Вуду

Лора усети, че сърцето й забързва. Тя направи една крачка напред, после втора. И тогава се увери: мъжът отсреща беше Винсънт Д’Агоста.

— Вини?

Той се обърна. Известно време гледаше объркан. След това по лицето му заигра усмивка.

— Лора! Какво правиш тук?

Тя бързо тръгна към него, без повече да се старае да заслонява светлината на фенерчето. Докато жените я гледаха да се приближава, по лицата им се изписа страх.

Дясната ръка на Д’Агоста бе в импровизирана превръзка; лицето му бе издраскано и мръсно; костюмът му бе разкъсан и смачкан. Но тя изпита такова облекчение като го видя, че едва забелязваше подробностите.

Прегърна го бързо, като внимаваше за превръзката. След това се отдръпна, за да го погледне.

— Вини, изглеждаш така, сякаш те е влачила кола.

— Така се и чувствам. Тук обаче има няколко души, които се нуждаят от помощ. Били са с демонстрантите, но после са се изгубили, докато се опитвали да избягат. — Той спря. — И ти ли търсиш Нора?

— Не. Дойдох за теб.

— За мен? За какво? — Той изглеждаше засегнат.

— Пендъргаст ми каза, че си тук и може би си в опасност.

— Търсех Нора. Ти спомена Пендъргаст?

— Когато излизаше оттук, каза, че отива да вземе Нора. Каза ми, че тя не е във Вилата.

— Какво? Тогава къде е?

— Не каза. Но спомена, че нещо ви е нападнало. Нещо странно.

— Така е. Лора, ако е истина, че Нора не е тук, трябва веднага да се махаме. Веднага.

Той млъкна внезапно. Миг по-късно Хейуърд отново го чу: шляпане в тъмнината; сякаш огромни длани барабаняха по студения камък. Беше далече, но се приближаваше. След малко звукът от движещи се стъпки бе заглушен от влажно мляскане и ниско стенание като издихание на спукан мях:

— А-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…

Една от жените ахна, отстъпвайки инстинктивно назад.

Д’Агоста трепна.

— Твърде късно — каза той. — Върна се.

81.

Във влажния мрак Нора чакаше. Главата й туптеше; само да мръднеше — и пронизваща болка я прекосяваше от едното слепоочие до другото. Тъмничарят й бе усложнил състоянието й след сътресението на мозъка с онзи удар по главата. Въпреки болката, налагаше се да се бори срещу тежкото вцепенение и апатия, които заплашваха да я смажат. Колко часове бяха минали? Двайсет и четири? Трийсет и шест? Странно как тъмнината ограбваше чувството за време.

Тя лежеше подпряна на стената от едната страна на вратата, очаквайки връщането на тъмничаря си, като се питаше дали ще има енергията да го нападне, когато дойде. Трябваше да признае пред себе си, че това бе безнадеждно — номерът не беше проработил първия път и едва ли щеше да сполучи втория. Но какво друго можеше да направи? Ако останеше където и да е другаде в помещението, той би могъл да я застреля през прозореца. Тя знаеше, че няма намерение да я освободи. Държеше я жива с някаква неясна цел, и когато тази цел се изпълнеше, щеше да я убие.

В черната тишина мислите й блуждаеха. В съзнанието й изникна образът на черна лимузина в яхтклуба в малкото градче Пейдж, Аризона, червените отвесни склонове на Лейк Пауъл се издигаха отзад, а небето приличаше на безоблачна, обърната надолу, идеално синя купа. Горещината се носеше на трептящи вълни над паркинга. Вратата на лимузината се отвори и един висок, слаб мъж се измъкна непохватно от нея, изтупа праха от себе си и се изправи. Изглеждаше глупаво в слънчевите си очила „Рей Бан“, кестенявата му коса стърчеше във всички посоки. Той се наведе леко, сякаш затруднен от високия си ръст; тя си спомни орловия му нос, продълговатото и сухо лице, и объркването, с което оглеждаше наоколо. Това бе първият път, в който тя видя мъжа, който щеше да й стане съпруг, който се бе присъединил към нейната археологическа експедиция в каньоните на Юта като журналист. Веднага го бе помислила за гадняр. Много по-късно научи, че пази скрити по-добрите си качества, чудесните си качества, сякаш се срамуваше от тях.

