Добавить в цитаты Настройки чтения

Страница 12 из 87



Тя забави крачка. Може би все пак трябваше да се върне. Това беше точно типът емоционална реакция, която се беше надявала да избегне.

Спря и се огледа. Отстрани се виеше опашка от хора, които чакаха да влязат в бара Уотъруъркс. Двама влюбени се прегръщаха на вратата. Група типове, работещи на Уолстрийт, се прибираха вкъщи, всички в тъмни костюми и служебни куфарчета. Вниманието й беше привлечено от един бездомник, който се тътреше покрай фасадите на сградите, нагаждайки крачките си към нейните; той спря също и се обърна рязко, тръгвайки в друга посока.

Нещо в крадливостта на това движение, в начина, по който мъжът прикриваше лицето си, накара инстинктите й на момиче от големия град да застанат нащрек.

Тя остана да гледа бездомника как се олюлява нататък, покрит с мръсни парцали — изглеждаше така, сякаш се опитваше да избяга. Дали току-що не бе обрал някого? Докато го следеше с поглед, той стигна до ъгъла на 88-а улица, спря, след това зави, като погледна назад веднъж точно преди да изчезне.

Сърцето на Нора спря. Това беше Фиъринг. Беше почти сигурна: същото мършаво лице, същата отпусната стойка, същите тънки устни, разбъркана коса и похотлива усмивка.

Завладя я парализиращ страх, който бързо даде път на яростен гняв.

— Хей! — изкрещя тя и се затича. — Хей, ти! — Тя започна да си пробива път през стълпените на тротоара хора, спряна от тълпата пред Уотъруъркс. Все пак успя да мине.

— Ехей, госпожо!

— Извинете ме!

Тя се освободи и хукна; препъна се; отново се изправи; след това поднови преследването си, изтичвайки зад ъгъла. Осемдесет и осма улица се простираше на изток дълга и слабо осветена, обрамчена от дървета гинко и червеникавокафяви камъни. След това пресичаше ярко осветеното авеню Амстердам с неговите претенциозни барове и места за хапване.

Една тъмна фигура изтича на Амстердам и се насочи обратно към центъра.

Нора се втурна с всички сили надолу по улицата — тичаше заради всичко, което имаше стойност за нея, проклинайки слабостта и бавните си движения след мозъчното сътресение и болничния престой. Тя зави зад ъгъла и впери очи напред към Амстердам, също така препълнен с вечерни минувачи.

Ето го там: вървеше бързо, с внезапна целеустременост, на половин пряка напред.

Като блъсна един млад мъж, тя отново затича към фигурата.

— Хей! Хей, ти!

Онзи продължи да върви.

Тя се провря между пешеходците, протягайки ръка:

— Спри!

Точно преди да стигне до 87-а улица тя го настигна, хвана го за рамото и го завъртя. Мъжът се изправи несигурно, като я гледаше с широки, уплашени очи. Нора пусна мръсната му риза и се отдръпна.

— Какъв ви е проблемът? — Определено не беше Фиъринг. Просто някакъв вехтошар.

— Съжалявам — промърмори Нора. — Взех ви за някой друг.

— Оставете ме на мира. — Той се обърна, изсъска „кучка“ и продължи, залитайки, надолу по Амстердам.

Нора се огледа уплашено, но истинският Фиъринг — ако изобщо някога е бил там — беше изчезнал. Тя спря сред прииждащата тълпа, крайниците й трепереха. С огромно усилие успя да възвърне равномерното си дишане.

Очите й се спряха на най-близкия бар, „Царството на Нептун“: шумно, ефектно място за морски деликатеси, в което никога не беше влизала. Никога не й се беше искало да влиза. Никога не беше очаквала, че ще влезе.

Прекрачи прага и се настани на един стол. Барманът се приближи веднага.

— Какво да бъде?

— Мартини Бийфийтър, много сухо, чисто, двойно.

— Веднага.

Когато отпи глътка от огромното леденостудено питие, тя се укори, че се държи като психопат. Сънят беше просто сън и бездомникът не беше Фиъринг. Нервите й бяха разклатени. Трябваше да се овладее, да се успокои и да сложи живота си в ред, доколкото може.

Допи чашата си.

— Колко?

