Корабът на чумата

38.

Марк Мърфи никога не се бе чувствал по-зле. Носът му беше зачервен и го болеше при допир, но му се налагаше да го бърше и му се струваше, че никога няма да заздравее. На всичкото отгоре кихаше на серии. Почнеше ли веднъж, продължаваше да киха пет-шест пъти. Чувстваше главата си като натъпкана с памук и всеки дъх звучеше, сякаш в гърдите му се търкаляха топчета.

Единственото му утешение бе, че не беше сам в страданията си, тъй като почти всички на борда на „Златно небе“ бяха в същото състояние. Симптомите на Линда Рос бяха съвсем малко по-леки от неговите, но и тя не бе избягнала вирусната инфекция, покосила кораба като стихиен пожар. На всеки няколко секунди Линда потръпваше от студ. Почти всички пътници лежаха в каютите си, докато кухнята бълваше казани с пилешка супа, а медицинският персонал раздаваше с шепи хапчета против настинка.

Двамата седяха сами в библиотеката и държаха книги за прикритие, в случай че някой влезе. Близката масичка за кафе бе отрупана с употребени книжни кърпички.

— Сега разбирам защо са решили да пуснат вируса на пътнически кораб.

— Защо?

— Погледни ни. Първо, заклещени сме тук като плъхове. Всички са изложени на вируса. Второ, има само един лекар и една сестра. И когато пътниците се тръшнат болни по едно и също време, двамата се скапват от тичане. Ако нападнат град, там ще има много болници, които да помагат. Следователно хората няма да могат да се заразят толкова бързо. Щяха да сложат жертвите под карантина и да изолират заразата.

— Да, има логика — лениво потвърди Линда, прекалено отпусната, за да захване разговор.

След няколко минути Мърфи заговори отново.

— Хайде да преговорим всичко още веднъж.

— Марк, моля те, вече го направихме поне хиляда пъти. Не е в климатичната и водопроводната система, нито в храната. Нито на някое от безбройните други места, които проверихме по няколко пъти. Ще е нужен екип от инженери, които да разглобят проклетото корито на съставните му части, за да намерят устройството за разпръскване на вируса.

Марк не бе успял да разреши проблема преди зловещата настинка и силно се съмняваше, че ще успее сега, но не беше от хората, които се предават.

— Хайде, Линда, помисли. Това е плаващ град, нали? Какво е нужно за живота в един град?

Линда го изгледа мрачно, за да му покаже, че не се интересува от тази игра, затова той отговори на собствения си въпрос.

— Храна, вода, септична система, изхвърляне на боклука и електричество.

— Да бе, ще отровят боклука — изсумтя Линда.

Мърфи не обърна внимание на сарказма й.

— Добре, да го погледнем по друг начин. Пътническият кораб е хотел. Какво е нужно за функционирането на хотел?

— Същите неща — отговори Линда. — Плюс бонбоните на възглавницата ти вечер.

— Не ми помагаш.

— Не се и опитвам.

Марк внезапно подскочи.

— Браво на теб! Сети се!

— Отровени бонбони? — раздразни се Линда.

— Кой носи бонбоните?

— Камериерката.

— А какво прави тя в стаята ти?

— Чисти и сменя… Мили боже!

— Спомних си имението в Гърция, откъдето отвлякохме сина на Макс. Имаха купчина промишлени перални, но не и сушилни — каза Мърфи. — Тренирали са. Вирусът се разпространява чрез прането. Пътниците получават чисти чаршафи всеки ден. А ако това не ги изложи достатъчно на заразата, в трапезарията има чисти салфетки. Също и в стола на персонала. Не е ли идеално? Бършеш си устата със заразена салфетка и все едно са те инжектирали с вируса. Обзалагам се, че дванадесет часа след като са пуснали вируса в пералните, всички на борда са имали контакт със заразени чаршафи и салфетки. — Той се плясна ядосано по главата. — Защо не се сетих по-рано? Толкова е очебийно.

— Очебийно е, след като се сетиш. Нещо като да намериш търсеното на последното място, където погледнеш — закачи го Линда, после бавно се надигна. — Да вървим да проверим дали си прав.

