Сърцето на Луцифер

Сингълтън се вгледа внимателно.

— Сравнително малки капчици, които са се движили със средна скорост. Някакъв тъп инструмент?

— Такова е и нашето предположение. Начинът, по който са пръснали капките — тук и тук — подкрепят тази хипотеза. А височината на струята, съотнесена със стената, подсказва удар в главата. Ако се съди по траекторията — забележете кривата от капчици по килима, — жертвата се е влачила няколко крачки, а после е паднала на мястото, където е отбелязана локвичката кръв. Количеството на кръвта също предполага рана на главата. Знаете колко много кърви.

— Доколкото разбирам, не е открито оръжие.

— Никакво. Каквото и да е използвал, престъпникът го е взел със себе си.

Сингълтън кимна бавно.

— Продължавайте.

— Изглежда след това нападателят е повлякъл зашеметената жертва към дивана, където — и това е странното — се е погрижил за раната, която току що е бил причинил.

— Погрижил се е?

— Почистил я е с марля от аптечката в банята. Открихме няколко празни пакета близо до дивана, както и няколко окървавени марли, хвърлени в кошчето за боклук.

— Някакви отпечатъци?

— Момчетата свалиха около петдесет от целия апартамент. Взеха дори няколко от кръвта на жертвата чрез концентриран метанолов разтвор. Всички отпечатъци съвпадаха с тези на Дюшам, прислугата му и някои негови познати. Няма други: нито по аптечката, нито по дръжката на вратата, нито по пакетите от марлята.

— Убиецът е носил ръкавици.

— Хирургическа гума, ако се съди по остатъците от следите. От лабораторията ще могат да потвърдят утре сутринта. — Хейуърд кимна към дивана. — После е вързал ръцете на нещастника зад гърба му чрез серия сложни възли. Същото връзване е използвано и при оплитането на примката за бесилото. Накарах съдебния експерт да свали въжето от тялото и да го сложи в плик. Такива възли не съм виждала никога през живота си. — Тя посочи към редицата огромни найлонови пликове, които стояха етикетирани и запечатани върху синьото сандъче за доказателства.

— Въжето само по себе си също изглежда необичайно.

— Това сякаш е единственото доказателство, което убиецът е оставил. Това, както и няколко влакна от дрехите си. — Единствената добра новина в цялата история, помисли си Хейуърд. Въжето имаше също толкова особености, колкото и пръстовите отпечатъци: тип усукване, брой навивки на сантиметър, брой нишки, свойства на влакното. За това, наред с конкретния вид и направа на възела, можеха да се изпишат томове.

— До момента, когато Дюшам е дошъл на себе си, той вероятно вече е бил вързан. Убиецът е избутал това дълго бюро ето тук, под прозореца. След това по някакъв начин е принудил Дюшам да се качи върху бюрото и в крайна сметка да тръгне по перваза. А може би е по-правилно да кажа — да тича по перваза. Мъжът всъщност е скочил през прозореца, обесвайки се.

Сингълтън се намръщи:

— Сигурна ли сте?

— Погледнете! — Хейуърд му показа серия кървави отпечатъци от стъпала върху бюрото, всеки от които снабден с етикет.

— Дюшам е минал през собствената си кръв по пътя към бюрото. Виждате ли как първата серия отпечатъци показва, че той стои неподвижно? Тъй като останалите водят към прозореца, разстоянието между тях се увеличава. А вижте как в този последен отпечатък пред прозореца само върховете на обувките са докосвали повърхността Това са признаци за ускорение.

Сингълтън стоеше и гледаше. След няколко минути вдигна поглед към Хейуърд.

— Няма ли как да са фалшифицирани? Не би ли могъл убиецът да събуе обувките на жертвата, да направи с тях няколко отпечатъка и после да ги върне отново на краката му?

— И аз мислих над това. Но момчетата от криминологията казаха, че е невъзможно. Че не могат да се фалшифицират отпечатъци като тези. Освен това начинът, по който е счупен прозореца, подкрепя тезата, че някой е скочил през него, а не че е бил блъснат.

— Господи! — Сингълтън пристъпи напред. Разбитият прозорец изглеждаше като свирепо око, което се взира в манхатънската нощ. — Представете си как Дюшам седи там със завързани зад гърба ръце и примка на шията. Какво трябва да е онова, което убиецът му е казал, че да го предизвика да скочи със засилка през собствения си прозорец?

