Черен лед

Валенар извади пурата от устата си и я огледа.

— Необичайно ли? И защо?

Последва нова неловка пауза.

— Имаме впечатлението, сър, че миналата нощ ни бе наредено да се върнем в базата. Не знаем за заповеди да преследваме този граждански кораб.

Валенар се впечатли от думата „граждански“. Това бе откровен упрек, внушение, че бе предприел страхливо преследване на невъоръжен противник. Пое още по-дълбоко дъх през незапалената пура.

— Кажете ми, господин Сантандер. На борда на кораба от кого получавате командите си — от командира си, или от командира на бреговата база?

— От командира си, сър.

— А аз ли съм вашият командир?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава няма какво повече да говорим.

Валенар извади кутия кибрит от джоба си, отвори го, извади ветроупорна клечка, бавно я прекара по драскалото и запали пурата.

— Сър, моля за извинение, но онова, което казахте, е недостатъчно. При ремонта на винтовете загинаха хора. При цялото ни уважение, ние искаме информация за задачата.

Най-сетне Валенар се обърна. Усещаше как се разгаря яростта му — насочена към арогантните американци, към мъжа на име Глин, който дойде да си побъбрят, докато водолазите му са подготвяли саботажа; той бе виновен и за смъртта на Тимер. Но сега цялата негова ярост бе насочена към този подчинен, който се осмеляваше да поставя под въпрос решенията му. Дръпна от пурата, пое дълбоко дима, усети прилива на никотин в кръвта си. След като се успокои отново, хвърли клечката на мократа палуба и свали пурата. Този офисиал де гуардия бе зелен, глупав мъж и предизвикателството му не бе неочаквано. Огледа останалите офицери на мостика. Всички бързо свеждаха очи.

Валенар извади с плавно движение пистолета си и опря дулото му в гърдите на офицера. В мига, в който Сантандер отвори уста и понечи да възрази, той дръпна спусъка. Деветмилиметровият куршум го отхвърли назад така, сякаш бе получил юмручен удар, запрати го тежко върху една преграда. Вахтеният офицер се взря изумен в пробития си гръден кош — в малкото кърваво фонтанче, което пулсираше ритмично. Раната засмука въздух, издиша го, после това се повтори. Мъжът падна на колене, след това се строполи на лакти, учудените му очи бързо се превръщаха в стъкло, а устата му си остана отворена.

Валенар прибра пистолета в кобура. Единственият звук на мостика бе хъркането на Сантандер, който се опитваше да поеме дъх и тихото почукване на капките кръв, които падаха от гърдите му на палубата.

Валенар погледна офицера на пулта.

— Господин Алер, от този момент нататък вие сте вахтеният офицер. А вие, господин Лумас — офицер на пулта. Беше заповядан нов курс. Изпълнете заповедта!

Обърна се, дръпна от пурата си и погледна отново разбеснелия се от бурята океан. Дланта на дясната му ръка още бе отпусната върху ръкохватката на люгера. Изчака да види дали наченатият бунт щеше да продължи. Щеше да бъде жалко, ако изгуби и Алер.

Алер погледна новия офицер на пулта и кимна леко.

— Дясно на борд — рече офицерът на пулта, — поеми курс едно-осем-нула.

Кърмчията отговори:

— Слушам, сър, дясно на борд, курс едно-осем-нула.

Валенар отдръпна ръка от пистолета си. Всичко бе свършило. Отрязваш главата и тялото умира.

Корабът започна да се обръща с борд към вълнението, подпомогнат от ужасяващите тласъци на всяка прииждаща вълна. Когато вибрациите и клатенето достигнаха апогея си, хората на мостика се уловиха за стойки и перила, кой за каквото падне, за да запазят равновесие.

— Имам едно-осем-нула — докладва с разтреперан глас кърмчията.

— Добре — отвърна офицерът на пулта.

Валенар се надвеси над разговорната тръба.

— Радар, искам преценка кога американският кораб ще влезе в обсега на оръдията „Викърс“.

— Сър, при сегашния курс и скорост, очакваме да влезе в обсега ни след три часа и трийсет минути — долетя след миг отговорът.

— Много добре.

Валенар се отдръпна от тръбата и посочи с палец умиращия мъж в краката си.

