Сърцето на Луцифер

Хейуърд кимна, като се насилваше да внимава. През целия ден, докато се занимаваше с работата си, бе изпитвала много странно чувство: сякаш плува, носи се откъсната, вън от собственото си тяло. Не знаеше дали това се дължи на изтощението или на рязкото, неочаквано напускане на Д’Агоста. Искаше й се да се вбеси от това, но кой знае защо не можеше да изпита гняв — само скръб. Питаше се къде ли е той, какво прави сега. И още по-настойчиво се питаше как според него едно толкова хубаво нещо можеше да се обърка така.

— Капитане?

Хейуърд осъзна, че във въздуха е увиснал въпрос, а тя не отговаря.

— Извинете?

— Казах: искате ли да видите проба?

Тя се изправи.

— Разбира се.

— Става дума за изключително фино влакно от животински произход, каквото никога досега не съм виждал. Идентифицирахме го като извънредно рядък вид кашмир, съчетан с малък процент мохер. Много, много скъп. Както ще забележите, двата типа влакна са били боядисани в черно, преди да бъдат изпредени заедно. Но вижте сама. — И като отстъпи назад, Куинс посочи към стереоскопичния микроскоп, който стоеше встрани от лабораторната маса.

Хейуърд пристъпи напред и погледна през окуляра. Срещу светъл фон бяха разпилени половин дузина тънки черни нишки — лъщящи и много гладки.

Много, много скъпи. Въпреки, че все още чакаше психолог, за да изнесе профила на убиеца, няколко неща бяха вече съвсем очевидни: той — или може би тя — беше много изтънчен, високо интелигентен и разполагаше със средства.

— Боята също не може да бъде идентифицирана. Произведена е от естествено растително багрило, а не от синтетични препарати, но все още не сме в състояние да открием оцветяващия агент. Няма го в нито една база данни, които проверихме. Най-много се приближава до един рядък вид боровинка, която расте по склоновете на Тибет и се използва от местните жители и шерпи.

Хейуърд се дръпна от микроскопа. Докато слушаше, нещо погъделичка съзнанието й. Притежаваше отлични инстинкти и обикновено този лек гъдел означаваше, че две парчета от пъзела започват да си идват на мястото. Но в този момент не можеше да съобрази кои точно могат да бъдат те. Вероятно бе по-уморена, отколкото си мислеше. Трябваше да се прибира, да вечеря рано и след това да се опита да поспи.

— Въпреки, че са много фини, влакната са изключително здраво изпредени — каза Куинс. — Знаете ли какво означава това?

— Извънредно мека и удобна дреха?

— Да Но не това е важното. Такава дреха не се изтърква лесно. И обикновено не се скубе. Оттук и малкият брой влакна.

— И може би свидетелство за борба.

— Така мисля и аз. — Куинс се намръщи. — По правило фактът, че материята е необичайна, е важен за изследователя на влакната. Това помага за идентифицирането на заподозрения. Но тук става въпрос за толкова необичайна материя, че в крайна сметка се получава обратното. В базите данни за текстилни влакна не се откри нищо подобно. А има и друго странно нещо: възрастта на влакното.

— Каква е?

— Тестовете ни сочат, че материята е била изтъкана предки най-малко двайсет години. Все още няма свидетелства, че самата дреха е стара. Влакната не са изтрити. Няма никакво избеляване или повреждане, което би могло да се очаква след дългогодишно използване и химическо чистене. Сякаш материята е излязла от магазина едва вчера.

Куинс най-сетне млъкна и събра длани като за молитва.

— И? — попита Хейуърд.

— Това е. Както казах, всичките ни изследвания удрят на камък. Проверихме текстилните фабрики, производителите на дрехи, всичко. Чуждестранни и наши. Същото е като с въжето. От всичко, което можахме да научим, изглежда сякаш този плат е произведен на луната.

От всичко, което можахме да научим?

— Съжалявам, но това просто не е достатъчно. — Умората и нетърпението придадоха на тона й внезапна острота. — Имаме само шепа доказателства по този случай, д-р Куинс, а тези влакна са едно от най-важните. Сам казахте, че материята е изключително рядка. Ако вече сте проверили фабриките и заводите, значи би трябвало да проверявате и частните шивачи.

