Колелото на мрака

— Не мислиш ли, че е време да поговорим? — попита гласът.

Бавно, колебливо Пендъргаст отвори очи. Установи, че се намира в малко, тъмно място с нисък, наклонен покрив. От едната страна имаше измазана с хоросан стена, покрита с детски карти на скрити съкровища, и надраскани имитации на известни картини с цветни моливи и пастели; от другата — портал с ромбоидни прозорци. Слаба следобедна светлина се процеждаше през прозорците, разкривайки неясни прашинки, които танцуваха лениво във въздуха и придаваха на скривалището неземната светлина на подводна пещера. В ъглите лежаха натрупани книги от Хауърд Пайл, Артър Ренсъм и Бут Таркингтън. Миришеше приятно на старо дърво и на лак за под.

Срещу него седеше брат му, Диоген Пендъргаст. Крайниците му тънеха в дълбока сянка, но светлината разкриваше острите контури на лицето му. Двете му очи бяха все още лешникови… каквито бяха преди Събитието.

Това бе тяхното скривалище, малката стая, която бяха приспособили под дървеното стълбище в старата къща: онази, която наричаха „Платоновата пещера“. Създаването й бе едно от последните неща, които двамата бяха направили заедно, преди настъпването на лошите времена.

Пендъргаст гледаше брат си.

— Ти си мъртъв.

— Мъртъв. — Диоген търкулна думата върху езика си, сякаш я опитваше на вкус. — Може би. А може би не. Но аз винаги ще бъда жив в съзнанието ти. И в тази къща.

Това бе във висша степен неочаквано. Пендъргаст помълча за миг, за да изследва собствените си усещания. Осъзна, че ужасната, пронизваща и опипваща болка от тулпата го е напуснала, поне за момента. Не чувстваше нищо: не изпитваше изненада, не изпитваше дори чувство за нереалност. Намираше се, предположи той, в някаква неподозирана, бездънно дълбока ниша на собственото си подсъзнание.

— Попаднал си в ужасно затруднение — продължи брат му. — Може би в по-ужасно, отколкото съм те виждал някога. Разочарован съм да призная, че този път това не е нещо от моя репертоар. И затова те питам отново: не мислиш ли, че е време да поговорим?

— Не мота да го разбера — каза Пендъргаст.

— Точно така.

— Освен това то не може да бъде убито.

— Истина е. То ще си тръгне едва тогава, когато мисията му бъде изпълнена. Но това не означава, че не може да бъде победено.

Пендъргаст се поколеба.

— Какво имаш предвид?

— Изучавал си литературата. Познаваш ученията. Тулпите са непостоянни, неща, на които не може да се разчита.

Пендъргаст не отговори веднага.

— Те са извикани с определена цел. Но веднъж призовани, имат склонност да се отклоняват и да се поддават на собствените си прищевки. Това е една от причините, поради които могат да бъдат много, много опасни, ако се използват безотговорно. Това е нещо, което можеш да обърнеш в свое предимство.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Трябва ли да го изричам вместо теб, frater? Казах ти: можеш да подчиниш тулпата на своята воля. Единственото, което трябва да сториш, е да промениш целта й.

— Не съм в положение да променям нищо. Борих се с това нещо, борих се до края на силите си — и бях победен.

Диоген се ухили.

— Как ти харесва, Алойзиъс? Толкова си свикнал всичко да ти бъде лесно, че при първия намек за трудност вдигаш ръце и се предаваш.

— Всичко онова, което ме прави уникален, бе изсмукано от мен като костен мозък от кост. Нищо не остана.

— Грешиш. Само външната черупка е отделена: това твое измислено интелектуално супер оръжие, с което се беше захванал напоследък. Сърцевината на твоето същество остава — поне засега. Ако я нямаше, ако напълно бе изчезнала, щеше да го знаеш — и двамата не бихме разговаряли в този момент.

— Какво мога да направя? Не съм в състояние да се боря повече.

— Точно това е проблемът. Гледаш го по неправилния начин: като борба. Забрави ли всичко, на което те научиха?

За момент Пендъргаст остана да седи, втренчил очи в брат си, без да разбира. После внезапно го осени:

— Ламата — на пресекулки произнесе той.

