, който да удостовери, че камъкът, който се съхранява от нашите застрахователи, действително е „Сърцето на Луцифер“. Ще свършим това точно там, в сградата на застрахователна компания „Уърлд“ и то при най-строга охрана. Вие ще сте единственият журналист вътре и, да ви вземат мътните, по-добре напишете статия, която да разсее слуховете веднъж завинаги.

— Ако диамантът е истински.

— Ще бъде истински, в противен случай музеят ще се откаже от застрахователна компания „Уърлд“ и господ да ми е на помощ.

— Ами гемологът? Трябва да бъде независим, за да му се има доверие.

Колъпи спря.

— Вярно, не можем да използваме някой от нашите куратори.

— И репутацията му очевидно трябва да бъде безупречна.

— Ще се свържа с Американския гемологически институт. Те могат да изпратят някой от техните експерти. — Колъпи се отправи към бюрото си, вдигна телефона и набързо проведе няколко разговора. После отново се обърна към Смитбак.

— Всичко е уредено. Ще се срещнем в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, на „Авеню ъв ди Америкас“, номер 1271, 42-и етаж, точно в един часа.

— А гемологът?

— Нарича се Джордж Каплан. Казват, че е един от най-добрите. — Той погледна Смитбак. — А сега, моля да ме извините, но имам страшно много работа. Ще се видим в един. — Директорът се поколеба за миг. — И благодаря за дискретността.

— На вашите услуги, д-р Колъпи.

60

Д’Агоста се вслуша в сирените, които идваха иззад дюните. Звукът се усили, заглъхна, след което отново се усили. От времето, когато работеше в Саутхемптънското полицейско управление, различаваше тенекиения звук, който идваше от лошокачествените „буркани“ на патрулките.

Бяха спрели в сянката на една пясъчна дюна на скрито и се опитваха да преценят ситуацията. Ако останеха на плажа, нямаше начин да не забележат джипа им. Ако пък се върнеха на улицата, щяха да ги спипат на мига, след като вече знаеха приблизителното им местонахождение, марката на колата и регистрационния номер.

Намираха се близо до Саутхемптън, стария район на Д’Агоста, и той познаваше терена на местността поне в най-общи линии. Трябваше да има начин да се измъкнат. Просто трябваше да го намери.

Той запали двигателя и освободи ръчната спирачка.

— Дръж се здраво.

Пендъргаст, който явно бе свършил с телефонните разговори, се обърна към него.

— В твоите ръце съм.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх. След това даде газ, пикапът изскочи от ниското и започна да се катери по склона на дюната, изхвърляйки струи пясък след себе си. Попаднаха в друга дупка, заобиколиха няколко дюни, после закатериха диагонално нагоре една особено голяма, която ги отдели от сушата. Д’Агоста зърна на четиристотин метра зад тях няколко патрулни коли, които летяха напред по твърдия пясък. Поне още две сред самите дюни се движеха по следите им.

По дяволите! Бяха по-близо, отколкото бе очаквал.

Щом стигнаха билото, Д’Агоста натисна педала до ламарината. За миг се отделиха от земята, след което се приземиха на отсрещната страна, затъвайки в пясъка, и се запровираха през някакви гъсти храсталаци. Частният имот свърши и пътеката отпред се оказа блокирана от няколко величествени имения. Докато се бореше с волана, Д’Агоста бързо подреди местната топография в главата си. Ако сега успееха да минат покрай именията, съобрази той, щяха да се озоват при блатото на Скътълхоул.

Дюните се изравниха и той подкара към една дъсчена ограда, оставяйки я на трески, след което излезе на тесен път. Отсреща се виждаше висок жив плет от тъмнозелен чемшир, който обикаляше около едно от именията и там, където пътят извиваше, той видя точно това, което търси — утъпкана пътека сред храсталака. Промени рязко посоката, насочвайки се директно натам. Пикапът прегази плета с деветдесет, при което двете странични огледала се отчупиха и потънаха в гъстата плетеница от жилави листа и клони, а те продължиха да се носят бясно по десетакровата ливада. Отляво се издигаше огромно имение, закрит басейн отдясно, а пред тях се простираше италианска розова градина.

Той профуча покрай басейна, прегази градината с рози, откърти ръката на скулптурата на някаква гола жена и се вряза в една леха със зеленчуци. Отпред като зелена стена се издигаше друга ограда от жив плет.

Пендъргаст погледна през задното стъкло, върху лицето му бе изписано болезнено изражение.

— Винсънт, прокарваш същинска бразда зад нас — каза той.

— В такъв случай добави оскверняването на голата статуя към разрастващия се списък на престъпленията ми. Но засега ми се струва, че е най-добре да си закопчаеш колана. — И той ускори към плета.