Колелото на мрака

Главният десен коридор на Палуба C беше тесен, с нисък таван и задушен. Беше толкова претъпкан с хора, колкото Палуба 12 бе празна: помощник-келнери, прислужници, крупиета, камериерки, техници, стюарди, маникюристи, електротехници и тълпа от какви ли не други служители, които препускаха, стремящи се да изпълнят безбройните поръчки и задачи, които се изискваха, за да поддържат работата на един огромен океански лайнер. Хуанита избута количката си в приличната на суматоха в мравуняк блъсканица, и спря, оглеждайки се назад и напред като изгубена. Предизвика не един гневен поглед, докато се разминаваха: коридорът не беше широк и паркираната в средата количка бързо създаде задръстване.

— Хей! — Една мръсна жена, облечена в началническа униформа, изникна забързана. — Тук не се позволяват колички, веднага се изнасяй.

Хуанита се обърна с гръб към жената и не отвърна нищо. Началничката я хвана за рамото и я изви към себе си:

— Казах, вземай това нещо… — Разпознавайки Хуанита, тя млъкна.

— Сантамария? — изненадано рече тя. — Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш още четири часа до края на смяната. Вдигай си задника и се отнасяй на Палуба 12.

Хуанита не каза нищо, дори не вдигна очи.

— Чу ли ме? Качвай се горе, преди да съм подала писмен рапорт и да са ти орязали дневната надница. Ти…

Жената спря. Нещо в празното изражение на камериерката, тъмните хлътнатини на очите й, я накара да млъкне.

Изоставяйки количката в средата на коридора, Хуанита мина покрай жената и си проправи несигурно път през тълпата. Началничката, уплашена, просто я гледаше как върви.

Каютата на Хуанита се намираше в тесен, потискащ лабиринт от каюти, близо до задната част на кораба. Въпреки, че турбината — дизелов агрегат — беше три палуби надолу, шумната вибрация и миризмата на гориво се носеха из въздуха като зараза. Когато наближи каютата, стъпките й станаха по-бавни. Разминаващите се с нея членове на екипажа се обръщаха да я погледнат, изненадани от разфокусирания й поглед и отнесеното, призрачно изражение.

Тя спря отвън пред вратата си и се поколеба. Мина една минута, после втора. Внезапно вратата се отвори отвътре и една тъмна, чернокоса жена понечи да излезе. Беше облечена в келнерската униформа за „Хайд Парк“, неофициалният ресторант на Палуба 7. При вида на Хуанита тя се дръпна назад.

— Хуанита, момиче! — възкликна тя с хаитянски акцент. — Стресна ме.

Хуанита отново не каза нищо. Взираше се покрай жената, сякаш онази не беше там.

— Хуанита, какво става? Гледаш така, сякаш си видяла призрак.

В този момент мехурът на Хуанита изпусна. Жълтите струи на урината потекоха надолу по краката й и се събраха в локвичка върху линолеума.

Жената в келнерската униформа отскочи.

— Хей!

Силният глас изглежда стресна Хуанита. Стъклените й очи се фокусираха. Те се завъртяха към жената в коридора. После много бавно се спуснаха по лицето й, по гърлото, където висеше един златен медальон на обикновена верижка. Той изобразяваше многоглава змия, отпусната под лъчите на стилизирано слънце.

Внезапно очите на Хуанита се разшириха. Като протегна напред ръце, сякаш да се предпази от нещо, тя залитна и се свлече в коридора. Устата й зейна, разкривайки обезпокоителна розова кухина.

В този момент тя започна да пищи.

13.

Роджър Майлс прекоси плюшения килим върху пода на казино „Мейфеър“, като кимаше и се усмихваше. „Британия“ беше в международни води по-малко от пет часа, но казиното вече жужеше като рояк: шумотевицата от монетните автомати, крупиетата за блекджек, рулетките и играчите на зарове заглушаваха шоуто, което течеше в „Роял Кърт“, точно срещу арката на Палуба 4. Почти всички бяха облечени в смокинги или черни вечерни облекла: повечето бяха хукнали право тук долу, след Първата вечеря на кораба, без да си дават труда да се преоблекат.

Една сервитьорка на коктейли, понесла натоварен поднос с шампанско, го спря.

— Здравейте, господин Майлс — поздрави го тя, надвиквайки шума. — Желаете ли една чаша?