— Заведението черпи. Освен това се надявам — каза барманът като й намигна, — че какъвто и демон да сте видели, преди да влезете, сега си е заминал.

Тя му поблагодари и стана, вече усетила успокояващото действие на напитката. Демон, беше казал барманът. Тя трябваше да се срещне лице в лице със своите демони и да го направи сега. Разпадаше се, привиждаха й се разни неща, а това не можеше да продължава.



Това не беше тя.

Няколко минути ходене и се озова отново до сградата, в която живееше. Бързо мина през вратата, понесе поредния потоп от доброжелателни коментари на портиера и влезе в асансьора. След малко вече стоеше пред нейната врата. Отключи и светна лампата.

Като превъртя ключа два пъти и плъзна новоинсталираното резе, тя се огледа. Всичко беше идеално чисто, излъскано, пребоядисано. Бързо и методично претърси целия апартамент, включително килерите и под леглото. След това като дръпна завесите на дневната и на спалнята, тя отново изгаси лампата. Светлините на града нахлуха и потопиха апартамента в сянка, придавайки мек, прозрачен фокус на повърхностите вътре.

Можеше да остане тук тази нощ; сега вече го знаеше. Можеше да се пребори с демоните си.

Стига да не се налагаше да гледа нищо.

12.

Келнерката донесе поръчките им; пастърма от еленско месо върху ръжено хлебче с руска салата за Д’Агоста и сандвич с бекон, маруля и домат за Лора Хейуърд.

— Още кафе? — попита тя.

— Ако обичате. — Д’Агоста погледна как келнерката допълва чашата му. След това се обърна към Хейуърд. — И ето докъде стигнахме — обобщи той.

Беше поканил капитан Хейуърд на обяд, за да я запознае с хода на разследването. Хейуърд не беше вече капитан в отдел „Убийства“ — бяха я преместили и сега работеше в полицейския комисариат, където бе на ред за голямо повишение. Ако имаше някой, който наистина да го заслужава, помисли си той мрачно, това беше Лора.

— Е — подзе той, — прочете ли го?

Тя погледна вестника, който той беше донесъл.

— Да.

Д’Агоста поклати глава.

— Можеш ли да си представиш — да публикуват това нещо? Сега всякакви идиоти ни се обаждат, че са били свидетели, получаваме анонимни писма, които трябва да бъдат проследени, телефонират ни психопати и гледачки на карти таро… Знаеш какъв става този град, когато се случи някаква такава история. Точно от това в момента никак нямахме нужда.

Лека усмивка заигра по устните на Хейуърд.

— Разбирам.

— И хората вярват на този боклук. — Той избута настрана вестника и отпи от кафето. — Е, какви изводи си правиш оттук?

— Имаш четирима очевидци, които се кълнат, че Фиъринг е убиецът?

— Петима — включително съпругата на жертвата.

— Нора Кели.

— Познаваш я, нали?

— Да. Познавах и Бил Смитбак. Малко неортодоксален в методите си, но добър репортер. Каква трагедия само!

Д’Агоста отхапа от сандвича си. Пастърмата беше жилава, дресингът — точно такъв, какъвто го обичаше. Изглежда винаги, когато някой случай го изкарваше от кожата, той започваше да преяжда.

— Ами — продължи тя, — или е Фиъринг, или е някой, дегизиран като него. Той или е мъртъв, или не е. Съвсем просто. Имате ли ДНК резултати?

— На местопрестъплението беше намерена кръв от двама души — на Смитбак и на някой, който до този момент не е идентифициран. Снабдихме се с проби от ДНК от майката на Фиъринг и ги пуснахме за сравнение с кръвта на непознатия. — Той направи пауза и се запита дали трябва да й каже за необичайния начин, по който бяха получили пробите, но се отказа. Това можеше и да не е законно, а той знаеше пословичната педантичност на Лора в работата. — Проблемът е, че ако не е Фиъринг, защо някой ще си дава труда да се опитва да изглежда като него?

Хейуърд отпи глътка вода.

— Добър въпрос. Какво мисли Пендъргаст?

— Откога някой знае този тип какво мисли? Но ще ти кажа едно: той се интересува много повече от онези вуду глупости, открити на местопрестъплението, отколкото иска да признае. Прекарва дяволски много време над тях.

— Онези неща, които се споменават в статията?

— Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.