Страница 54 из 78
Глисън обясни, че през 1871 година корабът на Баркър „Ориент“ претърпял крушение и капитанът бил единственият оцелял.
— Местните спасили живота му и той прекарал зимата в ескимоското селище. Разказва как жената на вожда свалила ботушите му и стоплила замръзналите му крака с топлината на голите си гърди.
— Мога да се сетя и за по-неприятни начини за стопляне. Но къде е мястото на племето киолая в цялата тази история?
— Именно те са спасителите му.
— Изглежда доста необичайно, като се има предвид какво ми разказахте за тях. По-скоро бих очаквал, че подобни кръвожадни хора ще убият всеки чужденец.
— При обичайни ситуации — да, но не забравяйте, че Баркър се е отличавал от обикновените китоловци. С чисто бялата си коса, кожа и очи сигурно им се е видял като някакъв снежен бог.
— Или може би Тунук.
— Всичко е възможно. Баркър не е бил особено словоохотлив по някои въпроси. Квакерското общество в Ню Бедфорд не би одобрило, ако някой от тях се представя за бог. Все пак преживяното доста го променило.
— В смисъл?
— Станал твърд природозащитник. Когато се завърнал, започнал да убеждава всички да спрат да избиват моржовете. Киолая нахлували в ловните територии на другите племена също като улична банда, завладяваща нов пазар на дрога. Отвличали жените и отнемали сечивата на покорените. В резултат на това останалите инуитски племена гладували, докато не се обединили и не прогонили натрапниците. Баркър виждал този конфликт за моржово месо и искал да го прекрати. Бил благодарен на киолая и си мислел, че ако моржовете бъдат спасени, ескимосите може би ще престанат да се занимават с грабежи и убийства.
— Прав ли е бил?
— Според мен е бил наивен. Не вярвам нещо, освен бруталната сила да е било в състояние да промени поведението на киолая.
Остин се замисли. Като любител на философията, той дълбоко вярваше в теорията, че миналото се повтаря. Киолая можеха да се окажат ключът към разплитането на загадките около „Океанус“.
— Къде мога да науча повече за това племе?
— Вероятно в отчетите на канадската полиция. Няма много информация за тях от диаспората им до наше време, но въпреки това попаднах на една безумна история, която потвърждава онова, което споменах за обожествяването. — Глисън се порови в чекмеджето и измъкна една изрезка от „Ню Йорк Таймс“ от 1935 година, прибрана в найлонов плик. Бяха указани датата и мястото — Хъдсъновият залив. Кратката дописка гласеше:
„Арктика добави още една загадка към историята на полярните изследвания, когато един полупобъркан немец се появи от замръзналата тундра с твърдението, че е единственият оцелял при катастрофа с въздушен кораб.
Според канадските власти германецът, представящ се като Герхард Хайнц, бил докаран от група неизвестни ескимоси, които по всяка вероятност са били и неговите спасители. Наш репортер откри господин Хайнц в болницата, в която той почина малко по-късно. В интервюто за вестника г-н Хайнц казва:
«Участвах в тайна експедиция до Северния полюс за славата на Отечеството. Кацнахме на полюса, но на връщане видяхме скованите от ледовете останки на разбит кораб. Капитанът настоя да се приземим и да ги огледаме. Корабът бе много древен, вероятно на стотици години. Извадихме едно замръзнало тяло, което поставихме в хладилника на кораба, както и някои други необичайни предмети.
След като се издигнахме и прелетяхме известно разстояние, се появиха механични проблеми и се наложи да кацнем отново. Оцелелите решиха да се опитат да прекосят леда, но аз останах да пазя цепелина. Бях на косъм от смъртта, когато местните жители ме откриха и спасиха живота ми».
Господин Хайнц спомена, че местните не говорели английски, но научил, че се наричали «киолая». Твърдеше, че го взели за слязъл от небето бог, и когато ги помолил с жестове да го отведат до най-близкото селище, се подчинили.
Представители на германските власти отрекоха да имат каквато и да било информация за господин Хайнц или за въздушна експедиция до Северния полюс“.
Остин помоли Глисън за ксерокопие на статията и му благодари за времето и информацията.
