Бяла смърт

Предположението му се потвърди, когато коридорът започна да завива в обратната страна, така че сега той се катереше направо върху огромните газови резервоари. Бе в добра форма, но въпреки това дишаше тежко. Стигна върха на цепелина и се озова при друг триъгълен коридор, минаващ от носа до опашката. Този път изборът му бе по-лесен. Насочи лъча към напречните греди. Различи движение и чу тежки стъпки да отекват в далечината.

Втурна се напред. Трябваше да спре Белязаната мутра, преди да е стигнал до контролната кабина и да вдигне тревога. Стигна до друго разклонение, където надлъжният коридор се пресичаше с напречен пръстен. Не се чуваше никакъв звук, който да издава накъде е тръгнал противникът му. Дзавала мислено си представи вътрешността на огромния кораб.

Ако го гледаше като циферблат на часовник, коридорът, в който се намираше, щеше да е на мястото на дванадесет часа. Напречният коридор бе на осем часа. За да останат пръстените твърди, трябваше да има и трети хоризонтален проход на четири часа. Може би щеше да успее да пресрещне Белязаната мутра.

Спусна се по пръстена — наполовина слизаше, наполовина падаше. Едва не нададе ликуващ вик, когато се озова в третия напречен коридор. Затича се по него, като спираше и се ослушваше на всеки пръстен. Предполагаше, че Белязаната мутра ще се опита да стигне колкото се може по-напред, преди да се спусне до контролната кабина по поредния пръстен.

На третата пресечка между кила и пръстена чу тропане. Някой слизаше по метална стълба. Изчака търпеливо, докато не чу тежкото дишане. Включи фенерчето. Лъчът хвана Белязаната мутра замръзнал на стълбата като някакъв огромен грозен паяк. Ескимосът разбра, че е пресрещнат, и се закатери обратно нагоре.

— Стой! — извика Дзавала и вдигна пушката.

Умейлик спря и му хвърли злобен поглед. После изкрещя:

— Глупак! Хайде, стреляй. Ще подпишеш смъртната си присъда. Ако ме пропуснеш и улучиш резервоара, цепелинът ще пламне и двамата с партньора ти ще умрете.

Дзавала се подсмихна. Като инженер той бе добре запознат със свойствата на различните елементи. Знаеше, че водородът е леснозапалим, но вероятността да предизвика пожар бе малка, освен ако не използваше трасиращ куршум.

— Тук грешиш — каза той. — Просто ще пробия дупка в резервоара.

Злобната усмивка изчезна. Умейлик се извърна на стълбата и насочи пистолета си към Дзавала. Пушката гръмна само веднъж. Тежкият куршум улучи Умейлик право в широкия гръден кош и той полетя надолу. Дзавала отстъпи, за да не бъде ударен от тялото, и Умейлик се свлече покрай него и се стовари в краката му. Докато животът го напускаше, на лицето му се изписа изненада.

— И тук грешиш — каза Дзавала. — Никога не пропускам цел.

Остин се бореше за живота си. Отново замахна с лявата си ръка и блокира удара — спря ножа на сантиметри от врата си. С дясната си ръка се опита да сграбчи Баркър за гърлото, но противникът му успя да се дръпне. Пръстите на Остин докопаха слънчевите очила и той ги смъкна. Изведнъж се озова срещу бледите змийски очи. Замръзна за миг и отпусна хватката си върху китката. Баркър рязко дръпна ръката си и се приготви да нанесе нов удар.

Остин посегна назад към бюрото. Пръстите му трескаво търсеха преспапие или нещо друго, с което да размаже главата на противника си. Изведнъж усети парене. Ръката му бе напипала една от халогенните лампи, които осветяваха картата. Той я сграбчи, завъртя я рязко и я натика в лицето на Баркър с надеждата да го изгори. Баркър отби удара, но не можеше да спре светлината. Сякаш Остин бе залял с киселина чувствителните му очи. Баркър изрева и вдигна ръце към лицето си, за да се предпази. Отстъпи с олюляване, като крещеше нещо на езика на киолая. Остин гледаше вцепенен. Не можеше да повярва, че с една проста крушка е причинил такива поражения.

