Бяла смърт

Лицето на Райън стана червено като варено цвекло.

— Винаги съм бил готов да поема отговорността за действията си.

— Естествено, стига да знаете, че има начин да се измъкнете.

Въпреки гнева си Райън се усмихна.

— Вие сте труден човек, господин Остин.

— Старая се.

Тъкмо тогава пристигна келнерът с основните ястия.

— Е, да не ви развалям вечерта — каза Райън. — Беше ми приятно да си побъбрим, господин Остин. Тери, ще ти звънна по-късно.

Махна им жизнерадостно и се вля в минаващата край ресторанта тълпа.

— Приятелят ти има доста високо самомнение — каза Остин, докато гледаше как Райън се отдалечава. — Мислех си, че океаните вече си имат бог — Нептун или Посейдон, в зависимост от това кой език ще избереш.

Очакваше Тери да започне да защитава Райън, но вместо това тя се разсмя.

— Моите поздравления, Кърт. Приятно е да знаеш, че Маркъс не е единственият, който има дарбата да дразни хората.

— При мен е съвсем естествено. Кажи му го следващия път, когато устройваш случайна среща.

Тя се зазяпа във виенското колело, за да избегне погледа му, после се заигра с вилицата си.

— Толкова ли беше прозрачно?

— Още малко прозрачност и щеше да е направо невидимо.

Тя въздъхна дълбоко.

— Съжалявам за тромавия начин да те преметна. Не го заслужаваше. Маркъс искаше да се срещне с теб, за да ти благодари. Беше съвсем искрен. Не очаквах, че ще се стигне до тази словесна престрелка. Моля те за извинение.

— Само ако приемеш питие в хотела след дълга разходка из района.

— Налагаш ми тежка сделка.

Остин се ухили дяволито.

— Както каза приятелят ти господин Райън, аз съм труден човек.

18

Копенхаген сякаш се намираше в разгара на важен празник, но всъщност цялата шумотевица бе просто поредната обичайна нощ в един от най-жизнените градове на Европа. От десетки кафенета звучеше музика. Парковете и площадите по скъпата пешеходна алея „Строгет“ бяха пълни с разхождащи се хора и улични актьори. Празничната атмосфера бе нещо приятно, но не позволяваше воденето на сериозен разговор. Остин предложи да завият една по-спокойна уличка със затворени бутици и да се приберат до хотела.

Празната улица бе тъмна, с изключение на няколкото светещи прозорци на магазини и меката светлина на газовите фенери. Докато слушаше как Тери разказва някаква смешна история с Бекер, Остин забеляза движение пред тях. Две фигури излязоха от сенките и спряха в кръг жълта светлина.

Остин познаваше датчаните като сдържани и много вежливи хора, а в самия Копенхаген престъпността бе сравнително ниска. Затова не се притесни, че двамата са застанали по такъв начин, че им препречваха пътя. Може би бяха прекалили с акавита. Хвана Тери под ръка и се приготви да ги заобиколи. Бързо обаче му се наложи да преоцени ситуацията, защото мъжете измъкнаха бухалки.

Той чу стъпки и хвърли поглед през рамо. Отзад приближаваха още двамина, също въоръжени с бухалки. Тери несъзнателно бе усетила заплахата и бе млъкнала. Мъжете започнаха да ги обграждат, сякаш бяха тренирали предварително.

Остин се огледа за оръжие. Реши, че нещо е по-добро от нищо, и сграбчи капака на една боклукчийска кофа. С радост забеляза, че е изработен от дебел и здрав алуминий. Застана пред Тери, за да я защити, и използва капака като щит на средновековен пехотинец, за да посрещне удара на най-близкия нападател. Мъжът вдигна бухалката за втори удар, но от защита Остин премина в нападение и засили тежкия капак в лицето на противника си. Мъжът изрева от болка и коленете му се подгънаха. Остин вдигна капака с две ръце и го стовари върху главата му. Разнесе се звук като от удар на гонг. Ръцете го заболяха от удара, но пък за сметка на това нападателят му се строполи на тротоара.

Вторият нападател скочи напред. Остин замахна с капака към лицето му, но мъжът предвиди удара, отстъпи, удари капака с бухалката си и той отлетя настрани. Остин се опита да прикрие чувствителната си лява страна. Нападателят усети слабостта му и му нанесе силен удар по главата. От очите на Остин изскочиха искри. В същото време чу писъка на Тери. Единият от нападателите я държеше, другият я дърпаше отзад за косата и оголваше гърлото й. Един удар в трахеята щеше да е фатален.