— Съжалявам за изложбата — каза на излизане.
— Ох — Глисън поклати глава. — Просто не мога да разбера защо така внезапно се отказаха. Между другото, чухте ли за сенатор Греъм? Още една катастрофа. Един от най-големите ни поддръжници.
— Мисля, че го видях снощи на приема — каза Остин.
— Да, наистина. Докато се връщал към Вирджиния, колата му била избутана от пътя от камион. Състоянието му е критично. Камионът го блъснал и избягал.
— Ужасно.
— По дяволите — каза Глисън. — Дано не е вярно, че лошите неща стават по тройки.
— Може да има и по-просто обяснение за лошия късмет — каза Остин.
— И какво по-точно?
Остин посочи небето и каза съвсем сериозно:
— Тунук.
27
Сен Жулиен Перлмутер пристъпи в просторния си дом в Джорджтаун и погледна одобрително стотиците стари и нови томове, които се изливаха от огънатите лавици по стените и се разтичаха като някаква огромна река от думи, разделяща се на ръкави, изпълващи всяко помещение.
Всяко нормално човешко същество, изправило се пред подобна бъркотия, би избягало колкото се може по-далеч. Вместо това устните на Перлмутер се разтегнаха в блажена усмивка, докато погледът му се спираше върху една купчина и се преместваше върху следващата. Можеше да изрецитира заглавия и дори цели страници от тази смятана за най-пълната в света библиотека по история на корабоплаването.
След трансатлантическия полет умираше от глад. Намирането на свободно място в самолета, което да побере масивното му туловище, не беше проблем — той просто резервира две съседни седалки. Но дори кулинарните предложения на първа класа се оказаха според Перлмутер еквивалент на хляб и вода. Завтече се към кухнята като самонасочваща се ракета и с радост откри, че икономът се е постарал да изпълни заръките му.
Макар да бе все още рано, той се зае да унищожи сготвеното по провансалски агне с картофи и мащерка и бутилка обикновено, но добре избрано ароматно бордо. Подкрепи се и тъкмо бършеше устни и величествената си сива брада, когато телефонът иззвъня.
— Кърт! — Перлмутер го позна по гласа. — Откъде научи, че съм се върнал, по дяволите?
— По Си Ен Ен съобщиха, че Италия е останала без паста. Предположих, че ще минеш оттук за едно по-солидно похапване.
— Не — избоботи Перлмутер. — Върнах се, защото ми липсваше досаждането по телефона от страна на безочливи млади фукльовци, които не знаят как да се държат.
— Изглеждаш в отлично настроение, Сен Жулиен. Явно обиколката е била добра.
— Така е, и наистина имам чувството, че съм изял цялата паста в Италия. Все пак се радвам да се върна в собствената си кочина.
— Дали попадна на нещо във връзка с моето историческо запитване?
— Смятах да ти звънна след малко. Изумителен материал. Можеш ли да наминеш? Ще сваря кафе и ще поговорим.
— След пет минути съм при теб. По една случайност съм в Джорджтаун.
Остин пристигна и Перлмутер сервира две огромни чаши кафе с мляко. После избута настрани купчина книги, за да освободи стол за Остин, както и цяла планина, за да намести собствените си грамадни бутове на огромното канапе.
— Е, да се захващаме за работа… — каза той и отпи от кафето. — След като ми се обади във Флоренция, разговарях за реликвите на Роланд с моя домакин сеньор Ночи. Той си спомни за едно писмо до папа Медичи от някой си Мартинес, фанатичен поддръжник на испанската инквизиция и пръв враг на баските. Господин Ночи ме свърза с помощник-библиотекарката на Лаврентинската библиотека и тя изрови ръкописа на Мартинес. В него с особена злоба се споменава Диего Агирес.
— Предшественикът на Балтазар, човека, с когото се запознах. Браво на теб!
Перлмутер се усмихна.
— Това е само началото. Мартинес съвсем недвусмислено заявява, че Агирес притежавал меча и рога на Роланд и че щял да го преследва, както самият той пише, „до края на света“, за да се сдобие с тези предмети.