Вуду

И тази откачена бъркотия, която убиецът бе оставил след себе си. Смачкан сноп от пера, завързани със зелена връв. Парче от дреха, покрито с евтини пайети. Малка торбичка от пергаментова хартия, покрита с прах, с причудливи шарки от външната страна. Убиецът ги беше пуснал в локвата от кръв като жертвоприношение. Криминалистите ги бяха отнесли, разбира се, но странните предмети не излизаха от ума му.

Но имаше още едно нещо, което момчетата не биха могли да отнесат: чудатата, надраскана набързо рисунка на стената — две змии, увити около някакво странно, изострено нещо, подобно на растение, със звезди и стрели, и заплетени линии, и една дума, която приличаше на Дамбала. Всичко това явно беше нарисувано с кръвта на Смитбак.

Д’Агоста влезе в главната спалня и погледът му обхвана леглото, бюрото, огледалото, прозореца, гледащ към Уест Енд авеню, килима, стените, тавана. В отсрещния край на стаята имаше втора баня, вратата на която беше затворена. Интересно, последният път, когато беше тук, вратата беше отворена.

Той чу звук отвътре. Водата тръгна и спря. Някой от момчетата от криминологията още беше в апартамента. Д’Агоста тръгна нататък, хвана бравата на вратата и установи, че е заключена.

— Хей, ти, вътре! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Един момент — долетя заглушен глас.

Изненадата на Д’Агоста премина във възмущение. Идиотът използваше тоалетната… В запечатана сцена на местопрестъпление! Направо невероятно.

— Отвори вратата, приятел. Веднага!

Вратата се отвори — в рамката й стоеше специален агент Алойзиъс Пендъргаст с поставка за епруветки в едната ръка, пинсети в другата, и бижутерска лупа на челото.

— Винсънт — долетя познатият напевен глас. — Толкова съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива нещастни обстоятелства.

Д’Агоста гледаше смаяно.

— Пендъргаст… нямах представа, че си се върнал в града.

Пендъргаст сръчно мушна пинсетите в джоба си, пъхна в една докторска чанта поставката с епруветките, последвани от лупата.

— Убиецът не е бил тук, нито в спалнята. Едно по-скоро очевидно умозаключение, но исках да съм сигурен.

— Това сега работа на ФБР ли е? — попита Д’Агоста, следвайки Пендъргаст, докато агентът прекоси спалнята и влезе в дневната.

— Не съвсем.

— Значи отново си на свободна практика?

— Може и така да се каже. Бих оценил, ако за момента запазиш за себе си намесата ми. — Той се обърна. — Твоето предположение, Винсънт?

Д’Агоста възстанови гласно развоя на престъплението, докато Пендъргаст кимаше одобрително.

— Не че това прави нещата по-различни — обобщи накрая Д’Агоста. — Вече знаем кой е този боклук. Остава само да го намерим.

Пендъргаст озадачено вдигна вежди.

— Живее в сградата. Имаме двама свидетели, които са видели убиеца да влиза, и двама, които са го видели да напуска, целия облян в кръв, стискащ нож. Нападнал е Нора Кели на излизане от апартамента — по-точно, опитал се да я нападне, но шумът е привлякъл съседите и той избягал. Видели са го добре, съседите, имам предвид. Нора сега е в болницата — леко сътресение на мозъка, но ще се оправи. Поне така мисля.

Още едно леко накланяне на главата.

— Зловещ тип, казва се Фиъринг. Колин Фиъринг. Безработен британски актьор. Апартамент две-четиринайсет. Няколко пъти се е закачал с Нора в коридора. Прилича ми на неуспешно изнасилване. Сигурно се е надявал да намери Нора сама вкъщи, но е заварил Смитбак. Вероятно е задигнал ключовете от шкафчето на портиера. Имам човек, който проверява това.

Този път нямаше одобрително кимане. Само обичайното неразгадаемо изражение в тези дълбоки, сребристи очи.

— Така или иначе това е открит-и-закрит случай — каза Д’Агоста, усетил, че започва да се държи отбранително по незнайно каква причина. — Не само Нора го е разпознала. Открихме го и на лентата, записана от охранителната камера, представление като за „Оскар“. Влиза и излиза. На излизане получихме пълен преден план, с нож в ръката, облян в кръв, как влачи нещастния си задник по коридора и заплашва портиера, преди да напусне. Ще изглежда прекрасно пред съдебното жури. Това е едно животно, което трябва да бъде ликвидирано.