Диоген се усмихна.

— Браво.

— Как… — Пендъргаст спря, но подзе отново: — Откъде знаеш тези неща?

— Ти също ги знаеш… Просто в момента си прекалено… възбуден, за да ги видиш. А сега продължавай и недей да грешиш повече.

Пендъргаст отклони очи от брат си към райетата от златна светлина, която се стичаше през стъклата на вратата.

Пое си дълбоко въздух и изпита желание да я отвори.

Чернотата зейна и отново го обхвана. Отново се появи гладното, обгръщащо нещо: той отново усети ужасното отчуждение вътре в себе си, то си проправяше път през мислите и крайниците му, прокрадваше се в най-съкровените му чувства, осквернявайки и плячкосвайки още по-интимно и ненаситно, отколкото всичко, което някога си бе представял. Почувства се напълно, невъзможно сам, без никакво съчувствие и подкрепа — и това по някакъв начин му се видя по-лошо от всякаква болка.

Той си пое пак дъх, събирайки последните си запаси от физическа и емоционална сила. Знаеше, че ще има само един-единствен шанс; след което щеше да бъде загубен завинаги, унищожен напълно.

Като изпразни съзнанието си възможно най-пълно, той остави настрана опустошаващото нещо и си припомни уроците на ламата за желанието. Представи си себе си на едно спокойно солено езеро, точно с температурата на тялото, с неопределен цвят. Представи си как се носи по повърхността му напълно неподвижно. И тогава — това бе най-трудно от всичко — постепенно спря да се бори и съпротивлява.

„Страхуваш ли се от унищожение?“ — запита се той.

Пауза. „Не.“

„От значение ли е за теб дали ще бъдеш включен в празнотата?“

Друга пауза. „Не.“

„Искаш ли да изоставиш всичко?“

„Да.“

„Да му се отдадеш напълно?“

Още по-бърз отговор. „Да.“

„Тогава си готов.“

Крайниците му потръпнаха в дълъг спазъм, след това се отпуснаха. През цялото си духовно и физическо същество — във всеки мускул, всяка клетка — той усети колебанието на тулпата. После настъпи странен, напълно неизразим момент на застой. И тогава нещото бавно отпусна своята хватка.

В този миг Пендъргаст позволи в съзнанието му да се оформи един нов образ — ярък и неотвратим.

Сякаш от много далеч, той чу брат си да говори отново: Vale, frater!33

За момент Диоген стана отново видим. После пак тъй бързо, както се беше появил, започна да избледнява.

— Почакай — каза Пендъргаст. — Не си отивай.

— Трябва.

— Искам да разбера. Наистина ли си мъртъв?

Диоген не отговори.

— Защо го направи? Защо ми помогна?

— Не го направих заради теб — отговори Диоген. — Направих го заради детето си. — И докато се стопяваше в обгръщащата го мъгла, той му изпрати лека, загадъчна усмивка.

Констанс седеше в люлеещия се стол до краката на Пендъргаст. Десетина пъти беше вдигала и насочвала пистолета към сърцето му; и десетина пъти се бе разколебавала. Тя едва усети, когато корабът възстанови курса си внезапно, понасяйки се отново напред с висока скорост. За нея корабът бе престанал да съществува.

Вече не можеше да чака. Беше жестоко да го оставя да страда. Винаги е бил грижовен към нея; трябваше да уважи това, което — нямаше съмнение, — би било неговото желание. Като стисна здраво оръжието, тя го вдигна този път решително.

Силна конвулсия разтърси тялото на Пендъргаст. Миг по-късно очите му потрепнаха и се отвориха.

— Алойзиъс? — прошепна тя.

Известно време той не помръдна. После съвсем леко кимна.

Внезапно тя осъзна присъствието на призрака от дим. Беше се материализирал до рамото на агента. В продължение на един момент остана неподвижен. После се понесе първо в една посока, после — в друга, като куче, душещо следа. Скоро изчезна.

— Не се намесвай — прошепна Пендъргаст. Констанс се уплаши от ужасната промяна в него. Но той отвори отново очите си и я погледна; в този миг тя разбра истината.

33

Сбогом, братко (лат.) — Б.пр.