Черен лед

Бързо се спусна към точката на натягане и включи двигателя на хидромотора. Запали от първи път — беше, разбира се, в отлично състояние.

Корабът продължаваше да се спуска в падината, даваше му известно спокойствие и стабилност, за да работи.

Глин дръпна предния лост и доволен видя как големите, обвити в гума вериги, които се бяха охлабили от движението на метеорита, отново се натегнаха. Защо Гарса не ги бе натегнал? Причината бе ясна: беше се паникьосал. Глин усети за миг разочарование от доверения си строителен ръководител. Това не бе присъщо на Гарса, изобщо не му беше присъщо. Толкова много хора го бяха подвели; но той поне не бе подвел никого.

Веригите се натегнаха добре и той се обърна към Пъпъп.

— Вземи тази кутия с инструменти — рече и посочи кутията, оставена от Гарса при оттеглянето му.

Корабът тръгна да се издига, веригите започнаха да се напрягат. И тогава с остър раздиращ звук веригите се охлабиха. Глин се взря напрегнато на мъждивото осветление. Забеляза, че Гарса всъщност вече бе опитал това. Зъбците на предавателната кутия на мотора се бяха изронили, а четириинчовата глава на тресчотката бе откъсната. Хидравликата бе безпомощна.

Корабът продължи да се издига. И тогава той чу глас отгоре. Надникна иззад шейната и вдигна глава.

Сали Бритън минаваше през люка и стъпваше върху металното мостче. Тя се държеше със същото естествено достойнство, което го бе поразило толкова силно, когато я срещна за първи път — когато се спускаше по облените в слънце стъпала; но това бе преди цяла вечност. Сърцето му изведнъж потрепна. Беше променила решението си: щеше да остане на кораба.

Бритън спря, за да изчака дългото, изпълнено с вой, накреняване. Гледаха се един другиго, докато метеоритът се клатеше върху шейната си, а корабът стенеше от болка. Когато това свърши, тя извика отново:

— Ели! Корабът е на път да се пречупи!

Глин усети остро разочарование: в крайна сметка в мисленето й не бе настъпила промяна. Ала всичко това бе отклонение. Той насочи отново вниманието си към шейната. И сега вече разбра: начинът да спре движението на камъка бе да затегне болта на горната верига над върха на метеорита. Това означаваше да разреже покриващите го платна. Бе проста работа, достатъчно бе да натегне болта на ръка с не повече от шест инча. Започна да се катери по най-близката верига.

— Ели, моля те! Задържала съм една спасителна лодка за нас. Остави това нещо и ела с мен!

Глин се набра на мускули, Пъпъп го следваше с кутията с инструменти. Трябваше да съсредоточи мислите си върху целта, да не отклонява вниманието си.

След като стигна най-горната част на метеорита, той с изненада откри, че в покриващото го платно бе разрязан малък отвор. Под него, както и очакваше, болтът на горната верига бе охлабен. Корабът започна да се издига от падината и да се накренява; той намести гаечния ключ на гайката, захвана болта с друг ключ за контра, и започна да натяга.

Нищо не помръдна. Не беше разбрал — не би могъл да разбере — на какво огромно, на какво невъобразимо напрежение бе подложен болтът.

— Дръж този ключ — нареди той.

Пъпъп се подчини и хвана ключа с жилестите си ръце. Корабът продължи да се накланя.

— Върни се на мостика с мен, Ели — каза Бритън. — Може би все още има време да се задейства аварийният люк. И двамата можем да оцелеем.

Глин я погледна за миг и продължи борбата си с болта. В тона й нямаше молба — това не бе характерно за Сали Бритън. Долови нотки на търпение, разум, абсолютна убеденост. Това го натъжи.

— Сали — рече той, — единствените хора, които ще загинат, са онези глупаци в спасителните лодки. Ако останеш тук, ти ще оцелееш.

— Познавам кораба си, Ели.

Това бе всичко, което тя каза.