Друг случаен спомен прекоси съзнанието й от онези първи дни в Юта: Бил, който я наричаше „Госпожо Председател“. Бил, покатерен несигурно върху коня си Хърикейн Дек, как го кълне и пустосва, докато конят танцува наоколо. Тези спомени бавно се отклониха към спомените от началото на съвместния им живот в Ню Йорк: Бил, облечен като скитник, за да се промъкне в една сграда през нощта, в която бяха намерени трийсет и шест трупа. Бил, лежащ в болничното легло, след като бе спасен от Ленг… Образите идваха несвързано, неканени, и все пак странно успокояващи. След като вече нямаше енергия да се съпротивлява, тя ги остави да прекосяват паметта й, докато се унасяше в някакво междинно състояние между сън и будност. Сега, в тези предсмъртни часове, когато собственият й живот щеше да завърши всеки момент, тя сякаш осъзна най-после своята загуба.

Глух тътен я върна в настоящето, дълбока вибрация разтърси въздуха и стените. Тя седна, внезапно събудена, забравила за главоболието си. Тътенът продължи още известно време, преди да заглъхне напълно. Минути по-късно той бе последван от два бързи изстрела един след друг; настъпи къса пауза, след което прозвуча трети изстрел.

Шокът от звуците, толкова силни и внезапни след дългата тишина, я извадиха от вцепенението. Нещо ставаше и това може би беше единственият й шанс да действа. Тя се напрегна и се заслуша. В началото слабо, след което по-отчетливо, дойдоха звуци от нещо тежко, което влачеха по пода. Сумтене, пауза, отново влачене. Тишина. И после изскърцването на нейната врата, която се отваря. Гласът на тъмничаря й проехтя:

— Имаш посетител!

Нора не помръдна.

През отвора в черните пръчки на решетката проблесна светлина.

Нора продължи да чака. За да го накара да влезе и след това да го нападне — това бе единственият й шанс.

Тя чу да се превърта ключ в ключалката и видя вратата лекичко да се отваря. Но вместо да влезе вътре, нейният пазач хвърли нещо на пода — някакво тяло — и веднага се дръпна, като затръшна вратата след себе си. На отдалечаващата се светлина тя погледна лицето: ясно очертаните черти, високите скули, мраморната кожа и рядката коса; очите, прилични на цепки, през които се виждаше само бялото; прах и кръв, спечени в косата, някога черният костюм сега посивял от прах, смачкан и скъсан; през ризата му избиваше тъмночервена кръв.

Пендъргаст. Мъртъв.

Тя извика от изненада.

— Приятел ли ти е? — дойде подигравателният глас през решетката. Ключът се превъртя, резето изтрака и тъмнината отново се върна.

82.

Алигзандър Естебан се връщаше бързо през подземието, което познаваше толкова добре, че вземаше по две стъпала наведнъж, докато се изкачваше нагоре. За броени минути беше навън. Бе свежа, студена есенна нощ, звездите блестяха силно на кадифеното небе. Естебан хукна към колата си, отвори вратата и като благодареше на Господа, грабна кафявия плик, който бе оставил на пасажерската седалка. Отвори го, извади от него старите пергаментови листи, провери ги и — сега още по-бавно — ги върна обратно в плика.

Облегна се на колата, като дишаше тежко. Беше глупава, тази паника. Разбира се, че документът беше невредим. Нямаше стойност за никого другиго, освен за него. Малцина биха го разбрали. Но дори и така, това го бе измъчвало ужасно, като си помислеше, че е стоял незащитен тук, в колата. Беше планирал толкова внимателно, беше култивирал връзки, бе изхарчил няколко състояния, бе заблуждавал и подкупвал, заплашвал и убивал — и всичко това заради два листа пергамент. Мисълта, че е лежал абсолютно неохраняван в колата му, открит за някой евентуален крадец или дори за капризите на Лонгайлъндското време, бяха мъчение. Но всичко бе завършило добре. Документът беше невредим. И сега, след като отново бе в ръцете му, той можеше да си позволи да се изсмее над собствената си параноя.

Като се усмихваше малко мрачно на себе си, Естебан се върна в къщата, прекоси тъмните коридори до офиса си и отвори сейфа. Сложи плика в стоманената му вътрешност и го погледна нежно. Сега вече бе напълно спокоен. Сега можеше да се върне в подземието и да приключи с работата си. Пендъргаст беше мъртъв; трябваше да се справи само с момичето. Щеше да сложи телата им дълбоко в земята под пода на мазето — вече беше намерил мястото — и повече никой нямаше да ги види.