— Открит-и-закрит, казваш?

Д’Агоста усети ново пробождане при нотката на съмнение в гласа на Пендъргаст.

— Да — произнесе той твърдо. — Открит-и-закрит. — Той погледна часовника си. — Държат портиера долу, чакат ме. Той ще е главният свидетел, надежден, солиден семеен мъж — познава извършителя от години. Искаш ли да му зададеш някои въпроси, преди да го изпратим вкъщи?

— С удоволствие ще го направя. Но преди да слезем по стълбите… — Гласът на агента секна. Той бръкна с двата си тънки бели пръста във вътрешния джоб на черното си сако и измъкна сгънат документ. С жест на китката той го предложи на Д’Агоста.

— Какво е това? — Д’Агоста го взе и го разгъна, плъзгайки поглед по червения печат на нотариуса, Големия печат на Ню Йорк, елегантната гравюра, подписите.

— Това е смъртният акт на Колин Фиъринг. Подписан и датиран преди десет дни.

3.

Д’Агоста влезе в кабината на охраната на Уест Енд авеню 666, последван от призрачната фигура на Пендъргаст. Портиерът, закръглен джентълмен от Доминиканската република на име Енрико Москеа, седеше на метален стол, разтворил крака. Носеше тънки мустачки и прическа в стил трийсетте години. Мъжът скочи на крака с изненадваща пъргавина, когато те влязоха.

— Хванете този кучи син — произнесе той разпалено. — Хванете го. Смитбак беше добър човек. Казвам ви…

Д’Агоста внимателно сложи ръка върху спретнатата кафява униформа на портиера.

— Това е специален агент Пендъргаст от ФБР. Той ще ни помага.

Очите на мъжа се спряха на Пендъргаст.

— Добре. Много добре.

Д’Агоста си пое дълбока глътка въздух. Още не беше схванал последиците от документа, който Пендъргаст му показа. Може би си имаха работа с близнак. Може би имаше двама Колин Фиъринг. Ню Йорк беше голям град и половината британци в града сигурно се казваха Колин. А може би от Патологическия бяха направили отвратителна грешка.

— Знам, че вече сте отговорили на много въпроси, господин Москеа — продължи Д’Агоста, — но агент Пендъргаст иска да ви зададе още няколко.

— Няма проблем. Ще отговоря десет пъти още, още двайсет пъти, ако това ще помогне да заловите онзи кучи син.

Д’Агоста извади един бележник. Онова, което наистина искаше, беше Пендъргаст да чуе какво щеше да каже мъжът. Той беше един наистина заслужаващ доверие свидетел.

Пендъргаст заговори меко.

— Господин Москеа, опишете какво видяхте. От самото начало.

— Онзи мъж, Фиъринг, дойде, когато настанявах друг човек в едно такси. Видях го да влиза. Не изглеждаше много добре, сякаш се е бил. Подпухнало лице, може би с насинено око. Кожа със странен цвят, прекалено бледа. Освен това вървеше доста странно. Някак бавно.

— Кога беше последният път, когато го видяхте — преди този случай?

— Може би преди две седмици. Мислех, че е напуснал.

— Продължавайте.

— Той мина покрай мен и влезе в асансьора. Малко по-късно госпожа Кели се върна в сградата. Може би след пет минути. После той излезе. Неузнаваем. Беше покрит с кръв, държеше нож, залиташе, сякаш е бил ранен. — Москеа спря за момент. — Опитах се да го хвана, но той замахна към мен с ножа, след което се обърна и избяга. Тогава се обадих на полицията.

Пендъргаст плъзна ръката си с цвят на слонова кост по брадичката си.

— Предполагам, че когато сте настанявали човека в таксито — когато Фиъринг е дошъл — сте му хвърлили макар и кратък поглед.

— Хвърлих му даже доста дълъг поглед. Не кратък. Както казах, той вървеше бавно.

— Казахте, че лицето му е било подпухнало? Възможно ли е да е бил някой друг?

— Фиъринг живее тук от шест години. Отварял съм вратите на този кучи син по три-четири пъти на ден.

Пендъргаст направи пауза.