Баркър слепешком се опита да излезе от стаята. Остин вдигна меча и тръгна след него. В бързината си да настигне противника си, преди да се е добрал до контролната кабина, си позволи да е непредпазлив. Баркър го чакаше в рибарника. Нападна го от засада и заби ножа в гърдите му — от другата страна на вече получената рана. Остин изпусна меча и падна върху пластмасовите капаци на аквариумите. Усети как ризата му се просмуква с нещо влажно и топло.

Чу противния смях на Баркър — той стоеше на пътеката, осветена от синьото сияние на резервоарите. Въртеше глава някак странно и Остин с облекчение осъзна, че противникът му все още е сляп. Опита се да се изправи. Рибите под капаците се размърдаха, когато надушиха миризмата на кръв и усетиха движението му. Баркър рязко завъртя глава към него.

— Точно така, господин Остин. Все още не мога да виждам. Но острият ми слух ми дава друг вид зрение. В страната на слепите онзи с най-добрия слух е цар.

Опитваше се да го предизвика да предприеме фатална стъпка. Остин губеше кръв и не знаеше колко време ще остане в съзнание. Дзавала можеше и да е мъртъв. Трябваше да се оправя сам. Имаше само една възможност. Плъзна настрани съседния капак, като изстена, за да заглуши шума от отварянето му.

Главата на Баркър се извъртя като насочена към целта радарна антена. Той се усмихна и бледите му очи се впиха право в Кърт.

— Боли ли ви, господин Остин?

Направи няколко предпазливи крачки по пътеката. Остин отново изстена и дръпна с още няколко сантиметра капака на резервоара. Баркър слезе от пътеката и бавно тръгна по резервоарите. Остин погледна към отвора. Все още бе по-тесен от стъпало. Изстена отново и дръпна капака още малко.

Баркър спря и се заслуша, сякаш бе заподозрял нещо.

— Начукай си го, Баркър — каза Остин. — Отварям шлюзовете.

Лицето на Баркър се разкриви, той изръмжа като звяр и се втурна напред. Така и не чу как Остин дръпна капака още една педя — и стъпи право в резервоара. Потъна, после главата му се показа на повърхността. Лицето му се превърна в маска на ужаса, когато осъзна къде се намира. Сграбчи ръба на резервоара и се помъчи да се измъкне. Рибата мутант в аквариума отначало се стресна, но сега се въртеше около краката му. Бе възбудена и от кръвта на Остин, която бе капала във водата.

Остин стана и хладнокръвно вдигна шлюза. Баркър наполовина се бе измъкнал, когато нахлуха и рибите от съседните резервоари и го откриха. Лицето му побеля още повече, после изчезна в аквариума. Последваха плясъци… и тялото му изчезна в кървава пяна.

Остин изключи алармата и се върна в работното помещение на Баркър. Откри аптечка и с помощта на лейкопласт и бинтове успя да спре кървенето. Взе меча и тъкмо щеше да тръгне да търси Дзавала, когато партньорът му се появи на вратата.

— Къде е Баркър?

— Имахме известни недоразумения и малко се поразпадна. — Устните на Остин се извиха в безрадостна усмивка. — Ще ти разправям после. А какво стана с Белязаната мутра?

— Фатална газова атака. — Дзавала се огледа. — Май е по-добре да слизаме от това нещо.

— Тъкмо почна да ми харесва, но май си прав.

Забързаха към контролната кабина. Вътре имаше само трима души. Единият стоеше при щурвала в предната част на гондолата. Друг държеше подобно колело в лявата част. Третият, който явно бе шефът, им даваше нареждания. Щом видя Остин и Дзавала, посегна към пистолета си. Остин обаче не бе в настроение за шеги и опря острия като бръснач меч в адамовата му ябълка.

— Къде са другите?

Омразата в тъмните очи на мъжа се смени с ужас.

— При въжетата за кацане.

Остин каза на Дзавала да го прикрива, свали меча и отиде до единия от прозорците на гондолата. От десетки места по дължината на грамадния цепелин висяха въжета. Прожекторите на цепелина осветяваха вдигнатите нагоре лица на хората долу — те чакаха да хванат краищата на въжетата и да придърпат въздушния кораб към кулата. Остин нареди на командира да вземе хората си и да се махне от гондолата. Заключи зад тях.

— Какво мислиш? — обърна се към Дзавала. — Можеш ли да управляваш това нещо?