Колелото на мрака

— Две хиляди и петстотин ярда и сближение — съобщи вторият капитан. Льосюр направи бърза сметка наум: оставаха две минути до контакта.

Хладнокръвно и кратко даде инструкции на останалите от екипажа за предстоящите действия. Знаеше, че съществува макар и далечна възможност Мейсън да е чула всичко, което е казал на капитана на „Гренфел“: нямаше фейлсейф29 за блокиране на разговорите на главния капитански мостик. Но при всички случаи, след като „Гренфел“ се приближеше, „Британия“ щеше да е сериозно притисната да реагира.

Главният механик, Холси, застана до него.

— Донесох изчисленията, за които ме помолихте. — Той говореше тихо, така че другите да не могат да чуят.

„Значи положението е лошо“, помисли си Льосюр и го дръпна по-настрани.

— Тези числа — обясни Холси, — са базирани на пряк сблъсък с центъра на плитчината, както очаквахме.

— Казвайте бързо.

— При очакваната сила на удара изчисляваме степен на смъртност трийсет до петдесет процента — и сериозни наранявания при всички останали: счупени крайници, контузии, мозъчни сътресения.

— Ясно.

— Със своите трийсет и три стъпки газене „Британия“ ще направи първоначален контакт с малка плитчина на известно разстояние от главната част на рифа. Когато корабът бъде спрян от основната маса скали, вече ще е разцепен от носа до кърмата. Всички херметически затворени отделения и отвесни прегради ще бъдат пробити. Изчисленото време за потъване е по-малко от три минути.

Льосюр преглътна.

— Съществува ли шанс корабът да се закачи върху скалите?

— Наклонът е стръмен. Кърмата ще се откъсне и ще потъне. Бързо.

— Исусе.

— Предвид количеството ранени и мъртви, както и скоростта, с която „Британия“ ще потъне, няма да има време за започване на каквито и да е процедури за напускане на кораба. Което на свой ред означава, че никой на борда по време на сблъсъка няма шанс за спасение. Това включва — той се поколеба, оглеждайки се наоколо — и личния състав, останал на помощния мостик.

— Хиляда и петстотин ярда и сближение — обяви вторият помощник, заковал очи върху радара. По лицето му се стичаха струйки пот. На помощния мостик легна тишина, всички се взираха в наедряващото зелено петно на екрана.

Льосюр бе мислил дали да издаде обща заповед за предупреждение на пътниците и екипажа да се подготвят, но се беше отказал. Да използва радиоуредбата означаваше Мейсън да разбере веднага какво кроят. И по-важното — ако „Гренфел“ свършеше работата си както трябва, силата на страничния удар през носа щеше да се абсорбира до голяма степен от огромната маса на „Британия“. Щеше да е раздрусване, което можеше да сепне пътниците, или в най-лошия случай — да ги събори на пода. Но той трябваше да поеме риска.

Хиляда и двеста ярда.

70.

Роджър Майлс чу тропот на забързани стъпки и се пъхна в един глух коридор на Палуба 9. Догонваха го крясъците на пътници, които тичаха и правеха Бог знае какви безсмислени жестикулации, обхванати от пълна истерия. В едната си потна ръка той стискаше магнитна карта, която разтъркваше неспокойно. С другата извади една бутилка и отпи дълга глътка от малцовото уиски — осемнайсетгодишен „Макалан“, — след което го пъхна отново в джоба си. Окото му вече започваше да се подува от удара, който бе получил при стълкновение с един от пасажерите в „Оскарс“: чувстваше се така, сякаш някой помпаше в окото му все повече и повече въздух. Кървави пръски от разбития му нос бяха нацапали бялата му риза и сакото за вечеря. Сигурно изглеждаше ужасно.

Погледна часовника си. Трийсет минути до сблъсъка, ако информацията, която беше получил, бе правилна: а той имаше всички причини да вярва, че е такава. Огледа се, за да види дали коридорът е чист, след това се заклатушка и излезе от глухия пасаж. Трябваше да избягва пътници на всяка цена. На борда на „Британия“ бе настанал часът на „Повелителя на мухите“30, всеки се грижеше сам за себе си, а никой не започваше да се държи скотски по-бързо от една тайфа разглезени богаташки задници.