Остин примигна, за да махне звездите от очите си, и се опита да се притече на помощ. Нападателят му застана пред него и замахна с бухалката надолу, сякаш държеше тежък двуръчен меч. Остин отблъсна удара, но той изби капака и го накара да изгуби равновесие. Паднал на коляно, той вдигна ръка, за да предпази главата си. Видя широки лица, блестящи очи и вдигнати във въздуха бухалки и се приготви за дъжд от удари по черепа. Вместо тях чу глухи удари, сумтене и викове на два различни езика — единият бе абсолютно неразбираем, а другият — испански. Нападателите им се разлетяха като прашинки.

С мъка се изправи на крака и видя, че противниците бягат. Бухалките бяха захвърлени на паважа. Навсякъде се движеха сенки и той неволно си припомни филма „Призрак“, в който сенките на умрелите отнасят прокълнатите в отвъдния свят. След това сенките изчезнаха. Двамата с Тери останаха сами, с изключение на свитата фигура на човека, когото бе повалил в несвяст. Явно приятелите му го бяха изоставили.

— Добре ли си? — попита Остин и я хвана за ръката.

— Да. А ти?

Той докосна главата си.

— Чувствам главата си като суров хамбургер и черепът ми е пълен с пищящи врабчета, но като изключим това, всичко е наред. Можеше да е доста по-зле.

— Зная — каза тя и потрепери. — Слава богу, че онези ни спасиха.

— Кои бяха? Малко бях зает да се правя на Айвънхоу.

— Появиха се от нищото. Май бяха двама. Нахвърлиха се върху другите и ги подгониха.

Остин ритна капака на кофата за боклук.

— По дяволите, а аз си помислих, че съм ги уплашил с моята преса за тикви! — възкликна той и отупа скъсаните си и покрити с мръсотия панталони. — Уф! Това бе първият ми нов костюм от години.

Тери не се сдържа и се разсмя.

— Невероятно! Размина се на косъм със смъртта, а се тормозиш за костюма си. — И го прегърна.

Притисна го здраво към себе си. Той дори не изропта от допира на тялото й до раната от ножа. Тъкмо си мислеше, че миризмата й е чудесна, когато тя внезапно се вцепени, отстъпи и погледна над рамото му. В очите й се изписа ужас.

— Кърт, внимавай!

Остин се обърна. Нападателят им, който допреди малко лежеше на тротоара, бавно се изправяше, очевидно все още замаян. Остин стисна юмруци и тръгна към него, готов да го прати отново в безсъзнание, но внезапно спря, защото на челото на мъжа се появи яркочервен кръг.

— Залегни! — извика Остин на Тери. Тя се поколеба и той я дръпна на тротоара и я закри с тялото си.

Мъжът тръгна към тях, после спря, сякаш се блъсна в невидима стена, свлече се на колене и падна по очи на паважа. Остин чу стъпки и видя някаква сянка да тича в дъното на улицата. Помогна на Тери да се изправи и й се извини, че я е блъснал.

— Какво стана? — замаяно попита тя.

— Някой застреля тоя приятел. Видях лазерния мерник.

— Но защо?

— Може би компанията му има стриктни правила за нарушаване на договори.

— Или пък не са искали да се разприказва — каза тя; взираше се в трупа.

— Както и да е, да се махаме оттук. Това място не е особено здравословно.

Хвана я за ръка и я поведе. Беше нащрек за останалите нападатели и не се отпусна, докато не видя светлините на хотел „Палас“. Коктейлната зала им се стори като друг свят. Седнаха в ъгъла, заобиколени от същинско вавилонско стълпотворение от гласове и звуци. Някой свиреше на пиано Кол Портър. Остин поръча два двойни скоча.

Тери отпи голяма глътка и огледа останалите посетители.

— Онова на улицата наистина ли ни се случи?

— Не беше представление на „Уестсайдска история“, ако това имаш предвид. Ще ми кажеш ли какво си спомняш?

— Толкова бързо стана, че… Двама от онези с бухалките ме сграбчиха. — Тя се намръщи и страхът й се смени с гняв. — Виж на какво ми направиха прическата тия кучи синове! Кои бяха тия изроди?