— Не, благодаря ти, скъпа.

Една банда от южните щати виеше току до тях, засилвайки чувството за неистово веселие. „Мейфеър“ беше най-необузданото от всичките три казина на „Британия“ и, помисли си Майлс, представляваше шеметен спектакъл на алчност и ненаситност. Първата нощ в океана беше винаги най-весела и хаотична: никой вече не изглеждаше здравомислещ при огромните загуби от казиното. Майлс смигна на келнерката и продължи, местейки поглед от маса на маса. Над всяка от тях бе дискретно вграден в тавана малък купол от опушено стъкло, почти невидим сред ослепителните кристални полилеи. Декорът бе лондонски от края на века, всичко в кадифе и скъпо дърво, и античен месинг.

Стигайки до бара на казиното, Майлс зави наляво и спря пред една необозначена врата. Извади магнитен пропуск от джоба си, прокара го през четящото устройство и ключалката се отвори. Огледа се наляво и надясно, след което бързо прекрачи вътре, далеч от шума и врявата.

Стаята нямаше крушки на тавана. Вместо това се осветяваше от стотици малки монитори, разположени по четирите стени, всеки разкриващ различна перспектива към казиното: гледка от птичи поглед върху масите, редицата монетни автомати, касиерите. Това беше „ямата“ на „Мейфеър“, където персоналът на казиното бдително наблюдаваше залаганията, крупиетата, раздаващите картите, както и всички, занимаващи се с пари.

Двама техници, седнали на столове на колелца, не изпускаха от поглед екраните, лицата им изглеждаха призрачни, облени от синята светлина. Виктор Хентоф, мениджърът на казиното, стоеше зад тях, също вперил намръщен поглед към мониторите. Щеше да прекара повечето от следващите шест дни сновейки между казината на кораба, а до този момент бе прекарал толкова години, втренчен в екраните, че лицето му беше придобило постоянен израз на недоволство. При звука от влизането на Майлс той се обърна.

— Роджър — каза той с дрезгав глас и протегна ръка.

Майлс бръкна в джоба си и извади запечатан плик.

— Благодаря — кимна Хентоф. Отвори плика с дебелия си пръст и извади отвътре няколко листа. — Мили боже! — възкликна той, докато ги прелистваше.

— Доста круши по ниските клони — отбеляза Майлс. — Напълно узрели за откъсване.

— Ще ми дадеш ли кратко резюме?

— Разбира се. — Заедно с всичко друго, което Майлс трябваше да прави, персоналът на казиното очакваше от него да ги снабдява дискретно със списък на потенциалните играчи с големи суми — или късметлиите — за специално поощрение и ласкаене. — Контесата на Уестлейт се е върнала за поредното оскубване. Помниш ли какво се случи на Първия воаяж на „Океания“?

Хентоф завъртя очи.

— Не мога да повярвам, че се е върнала след такова нещо.

— Има слабост към Първите воаяжи. И към дилърите на бакара. Тогава…

Внезапно Хентоф отмести погледа си от Майлс. Гледаше над рамото на директора на круиза. В същия момент Майлс забеляза, че нивото на шума в стаята се е повишило ужасно. Той се обърна да проследи погледа на Хентоф и с ужас видя, че тазвечерният му сътрапезник, Пендъргаст, по някакъв начин се бе добрал до ямата и сега затваряше вратата след себе си.

— А, господин Майлс — каза Пендъргаст, — ето къде сте били.

Чувството за тревога се задълбочи. Директорът на круиза рядко правеше неправилен избор за обкръжението си по време на вечеря, но избирането на Пендъргаст и неговата „повереница“ се беше оказало грешка, която не възнамеряваше да повтаря.

Пендъргаст обходи с очи мониторите по стените.

— Имате очарователна гледка оттук.

— Как влязохте? — попита Хентоф.

— Малък салонен трик — махна той небрежно с ръка.

— Вижте, не можете да стоите тук, сър. Тази зона е забранена за пътници.

— Имам само една или две молби към господин Майлс, след което си тръгвам.

Мениджърът на казиното се обърна към Майлс.

— Роджър, ти познаваш ли този пасажер?

— Вечеряхме заедно тази вечер. Как мога да ви помогна, господин Пендъргаст? — попита Майлс с предразполагаща усмивка.