Той отново се обърна с гръб.

— Освен ако не е било доброволно. Едно подпомогнато самоубийство. Все пак няма следи от борба, нали?

— Никакви. Но в такъв случай как да си обясним разбитата ключалка, ръкавиците, които престъпникът е носел, това, че е нападнал Дюшам, преди да го овърже? Следите от стъпки по бюрото не говорят за колебанието, което обикновено е характерно за опитите за самоубийство. Освен това проведохме предварителни разпити на съседите на Дюшам, на някои негови приятели, на няколко клиенти. Всички казаха, че е бил най-добрият и внимателен човек, когото са познавали. Винаги е бил усмихнат, винаги е намирал добра дума. Личният му лекар също подкрепи тези данни. Не е имал психологически проблеми. Неженен е, но няма основание да се предполага, че скоро е приключил връзка. Финансово стабилен. Доста пари е спечелил от картините си. — Хейуърд вдигна рамене. — Не знаем за никакви стресови фактори.

— Някой от съседите да е забелязал нещо?

— Никой. Взехме видеолентите от охраната на сградата. В момента ги преглеждат.

Сингълтън стисна устни и кимна. След това, с ръце зад гърба, бавно тръгна из стаята, като внимателно оглеждаше следите от пудра за пръстови отпечатъци, етикетите и маркерите на местата с доказателства. Най-накрая спря до сандъчето. Хейуърд застана до него и заедно се взряха в дългото тежко въже в запечатания плик. Беше направено от много необичаен материал. По-скоро лъскав, отколкото груб, а и цветът беше също така странен — тъмнолилав, на границата с черното, цвят на патладжан. Клупът представляваше обичайните тринайсет примки, но това бяха най-странните примки, които Хейуърд бе виждала. Причудливи и сложни като възлести змии. В друг, по-малък плик, стоеше връвта, използвана за завързването на китките на Дюшам. Хейуърд бе инструктирала работниците да прережат връвта, но не и възела, който бе почти толкова екзотичен и спираловиден, както клупът.

— Виж ти! — подсвирна Сингълтън. — Големи идиотски възли.

— Не съм съвсем сигурна, че идиотски е точната дума — отвърна Хейуърд. — Ще поискам от специалистите да ги потърсят в базата данни на ФБР за видовете възли. — Тя се поколеба. — Има нещо необичайно. Въжето, от което жертвата е висяла, е било резнато по средата с остър нож, или може би — бръснач.

— Искате да кажете… — Сингълтън млъкна.

— Точно така Въжето е трябвало да се скъса по този начин.

Те се взираха още минута в странните въжени спирали, потръпвайки под ярката бяла светлина.

Отзад полицайката, която отговаряше за доказателствения материал, прочисти гърлото си:

— Извинете ме, капитане — обади се тя. — Мога ли вече да го взема?

— Разбира се. — Хейуърд отстъпи назад. Жената внимателно сложи пликовете в сандъчето, затвори го и го изкара на една количка.

Сингълтън я проследи с поглед.

— Взето ли е нещо? Ценности, пари, картини?

— Нищо. Дюшам е държал триста долара в портфейла си и няколко наистина ценни старинни бижута върху скрина. Да не говорим за ателието, пълно със скъпи картини. Нищо не е пипнато.

Сингълтън спря очи върху нея.

— А това чувство за дискомфорт, за което споменахте?

Тя се обърна да го погледне.

— Не мога наистина да кажа какво точно е. От една страна, цялата сцена на местопрестъплението е твърде чиста и спокойна — почти като по схема. Това определено е едно грижливо изпипано, почти майсторски извършено престъпление. Но няма никакъв смисъл. Защо този тип е ударил Дюшам по главата, а след това е превързал раната? Защо го е вързал и му е надянал примката около врата, принудил го е да скочи от прозореца, но нарочно е отхлабил въжето, така че той да падне и да се пребие, но след кратка борба? Какво толкова може да му е казал, че да го накара сам да полети към смъртта си? И преди всичко: защо ще си дава целия този труд да убива един безобиден художник, който никога не е посегнал дори на муха? Имам чувството, че зад това престъпление се крие дълбок и изтънчен мотив, а ние нямаме и най-отдалечената представа за какво става дума. Вече накарах психолозите да му направят психологически профил. И мога само да се надявам, че ще разберем кое го мотивира. Защото докато не открием мотива, няма да открием и убиеца.