— Господин Санчес, махнете това нещо оттук. И изпратете група да почисти.

После отново се обърна към разбунтуваното море.

67.

„Ролвааг“

11:30

Глин стоеше неподвижен до Бритън, която бе застанала до щурвала. След като обърнаха на юг, към шейсетия паралел, „Ролвааг“ навлезе направо в зоната на западните ветрове, които вилнееха на „дъното“ на света — тук в безкрайно кръгово движение се формираха най-големите вълни на планетата. Ужасяващи композиции от атлантически сриващи се вълни, високи като планини, се носеха на изток докъдето стигаше погледът. През последния час щормът увеличи силата си, океанът сякаш бе изгубил повърхността си и сега вече нямаше ясно различима линия между море и небе. Виещият вятър и надигащите се вълни се сливаха в яростен възел от пяна и пръски. Когато танкерът навлизаше в падината между две вълни, следваше кратко, призрачно затишие; после големият кораб потреперваше и се изкачваше отново по гребена, за да попадне в пастта на виещата буря.

Глин обаче не виждаше щорма. От известно време мислите му бяха другаде. Валенар бе заложил всичко на това преследване — кариерата, екипажа, кораба, честта на страната си, собствения си живот. Знаеше, че те превозват само една скала; голяма скала, но все пак скала. Това преследване нямаше смисъл.

Глин беше допуснал сериозна грешка. Непростима. Само за миг си помисли за провал; обръщаше думата напред-назад върху езика си, сякаш я вкусваше. След това със спазъм я изхвърли от мислите си. Нямаше, не можеше да има провал в тази работа!

Проблемът не беше в компютърния портрет, нито в двете странички от досието на Валенар, което се намираше в Ню Йорк; проблемът бе в самия него. Липсваше някакво жизненоважно парченце от пъзела. И това парченце бе собственият му ум, който очакваше той да го разпознае. Ако можеше да разбере мотивите на Валенар за това ненормално преследване, би могъл да му противодейства… Докъде би стигнал чилиецът? Дали щеше да ги преследва и отвъд Ледовата граница? Поклати глава, сякаш да изтръска отговора, ала не измисли нищо. Без да разбере мотивите му, не можеше да състави и план.

Погледна към Бритън. Тя се взираше в радара, в трепкащата зелена точица, която представляваше „Алмиранте Рамирес“.

— През последния половин час „Рамирес“ следва нашия курс — рече тя, без да вдига глава. — Едно-осем-нула, точно по кърмата ни, поддържа двайсет възла скорост, пеленгът е постоянен, а дистанцията намалява.

Глин не отвърна нищо. За него бе невероятно, че Валенар ще поведе кораба си при това бордово вълнение. Гиганският „Ролвааг“ се измъчваше, а бе далеч по-пригоден за подобна буря, отколкото един разрушител с широчина от едва тринайсет-четиринайсет метра. Това бе наистина лудост. Съществуваше голяма вероятност „Алмиранте Рамирес“ да се преобърне. Но това бе вероятност, а Глин нямаше представа що за моряшки качества притежаваше Валенар. Предполагаше, че бяха от най-висша степен.

— При сегашната скорост и пеленг, ще ни настигне около Ледовата граница — рече Бритън. — А ще попаднем в обсега на оръдията му доста преди това.

— След по-малко от три часа — уточни Глин. — Около смрачаване.

— Мислите ли, че ще открие огън, след като влезем в обсега му?

— Изобщо не се съмнявам.

— Ние сме беззащитни. Ще ни разкъса на парчета.

— Ако не успеем да го изгубим в тъмнината, това за жалост е напълно вярно.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Ами метеоритът? — попита тихо.

— Какво имаш предвид?

Сниши още гласа си и погледна крадешком към Лойд.

— Ако го изхвърлим, ще можем да увеличим скоростта.

Глин усети как се стяга вътрешно. И той погледна към Лойд, който стоеше намръщен до предните прозорци, разтворил яките си като стълбове крака. Не беше ги чул. А когато Глин отговори, той го стори нарочно бавно и благоразумно.

— За да го изхвърлим, ще трябва корабът да спре напълно. Спирачният му път е пет мили. Половин час. Това ще даде на Валенар всичкото необходимо нему време да ни настигне. Ще ни потопи преди да сме успели да спрем.