При това смъмряне Куинс се отдръпна. Неговите големи, влажни като на куче очи примигаха обидено.

— Но, капитан Хейуърд, всички шивачи в света, това ще е направо като да търсиш игла в…

— Ако материята е толкова фина, както казвате, тогава ще се наложи да се свържете само с най-първокласните и скъпи шивачи. И само в три града: Ню Йорк, Лондон и Хонг Конг.

Хейуърд осъзна, че диша тежко и че гласът й е придобил истерични нотки.

Успокой се, каза си тя.

Неловката тишина, която легна в лабораторията, бе нарушена от тактично прокашляне. Тя се извърна и видя капитан Сингълтън, който стоеше на вратата.

— Глен — каза тя, питайки се от колко ли време е там.

— Лора — кимна Сингълтън. — Имаш ли нещо против да поговорим?

— Разбира се, че не. — Тя се обърна към Куинс. — Ще очаквам утре да ми докладвате. — След което последва Сингълтън навън.

— Какво става? — попита тя, когато спряха в оживения коридор. — Почти е време за планьорката на Рокър.

Сингълтън не отговори веднага. Беше облечен в елегантен раиран костюм цвят екрю и въпреки че беше късен следобед, бялата му вратовръзка бе толкова безупречна, сякаш току що я бе вързал.

— Обади ми се специален агент Карлтън от нюйоркския клон на Бюрото — каза той, побутвайки я настрани от движението. — Той работеше по искане от Куонтико.

— И какво е искането?

— Чувала ли си името Майкъл Декър?

Тя се замисли за миг и поклати глава.

— Беше от най-големите шефове във ФБР, живееше в шикозен квартал в района на Вашингтон. Бил е убит вчера. Пронизан през устата с щик. Отвратителна работа, и както можеш да си представиш, ФБР са се вкопчили в случая със зъби и нокти. Проверяват колегите на Декър, опитват се да разберат дали може да е някой от миналото му, който е имал сметки за уреждане. — Сингълтън сви рамене. — Изглежда един от колегите му и негов най-близък приятел е бил човек с името Пендъргаст.

Хейуърд го погледна сепнато.

— Агент Пендъргаст?

— Именно. Ти работи с него по убийството на Кътфорт, нали?

— Той се беше включил малко по-рано от мен.

Сингълтън кимна.

— Тъй като агент Пендъргаст почина наскоро — въпреки, че тялото му така и не беше открито, — Карлтън ме помоли да поразпитам някои негови партньори в НПУ. Да проверя дали някога е говорил за Декър, дали е споменавал Декър да е имал врагове. Предположих, че може да знаеш нещо.

Хейуърд се замисли за момент.

— Не, Пендъргаст никога не е говорил за Декър пред мен. — Тя се поколеба. — Но можеш да попиташ лейтенант Д’Агоста, който работеше с него върху поне три случая през последните седем години.

— Така ли?

Хейуърд кимна, като се надяваше изражението й да е останало професионално неутрално. Сингълтън поклати глава.

— Въпросът е, че не мога да намеря Д’Агоста. Не се е явявал от преди обяд, никой друг, работещ по неговия случай, не го е виждал. А по някаква причина не можем да се свържем с него по радиостанцията му. Случайно да знаеш къде е? — Докато Сингълтън говореше, гласът му остана подчертано неутрален, а очите му се спираха разсеяно върху минаващите порай тях хора.

В този момент тя разбра, че той знаеше за нея и Д’Агоста. Почувства внезапно смущение. Значи не е било голяма тайна, както си мислехме. Запита се кога ли Сингълтън щеше да научи, че Д’Агоста се е изнесъл.

Тя облиза устните си.

— Съжалявам. Нямам представа къде може да е лейтенант Д’Агоста.

Той се поколеба.

— Значи Пендъргаст никога не ти е споменавал за Декър?

— Никога. Той наистина беше от хората, които си крият картите, никога не говореше за никого, най-малко пък за себе си. Съжалявам, че не мога да помогна повече.

— Както казах, вероятността бездруго беше малка. Да оставим ФБР сами да се погрижат. — Той най-накрая я погледна. — Да ти взема ли една чаша кафе? Имаме още няколко минути до започването на онази среща.