Приклекнал, той се надвеси над болта на горната верига и напъна гайката. Някой бе опитвал да го стори и преди него: върху метала имаше скорошни драскотини. Корабът се наклони още и той усети как метеоритът помръдва; намести се още по-стабилно, обхванал веригите с двата си крака. Напъна се до край, ала гайката не помръдна. Задъхан нагласи отново ключа.

Корабът продължаваше да се накренява.

Бритън се обади от тъмнината горе, гласът й се извиси над грохота.

— Ели, бих искала да изляза на вечеря с теб. Не разбирам много поезията, но ще споделя с теб онова, което знам. Бих искала да го споделя.

Метеоритът потрепери и Глин се улови с две ръце — камъкът се накланяше ведно с кораба. Имаше спуснати въжета, привързани за ребрата на танка и той бързо завърза едно от тях около кръста си, за да задържи местоположението си. Захвана се отново с гаечния ключ. Четвърт оборот — това бе всичко, от което се нуждаеше. Клатенето на кораба се забави и той отново стисна дръжката на ключа.

— И бих могла да те обичам, Ели…

Глин спря изведнъж и се вторачи в Бритън. Тя се опита да каже още нещо, но гласът й бе удавен от надигащия се писък на изтормозения метал, който отекваше свирепо в огромното затворено пространство. Виждаше единствено малката й фигурка на мостчето над главата си. Златистата й коса се бе разпуснала, падаше свободно разбъркана върху раменете й и грееше в сумрака.

Докато я гледаше, той усети, че корабът не се изправя. Извърна поглед — първо към камъка, сетне към Пъпъп. Онзи се усмихваше, от дългите му тънки мустаци капеше вода. Глин усети как го облива вълна на ярост спрямо самия него за това, че не се бе съсредоточил върху непосредствения проблем.

— Ключът! — изкрещя той на Пъпъп, за да надвика писъка на метала.

Корабът бе силно накренен, звукът на метала — оглушителен. Извади джобния си часовник с ръка, която би искал да бъде по-устойчива — искаше да изчисли отново наклона; вдигна го, но часовникът се залюля напред-назад. Опита се да го успокои, но той се изплъзна от пръстите му и се разби о хълбока на камъка; зърна проблясъци на злато и стъкло, които се плъзнаха по червената повърхност и изчезнаха в дълбините.

Накреняването и едновременното плъзгане встрани се ускориха с жестока внезапност. Или това бе плод на въображението му? Не, това определено не можеше да бъде истина. Бяха заложили на двойното осигуряване, сметките бяха проверени и препроверени, всеки възможен вариант на провал бе взет предвид.

След това той почувства как метеоритът под него се раздвижи, чу се силен пукот, платната се раздраха, а шейната и паяжината рухна. Червеният цвят на метеорита изведнъж изпълни полезрението му — досущ като отворила се огромна рана; камъкът бе обвързан с оплели се въжета и метални проволки, изтръгнати нитове хвърчаха и рикошираха около него. Все още корабът се плъзгаше встрани, легнал вече почти на борд, накренявайки се още повече и повече. Той се закатери бързо, опитваше се да развърже въжето около кръста си, ала възелът бе толкова стегнат, толкова стегнат…

Последва неподдаващ се на никакво описание звук: сякаш небесата и бездната долу бяха изригнали едновременно. Танкът се разцепи в гейзер от искри и метеоритът се изтърколи в тъмнината — сякаш някакво лениво чудовище се преобърна — и го повлече със себе си. В следващия миг настъпи пълна тъмнина и той усети притока на студен въздух…

Чуваше се леко подрънкване на чаши, шепот. В тази мека вечер в четвъртък „Ламброази“ бе пълен с любители на изкуството и с богати парижани. Отвъд дискретната фасада на ресторанта тъмносивата есенна луна обгръщаше района Маре с нежно блещукане. Глин се усмихна на Сали Бритън, която седеше срещу него върху фината бяла дамаска.

— Опитай това — рече той, докато севритьорът отваряше бутилка „Вьов Клико“ и накланяше ледения поток към чашите им. Той взе чашата си и я вдигна. Тя се усмихна и произнесе тихо:

Провалът нямаше значение…