Черен лед

Тунелът бе осветен от единична верига флуоресцентни лампи. Като се вгледа напред, Глин видя метеорита върху платформата му, червено петно във вътрешността на приказна бяла тръба. В тунела се носеше екотът от мачкане и стриване — дело на невидими машини. В далечината премигнаха фарове и някакво возило заобиколи метеорита и тръгна към Глин. Беше влакче от вагонетки, пълни с блещукащи, сини парчета лед.

Откритието, че метеоритът можеше да убива при докосване, бе удивило Глин повече, отколкото би си позволил да признае. Въпреки че още в началото бе издал заповеди камъкът изобщо да не се докосва пряко, винаги бе смятал това само за благоразумна предпазна мярка. Усещаше, че Макфарлън бе прав: експлозията бе предизвикана от докосване. Необходимо бе да се направи преоценка на стратегията. Това бе причинило нова ревизия на анализа на съотношението успех-провал — анализ, за чието изработване бе необходим буквално целият капацитет на компютрите на ЕИР в Ню Йорк.

Глин погледна още веднъж червения камък, кацнал като скъпоценен камък върху леглото си от зелен абанос. Това нещо бе убило човека на Валенар, бе убило Рошфор и Евънс, бе убило Масънкей. Странно, че не бе убило Лойд. То несъмнено бе смъртоносно… но истината бе, че все още бяха под чертата на допустимите нещастни случаи. Проектът им с вулкана бе струвал петнайсет човешки живота, включително и живота на един натрапчив министър от правителството, който настояваше да стои там, където не биваше да бъде. Глин си напомни, че въпреки странностите на скалата, въпреки проблема с чилийския разрушител, в основата си задачата изискваше да се премести и превози един тежък предмет.

Погледна часовника си. Макфарлън и Амира щяха да дойдат навреме; винаги пристигаха навреме. И той ги видя да слизат от снегомобил при входа на ледения тунел — Макфарлън мъкнеше брезентова чанта с инструменти. След пет минути вече бяха застанали до Глин. Обърна се към тях.

— Разполагате с четирийсет минути — докато тунелът бъде завършен и метеоритът бъде отново преместен. Използвайте ги пълноценно.

— Това и възнамеряваме — отвърна Амира.

Видя я как измъква екипировка от брезентовата чанта и подготвя инструментите, докато Макфарлън мълчаливо заснемаше скалата с дигитална камера. Беше способна. Макфарлън бе узнал за докладите й, което Глин бе и очаквал. Получи се желаният ефект: Макфарлън бе предупреден, че поведението му се наблюдава. Освен това се появи морална дилема, която да я занимава — и това бе от полза, защото я отклоняваше от далеч по-болезнени морални въпроси, каквито имаше склонност да си задава. Моралните въпроси нямаха място в този хладнокръвно изпълняван инженерен проект. Макфарлън бе посрещнал всичко по-добре, отколкото предвиждаше профилът му. Макар и противоречива личност, той се бе оказал неочаквано много полезен.

Глин забеляза да пристига друг снегомобил — също с пътник. Сали Бритън слезе, дългото й тъмносиньо, флотско палто се развяваше подире й. Необичайно за нея, тя не носеше капитанската си фуражка и меднорусата й коса блестеше на светлините в тунела. Глин се усмихна. Беше очаквал това още от експлозията, която уби чилийския шпионин. Очакваше го, дори изпитваше нетърпение.

Когато Бритън приближи той се обърна към нея с искрено доброжелателна усмивка.

— Радвам се да ви видя, капитане. Какво ви води насам?

Бритън се огледа, интелигентните й зелени очи попиваха всичко. Застинаха, когато съзря метеорита.

— Мили Боже! — рече тя и забави стъпки.

Глин се усмихна.

— Винаги шокира, когато човек го види за пръв път.

Тя безмълвно кимна.

— Нищо велико не може да се случи на този свят без известни трудности, капитане — заговори тихо, но много убедително Глин. — Това е научното откритие на века.

Глин не се интересуваше особено от научната му стойност; интересът му бе съсредоточен единствено в инженерните аспекти. Ала не би избягнал някои драматични елементи, ако служеха на целите му.

Бритън продължи да гледа вторачено.

