Вуду

Нора изкрещя, като се дърпаше назад, борейки се да се освободи от хватката на това странно същество, а краката й се заплетоха в чаршафите. Тя извика по-силно и заудря паникбутона. Защо сестрите се бавеха толкова? Успя да се освободи от обърканите чаршафи, измъкна се от леглото и блъсна стойката на системата, строполявайки се на пода, обхваната от ужас и паника…

След един дълъг момент на замаяност и объркване тя чу бягащи стъпки, гласове. Лампите светнаха и една сестра се надвеси над нея, вдигна я внимателно от пода, като не спираше да говори утешително в ухото й.

— Успокойте се — говореше жената. — Имали сте кошмар…

— То беше тук! — извика тя, като се опита да се отскубне. — Точно тук! — Опита се да вдигне ръка, за да покаже, но сестрата хвана ръката й и нежно, но твърдо я задържа.

— Хайде сега да легнете в леглото — каза тя. — Кошмарите са нещо често срещано след подобно сътресение.

— Не! То беше истинско, кълна се!

— Разбира се, че е изглеждало истинско. Но сега вече сте добре. — Сестрата я побутна към леглото и дръпна завесите.

— Вижте! Зад завесите! — Главата й пулсираше и тя едва бе в състояние да мисли.

Дотича още една сестра с готова подкожна инжекция.

— Знам, знам. Но сега сте в безопасност… — Тя внимателно попи челото й с хладна кърпа. Нора усети краткото убождане в горната част на ръката си. В стаята влезе трета сестра и се зае да оправя системата.

— … Зад завесата… в леглото… — Макар да полагаше свръхусилия, Нора усети как цялото й тяло се отпуска.

— Тук ли? — попита сестрата и стана. Дръпна края на завесата с една ръка, разкривайки грижливо оправено легло, опънато като кожа на барабан. — Виждате ли? Било е просто сън.

Нора лежеше по гръб с натежали като олово крайници. Значи все пак не е било истинско.

Сестрата се наведе над нея и оправи завивката й, подпъхвайки я отстрани по-стегнато. Нора видя неясно как втората сестра закачва бутилка физиологичен разтвор и нагласява отново системата. Всичко сякаш започна да се отдалечава много бързо. Нора се почувства изморена, толкова изморена. Разбира се, било е сън. Установи, че вече не я е грижа и си помисли колко чудесно е да не те е грижа за нищо…

6.

Винсънт Д’Агоста спря до отворената врата на болничната стая и почука плахо. Сутрешното слънце обливаше коридора, позлатявайки лъскавото болнично оборудване, подредено покрай облицованите с плочки стени.

— Влез.

Не очакваше да му отговори толкова силен глас.

Той влезе неловко, сложи шапката си на единствения стол, след това я вдигна отново и седна. Никога не го беше бивало в това. Погледна я малко колебливо и се изненада от онова, което видя. Вместо пострадалата, объркана, скърбяща вдовица, каквато бе очаквал, той завари жена, която изглеждаше забележително спокойна. Очите й бяха зачервени, но ясни и решителни. Превръзка, покриваща част от главата й и лека сянка от посиняло под дясното око, бяха единствените белези от нападението преди две вечери.

— Нора, съжалявам, толкова много съжалявам… — Гласът му секна.

— Бил те смяташе за добър приятел — отвърна тя. Избираше думите си бавно, внимателно, сякаш знаеше какво трябва да се каже, без в действителност да го разбира.

Пауза.

— Как си? — попита той и си помисли колко нелепо звучи.

В отговор Нора само поклати глава и върна въпроса:

— А ти как си?

Д’Агоста отвърна честно.

— Гадно.

— Той щеше да е доволен, че ти се занимаваш… с това.

Д’Агоста кимна.

— Докторът ще ме прегледа, и ако всичко е наред, ще ме изпише по обяд.

— Нора, има нещо, което искам да знаеш. Ще пипнем копелето. Ще го намеря, ще го заключа и ще изхвърля ключа.

