Бяла смърт

Гранатата падна буквално в краката на Остин. Той даде газ до дупка, лодката направи остър завой, гранатата се търкулна, удари се в една тясна напречна греда и спря.

Лодката прелетя през изхода. Изправен между ада и дълбокото синьо море, Остин инстинктивно се спря върху второто. Част от мозъка му направи избор между перспективата мигновено да бъде разкъсан на парчета или да умре от измръзване във водата — и той се метна през борда.

Гмурна се в ледената вода и почти в същия миг чу приглушения гръм на гранатата, последван от експлозията на резервоарите. Остана под повърхността колкото можеше по-дълго и изплува под дъжд от трески. Лодката бе изчезнала. Гмурна се отново, за да избегне пламналото гориво. Когато изплува пак, беше премръзнал, но инстинктът му за самосъхранение продължаваше да гори в гърдите му. Заплува към сушата. Чувстваше се така, сякаш някой е излял течен кислород върху ставите му.

Зърна над върховете на вълните някаква лодка — бързо се приближаваше към него. Несъмнено преследвачите му идваха да довършат започнатото. От гърлото му изскочи клокочещ смях. Докато пристигнеха, отдавна щеше да се е превърнал в парче замразено месо.

13

Секунди преди да потъне обаче еднопосочното му пътуване към големия хладилник бе прекъснато. Нечия ръка го сграбчи за косата. Зъбите му изтракаха като кастанети. Имаше чувството, че някой се опитва да го скалпира с голи ръце. После други ръце го сграбчиха под мишниците и за яката и го измъкнаха от вълните.

Краката му още бяха във водата, когато скутерът полетя с рев над вълните, вдигнал нос високо във въздуха. Макар и със замъглено зрение, Остин с изненада откри, че се движат към синята яхта. Прехвърлиха го на борда, свалиха мокрите му дрехи, увиха го в топли кърпи и някакъв намръщен мъж го преслуша със стетоскоп. След това го натикаха в някаква сауна и след няколко минути той отново бе в състояние да мърда пръстите на ръцете и краката си. Прегледаха го втори път и му дадоха да облече дебел син анцуг. Както личеше, писано му беше да живее още.

Преминаването му от полумъртво в полуживо състояние стана под зоркия поглед на двама души с телосложението на професионални борци — говореха на испански. Същите го ескортираха — по-точно го повлякоха, понеже едва се държеше на крака — до просторна луксозна каюта, настаниха го в удобно кресло, завиха го с меко одеяло и излязоха.

Изтощен, Остин потъна в сън. Първото, което видя, когато се събуди, бяха две тъмни очи, които го гледаха изпитателно. В креслото срещу него седеше непознат мъж и го наблюдаваше, сякаш бе опитен образец в някаква лаборатория.

— А, събудихте се — каза непознатият. Гласът му бе дълбок и мелодичен, с едва доловим акцент.

Взе една посребрена плоска бутилка от масата и наля в чаша за коняк. С треперещи пръсти Остин завъртя зеленикавожълтия кехлибарен ликьор на дъното й, вдиша богатия аромат и гаврътна питието. Огън изгори хранопровода му и топлината плъзна по цялото му тяло.

Пое си дъх и каза:

— Доста е вкусно за антифриз, но резултатът е същият.

Мъжът се изсмя и отпи направо от бутилката.

— Чиста зелена изара. — Избърса уста с опакото на ръката си. — Обикновено я сервират в чаши колкото палеца ви, но реших, че малко повечко няма да ви се отрази зле. Как е раната?

Остин се пипна по ребрата. Усети стегнатата превръзка под фланелката, но болка нямаше, дори когато натисна. Спомни си белия проблясък, когато ножът разряза плътта му.

— Зле ли е?

— Един сантиметър по-дълбоко и щяхме да ви направим морско погребение. — Мрачната оценка бе придружена от дяволита усмивка.

— Не боли.

— Корабният ми лекар е експерт по лекуване на травми. Заши ви и замрази раната.

Остин се огледа. Спомените постепенно започнаха да се завръщат.

— Корабен лекар? На синята яхта ли съм?

— Точно така. Аз съм Балтазар Агирес. Яхтата е моя.