Моторът бе проектиран за неравен терен, но Хуан го подложи на невероятни изпитания, докато преследваше пикапа. Шофьорът му бе принуден да завива рязко, за да избягва дупките и препятствията по пътя, и Хуан бързо го настигаше.

— Председателю, Хали е. Четиридесет и пет минутно предупреждение. Повтарям, ударът е след четиридесет и пет минути.

— Чух те — отговори Хуан. — Просто ми се иска да не бях. Оръжейник, прекрати огъня. Джордж, трябва да разсееш кретена в каросерията на пикапа, за да мога да се доближа.

— Разбрано.

Притиснат от крака на охранители към пода на каросерията и с дулото на пушка, опряно в тила му, Макс нямаше представа какво се случва около него. Внезапно оръжието бе отместено и пазачът изстреля кратък откос. Макс надигна глава и видя, че стреляше в небето. Хеликоптерът внезапно се снижи толкова ниско над пикапа, че пазачът трябваше да се наведе.

Макс се възползва от възможността и заби лакът в слабините му. Ударът беше неловък и не нанесе щети. Пазачът размаха автомата си, но Макс го блъсна и куршумите отлетяха настрани. Независимо че очите му бяха подлютени от барута, Макс удари силно пазача отстрани. Той му отвърна с кроше в лицето. Болката вбеси Хенли и той размаха юмруци диво, като бавно се надигна на колене.

Каросерията на пикапа ограничаваше движенията на пазача и той използва автомата си, за да отблъсне Макс. Хенли падна на пода и размаха крак, за да събори противника. После се надигна с разтреперани крака и се хвана за ръба на каросерията, за да запази равновесие.

Хуан беше на половин метър от задната броня на пикапа, наведен над кормилото, за да не го види шофьорът. Макс проследи движението на устните му, докато говореше с Джордж или с някой от „Орегон“, и нападна проснатия пазач като професионален борец с лакът в корема. Очите на мъжа се ококориха и дъхът му излезе със свистене.

След няколко секунди нов откос от оръдието на кораба удари пътя точно пред пикапа. Шофьорът намали и зави наляво, давайки възможност на Хуан да се приближи отстрани.

— Макс, престани да се ебаваш и скачай! — извика Кабрило.

Макс прескочи парапета, спусна крака и се метна на мотора. Стисна здраво приятеля си през кръста, за да запази равновесие. Найджъл избра този момент да погледне в огледалото за обратно виждане. Осъзна, че пленникът му бяга, и сви рязко към мотора, принуждавайки Хуан да скочи на спирачката. Найджъл направи същото и се втурна да преследва мотора.

С двамата едри мъже на мотора возилата се движеха с еднаква скорост по неравния терен. Хуан не успяваше да постигне преднина пред пикапа и независимо колко рязко завиваше, англичанинът си оставаше зад него. Найджъл очевидно бе осъзнал, че докато се държи близо до мотора, оръдието няма да стреля по него.

— Играе си с нас — каза Хуан, като погледна през рамо и видя бронята на пикапа на пет метра отзад. — Нямаме време за гоненица. Между другото радвам се да те видя, макар че лицето ти не е за гледане.

— И аз се радвам да те видя — извика Макс. — Освен това се чувствам много по-зле, отколкото изглеждам.

— Дръж се — предупреди го Хуан и ускори по хълма, който водеше обратно към пътя.

Фучаха напред с безумна скорост и напреднаха с около двайсет метра. Хуан се изкушаваше да нареди стрелба от кораба, но пикапът бе много по-бърз от тях и съкрати разстоянието, преди той да успее да даде заповедта.

— Оръжейник, приготви се за стрелба в края на кея.

— Разбрано.

— Какво правиш? — разтревожи се Макс.

— План В.

Полетяха надолу по пътя покрай пламтящата метална барака. Хуан стигна до кея и натисна газта, изчислявайки експертно скорост, разстояние и време.

— Огън — извика той.

Шофьорът на пикапа изостана леко, тъй като не можеше да разбере защо моторът бе потеглил по кея, откъдето нямаше изход, но когато видя, че Хуан не възнамерява да спре, натисна педала за газта.

— Джордж — извика Хуан по радиото, — подготви се да ни вземеш от водата.