Нора не отговори.

Д’Агоста разтърка оголялото си теме.

— За да го направя, се налага да ти задам още няколко въпроса.

— Давай. Говоренето… говоренето всъщност помага.

— Окей. — Той се поколеба. — Сигурна ли си, че беше Колин Фиъринг?

Тя го погледна спокойно.

— Както съм сигурна, че съм тук в този момент, в това легло. Беше Фиъринг, ясно?

— До каква степен го познаваше?

— Хвърляше ми похотливи погледи в коридора. Веднъж ме покани на среща — макар да знаеше, че съм омъжена. — Тя потрепери. — Истинска свиня.

— Даваше ли знаци за психическа нестабилност?

— Не.

— Разкажи ми за времето, когато той, ами… те покани на среща.

— Случи се така, че се качихме заедно в асансьора. Обърна се към мен, с ръце в джобовете, и ме попита с онзи свой ласкателен британски акцент — дали съм искала да отида в неговата квартира и да видя офортите му.

— Наистина ли каза така? Офорти?

— Предполагам си е мислел, че е ироничен.

Д’Агоста поклати глава.

— А виждала ли си го наоколо, да кажем, през изминалите две седмици?

Нора не отговори веднага. Сякаш правеше усилие да си спомни и Д’Агоста изпита съчувствие към нея.

— Не. Защо питаш?

Той още не бе готов да обяснява.

— Имал ли е гадже?

— Аз поне не знам.

— А познаваше ли сестра му?

— Дори не знаех, че има сестра.

— А дали е имал близки приятели? Други роднини?

— Не го познавах достатъчно добре, за да кажа. Изглеждаше малко саможив. Прибираше се в необичайни часове — актьор, както знаеш, работеше в театър.

Д’Агоста направи справка с бележника си, където беше надраскал няколко рутинни въпроса.

— Още малко формалност, за протокола. От колко време сте женени с Бил? — Той не успя да зададе въпроса в минало време.

— Това беше първата ни годишнина.

Д’Агоста се опита да запази гласа си спокоен и неутрален. Но сякаш гърлото му беше запушено и той преглътна мъчително.

— От колко време работеше в „Таймс“?

— От четири години. Преди това е бил в „Поуст“. А преди това беше на свободна практика, пишеше книги за музея и бостънския Аквариум. Ще ти изпратя копие на резюметата за книгите. — Тук гласът й притихна още. — Ако искаш.

— Благодаря ти, ще е от полза. — Д’Агоста си отбеляза нещо. След това вдигна поглед към нея. — Нора, съжалявам, но трябва да те попитам. Имаш ли някаква представа защо Фиъринг го е направил?

Тя поклати глава.

— Някакви спорове? Омраза?

— Не и такива, за които да знам. Фиъринг беше просто един от хората, които живеят в сградата.

— Знам, че въпросите са трудни за теб и оценявам…

— Това, което е трудно, лейтенант, е да знам, че Фиъринг е на свобода. Питай за всичко, което е необходимо да знаеш.

— Окей. Мислиш ли, че е възнамерявал да те задява?

— Възможно е. Макар че не е улучил момента. Дошъл е в апартамента точно след като аз съм излязла. — Тя се поколеба. — Мога ли да задам и аз един въпрос, лейтенант?

— Разбира се.

— По това време на нощта би трябвало да очаква да сме си двамата вкъщи, нали? Но единственото, което е носел, е било нож.

— Точно така. Само нож.

— Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.

— Съвсем вярно.

— Какво мислиш, тогава?

Д’Агоста бе размишлявал над това доста.

— Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?

— За втори път ми задаваш този въпрос.

Д’Агоста поклати глава.

— Просто искам да съм сигурен, това е.

— Но все пак го търсиш, нали?

— По дяволите, разбира се. — Включително и в гроба му. Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. — Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?

За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.

— Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.

— Някой по-конкретно?

Тя се замисли за момент.

— Лукас Клайн.

— Кой?

— Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.