С мощния си гръден кош и грамадните си ръчища Агирес приличаше по-скоро на докер, отколкото на собственик на яхта, струваща поне няколко милиона долара. Имаше широко чело и гъсти черни вежди, орлов нос, голяма уста с извити в постоянна усмивка ъгълчета и брадичка като гранитна скала. Очите му бяха черни като маслини. Бе облечен в светлосин анцуг, същия като този на Остин. Черна барета бе килната под дързък ъгъл върху прошарените му коси.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Агирес. Аз съм Кърт Остин. Благодаря за гостоприемството.

Агирес стисна ръката му и май успя да счупи някои кокалчета.

— Няма за какво да ми благодарите, господин Остин. Обичаме да приемаме гости. — Тъмните му очи проблясваха весело. — Наистина, повечето пристигат на борда по по-конвенционални начини. Нещо против още една изара?

Остин отказа. Искаше да остане с бистра глава.

— Може би, след като хапнете? Гладен ли сте?

— Май не бих отказал един сандвич.

— Ще съм лош домакин, ако не ви предложа нещо по-добро от сандвич. Ако се чувствате достатъчно добре, каня ви на леко похапване в салона.

Остин се надигна от стола и леко се олюля.

— Вие ми се свят…

— Разбирам — каза Агирес. — Елате, когато сте готов.

После стана и излезе. Остин поклати глава, загледан в затворената врата. Мозъкът му продължаваше да работи бавно. Беше отслабнал от загубата на кръв. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Изглеждаше като ходеща реклама на грим за таласъми. Нищо чудно, след като бе наръган, стрелян, взривен и хвърлен във водата. Наплиска лицето си първо със студена, а после и с топла вода. На поличката имаше електрическа самобръсначка и той я използва. Когато се върна в каютата, откри, че има компания.

Бяха двамата яки типове, които го бяха довели тук. Единият отвори вратата и поведе, другият тръгна зад Остин. С всяка стъпка Остин усещаше как силата в краката му се връща. Стигнаха до салона на главната палуба и първият мъж му направи знак да влезе.

Остин пристъпи в салона и вдигна вежди. Беше се качвал на десетки яхти и на всичките декорът бе горе-долу еднакъв. Хром, кожа и изчистени модерни линии. Салонът на „Навара“ обаче приличаше на интериора на южноевропейска селска къща.

Белите като черупка на яйце стени и таван бяха покрити с мазилка и украсени с грубо одялани греди, а подът бе покрит с червени плочи. В голямата каменна камина на една от стените гореше огън. На стената до нея имаше картина, изобразяваща мъже, играещи с топка, до нея — натюрморт с плодове. Остин пристъпи към натюрморта да види кой е художникът.

— Интересувате ли се от изкуство, господин Остин? — чу дълбок глас зад себе си.

Агирес се бе появил зад гърба му, без да издаде нито звук.

— Събирам пистолети за дуел — за мен това е един вид изкуство — отвърна Остин.

— Несъмнено! Смъртоносното изкуство също е изкуство. Миналата година прибавих този Сезан към скромната си колекция. Останалите неща са от търгове и частни източници.

Остин мина покрай платна на Гоген, Дега, Мане и Моне. „Скромната колекция“ бе по-голяма от тази на доста музеи. Обърна се към другата стена, която бе покрита със снимки.

— И това ли са оригинали?

— Част от владенията ми. Корабостроителници, металургични комбинати и така нататък. — Агирес сви рамене. Говореше като отегчен сервитьор, изреждащ менюто. — Но стига сме говорили за бизнес — каза той и хвана Остин под ръка. — Вечерята е готова.

Поведе го през плъзгащи се врати към елегантна трапезария. В центъра й имаше овална махагонова маса за дванадесет души. Агирес свали баретата си и с ловко движение на китката я метна върху един стол в дъното на помещението. Направи знак към двата противоположни стола на масата. Докато се настаняваха, от нищото се материализира сервитьор и напълни високите им бокали.

— Надявам се да харесате испанската риоха. Признавам, малко е силна — каза Агирес и вдигна чашата си. — За изкуството.

— За капитана и екипажа на „Навара“.

— Много мило от ваша страна. — В гласа на Агирес се долавяше одобрение.