— Казаха ми, че бил червен, ала нямах и представа, че…

Докато гледаше — минута, две — надолу по ледения тунел отекна ревът на тежки машини. Най-сетне, с очевидни усилия, пое дълбоко дъх, извърна се и го погледна.

— Загинали са още двама души. Но новините от вас идваха късно и навсякъде плъзнаха слухове. Екипажът нервничи, както и офицерите ми. Трябва да знам какво точно е станало и защо.

Глин кимна, зачака.

— Този метеорит няма да се качи на борда на кораба ми, докато не се убедя, че това е безопасно.

Изрече всичко наведнъж, след което застана непоклатима, сякаш крехката й фигура бе вкопана в чакъла.

Глин се усмихна. Това бе истинската Сали Бритън — на сто процента. С всеки изминал ден й се възхищаваше все повече.

— И аз съм на абсолютно същото мнение — рече той.

Тя го погледна изненадана, очевидно бе очаквала съпротива.

— Мистър Глин, имаме мъртъв чилийски офицер, чиято смърт ще трябва да обясним на властите. Там някъде стои боен кораб, който обича да насочва оръдията си срещу нас. Трима души от вашите хора са мъртви. Имаме скала, която тежи двайсет и пет хиляди тона, когато не смачква хора, или не ги разкъсва на парчета, и която вие искате на натоварите на кораба ми. — Тя замлъкна за миг, но продължи с малко по-мек тон: — Дори и най-добрите екипажи могат да станат суеверни. Чуват се всякакви, най-невероятни приказки.

— Права сте да се безпокоите. Нека ви информирам за случилото се. Извинете ме, че не дойдох лично на кораба, но, както знаете, работим пряко времето.

Тя зачака.

— Преди два дни, по време на бурята, имахме натрапник от чилийския кораб. Той бе убит от електрически разряд от метеорита. За съжаление, преди това той е убил един от нашите хора.

Бритън го изгледа остро.

— Значи е вярно? Мълнията е причинена от метеорита? Не вярвах. А съвсем сигурно е, че изобщо не го разбирам.

— Всъщност е много просто. Той се състои от метал, който е свръхпроводник. Човешкото тяло — човешката кожа — притежава електрически потенциал. Ако докоснете метеорита, той изпразва част от електричеството, което циркулира вътре в него. Досущ като мълния, но много по-силна. Макфарлън ми обясни теорията. Ето защо ние смятаме, че той е убил чилиеца, както и Нестор Масънкей, човекът, пръв открил метеорита.

— И защо има такова въздействие?

— Макфарлън и Амира работят сега по този въпрос. Ала сега приоритетът е преместването на скалата, тъй че нямаха достатъчно време за по-нататъшни анализи.

— И така, как ще бъде предотвратено подобно нещо да се случи на кораба ми?

— Още един добър въпрос — усмихна се Глин. — Работим и по него. Вземаме много сериозни предохранителни мерки, за да не го докосва никой. Всъщност ние бяхме въвели подобни правила и преди да разберем, че едно докосване може да предизвика експлозия.

— Разбирам. И откъде идва това електричество?

Колебанието на Глин бе много кратко.

— Това е едно от нещата, които доктор Макфарлън изследва точно в момента.

Бритън не отговори нищо.

Глин изведнъж улови ръката й. Усети мигновена, инстинктивна съпротива. След това тя се успокои.

— Разбирам тревогите ви, капитане — рече благо той. — Ето защо вземаме всички възможни предпазни мерки. Но трябва да ми повярвате, че няма да се провалим. Трябва да повярвате в мен. Така, както аз ви вярвам, че сте в състояние да поддържате дисциплината на борда на кораба си, въпреки нервността и суеверията на екипажа.

Тя го погледна, ала той видя, че погледът й бе неудържимо привлечен от голямата червена скала.

— Останете малко — рече тихо усмихнатият Глин. — Останете и вижте как придвижваме към вашия кораб най-тежкия предмет, който някога човечеството е премествало.

Разколебана, тя отмести поглед от камъка към него, след това — обратно.

Радиостанцията на колана й изчурулика. Веднага я откопча и се отдръпна настрани.

— Слуша капитан Бритън.

Като видя промяната в изражението й, Глин разбра веднага какво й предаваха.