Той си проправи път предпазливо по коридора на Палуба 9. Въпреки, че не се виждаше никой, далечните писъци, викове, молби и агонизиращи ридания долитаха отвсякъде. Не можеше да повярва, че корабното командване и отделът по сигурността са буквално изчезнали, оставяйки обслужващия персонал сам на себе си, както и него самия, на милостта на тази побесняла паплач. Не беше чул нищо, не беше получил никакви инструкции. Бе ясно, че няма план за справяне с подобна ситуация. Корабът представляваше абсолютна лудница, без никаква информация, пълзяха най-различни слухове, като понесени и разпалвани от силен вятър.

Майлс се спусна по коридора, като продължаваше да стиска магнитната карта в дланта си. Това бе неговият билет за излизане от тази лудница и той възнамеряваше да го употреби незабавно. Нямаше намерение да свърши като един от четирите хиляди, които щяха да станат на кайма, когато вътрешностите на кораба бъдат изтърбушени при сблъсъка с най-лошия шелф на Голямата плитчина. Щастливците, които щяха да оцелеят при удара, щяха да издържат още двайсет минути в седемградусовата вода, преди да се споминат от хипотермия.

Много благодаря, но нямаше да участва в това шоу.

Той отпи още една глътка от уискито и премина през врата, над която с червени букви пишеше „Изход“. Спусна се надолу по металните стъпала, късите му крака се преплитаха, и спря две площадки по-долу, взирайки се към коридора, който водеше към полупалубата, където се държаха спасителните лодки. Коридорът беше все още празен, но виковете на обезумелите, разгневени пътници на тази площадка станаха по-силни. Не можеше да проумее защо не спускаха лодките. Тези съоръжения бяха дяволски сигурни, падаха във водата, докато човек бе надеждно закопчан в обезопасена седалка, а возенето не беше по-грубо отколкото във влакче в Дисниленд.

Когато зави зад ъгъла към външната полупалуба, шумът на тълпата се усили. Група пътници се бяха струпали пред заключените отвори към спасителните лодки и крещяха с все сила.

Имаше само един път натам и той бе през тълпата. Той се придвижи напред, все още стискайки картата. Може би никой нямаше да го познае.

— Хей! Това е директорът на круиза!

— Директорът на круиза! Хей, вие! Майлс!

Тълпата се втурна към него. Пиян мъж със зачервено лице го дръпна за ръкава.

— Какво става, по дяволите? Защо не спускаме спасителните лодки? А? Защо не го правим?

— Не знам нищо повече от вас! — извика Майлс с висок и напрегнат глас, като се опитваше да се измъкне от хватката. — Не са ми казали нищо!

— Глупости! Той отиваше към спасителните лодки — точно както направиха останалите!

Майлс бе хванат от друга ръка, която го издърпа настрани. Шевовете на униформата му изпукаха.

— Пуснете ме да мина! — изкрещя той, опитвайки се да продължи напред. — Казвам ви, не знам нищо!

— Мамка ти, ти ли не знаеш?

— Искаме спасителните лодки! Този път няма да ни оставите заключени отвън!

Възбудената тълпа го наобиколи и започнаха да го дърпат като парцалена кукла. Със силен, пронизителен шум, ръкавът на ризата му се откъсна.

— Пуснете ме! — умоляваше той.

— Нещастници такива, няма да ни оставите да потънем!

— Те вече се качиха на спасителните лодки, затова не се вижда никой от екипажа!

— Истина ли е, бе задник, защо мълчиш?

— Ще ви пусна вътре — извика Майлс ужасен, вдигайки магнитната карта нагоре, — ако ми направите път да мина!

Тълпата замлъкна, очевидно опитвайки се да смели казаното. После някой се обади:

— Той каза, че щял да ни пусне вътре!

— Чухте го! Пуснете ни!

Тълпата го избута напред, внезапно завладяна от очакване, умиротворена. С трепереща ръка Майлс пъхна картата в магнитния четец, отвори вратата, завъртя се и се опита бързо да я хлопне след себе си. Беше напразно усилие. Побеснелите пасажери нахълтаха, изблъсквайки го настрани.

29

Специална система за предупреждение в електронна машина. — Б.пр.

30

Роман от Уилям Голдинг (1911–1993). Британски писател, нобелов лауреат. Сатаната е „повелител на мухите“. — Б.пр.