Бяла смърт

— Какво става? — попита Гамей.

— Искам да разгледам рибарника на една компания — „Океанус“. Възможно е да има връзка между нея и потъването на онези два кораба. Докато се мотая тук, бихте ли посъбрали малко информация за компанията? Не зная почти нищо за нея. Може би Хайрам е в състояние да помогне — Хайрам Йегър бе компютърният вълшебник, който въртеше огромната база данни на НАМПД.

Побъбриха още няколко минути. Остин разказа това-онова за спасяването на датските моряци и затвори, след като Гамей му обеща веднага да се заеме с молбата му за „Океанус“. Тя преразказа основните неща от разговора на съпруга си.

— Кърт е най-големият спец по викане на вятъра със свиркане — засмя се Пол. Намекваше за старото поверие, че свиренето с уста на кораб довежда буря. — Какво иска да знае за рибните ферми? Как се кара трактор под вода ли?

— Не, балировачка — изсумтя Гамей. — Нали си израснал на рибарска гемия? С какво балирахте рибите?

— Аз съм само прост син на сина на рибар. — Траут бе роден в Кейп Код, в рибарско семейство. Отклони се от родовата традиция, когато като младок започна да се мотае около Океанографския институт в Удс Хол. Някои от работещите там учени го навиха да следва океанография, той завърши Океанографския институт в Скрипс, специализира дълбочинна геология и бе майстор в използването на компютърни графики в проектите си.

— По една случайност зная, че въпреки очевидното си невежество знаеш доста за рибовъдството.

— Рибовъдството не е от вчера. По родните ми места хората отглеждат и събират миди и стриди от сто години, ако не и от повече.

— Тогава знаеш, че принципът е същият, само че прехвърлен върху риба. Развъждат я в големи мрежи в океана. Рибарниците могат да произведат риба за частица от времето, необходимо за улавянето й в диво състояние.

Пол се намръщи.

— Когато властите наложат ограничения върху риболова поради изчерпването на запасите, подобна конкуренция е последното, което е нужно на един рибар.

— Занимаващите се с рибовъдство не биха се съгласили. Според тях рибарниците произвеждат по-евтина храна, осигуряват работна ръка и наливат пари в икономиката.

— А какво е твоето мнение като морски биолог?

Гамей бе учила по подводна археология, преди да насочи интересите си в друга област и да постъпи в Скрипс, където написа докторат по морска биология и покрай това се омъжи за Пол.

— Май ще застана по средата — каза тя. — Рибовъдството има своите преимущества, но мисля, че когато рибарниците попадат в ръцете на големите компании, нещата могат да излязат извън контрол.

— И накъде духа вятърът?

— Трудно е да се каже, но ще ти дам пример какво всъщност става. Представи си, че си гонещ избори политик и че някой представител на рибовъдната промишленост заяви, че ще инвестира стотици милиони в крайбрежните общини и с инвестицията си ще осигури работни места и милиарди долари годишни приходи и икономически ръст в избирателния ти район. Ти на чия страна би застанал?

Траут подсвирна.

— Милиарди? Нямах представа, че играят толкова големи пари.

— Говоря само за частица от общия бизнес. Рибарници има по цял свят. Ако напоследък си ял сьомга, скариди или миди, можеш да си сигурен, че са произведени в някоя ферма в Канада, Тайланд или Колумбия.

— Явно фермите трябва да имат невероятен капацитет, за да бълват продукти в такива количества.

— Направо феноменален. В Британска Колумбия отглеждат седемдесет милиона сьомги в рибарниците, докато в диво състояние улавят само петдесет и пет хиляди.

— И как успяват рибарите да се конкурират с подобна продукция?

— Не успяват. — Гамей сви рамене. — Кърт се интересува от една компания, „Океанус“. Да видим какво мога да открия. — Пръстите й пробягаха по клавиатурата. — Странно. Обикновено проблемът на интернет е прекалено многото информация. Но за „Океанус“ няма почти нищо. Намирам само един абзац, според който някаква канадска фабрика за обработка на сьомга била продадена на „Океанус“. Ще поровя още малко.

Ловът продължи около четвърт час. Пол отново се бе потопил дълбоко в Яванската падина. Накрая Гамей наруши мълчанието.

— Аха!

— Напипа ли жилата?

Гамей прелисти екрана.

— Попаднах на няколко изречения за придобивката, погребани в бюлетин за индустрията. Излиза, че „Океанус“ притежава фирми по целия свят, произвеждат над двеста двайсет и пет хиляди тона годишно. Сливането осигурява на концерна достъп до пазара в страната чрез американска дъщерна фирма. Според изчисленията САЩ ще купуват четвърт от цялата продукция.

— Двеста двайсет и пет хиляди тона! Приготвям си въдиците. Не бих имал нищо против да видя някой от тези рибарници. Къде е най-близкият?

— Канадският, за който вече споменах. Аз също бих искала да го видя.

— Тогава какво ни спира? Така и така си клатим краката, докато Кърт и Джо ги няма. Светът не се нуждае от спасяване, а и да се нуждае, Дърк и Ал винаги са налице.

Тя присви очи към екрана.

— Заводът е в Кейп Бретан, на две крачки от бреговете на Потомак.

— Кога ще се научиш да се доверяваш на гениалността ми на янки? — престорено въздъхна Пол, извади телефона и набра някакъв номер. След кратък разговор затвори и на момчешкото му лице се изписа ликуваща усмивка.

— Имам едно приятелче от пътния отдел. Самолет на НАМПД излита след няколко часа за Бостън. Има две свободни места. Може би ще успееш да омагьосаш пилота да ни метне до Кейп Бретан.

— Струва си да опитам — каза Гамей и изключи компютъра.

— А изследването на краставата риба?

— А Яванската падина?

— Тя си стои на мястото от милиони години. Все ще може да почака още няколко дни.

Неговият монитор също почерня. Радостни, че най-сетне са се спасили от скуката, двамата забързаха към вратата на офиса.

10

Сутрешният полумрак се бе разсеял и Фарьорските острови се радваха на слънчевата светлина, озарила прелестта на пейзажа. Земята сякаш бе покрита с яркозелено сукно като маса за билярд. Тук не растяха дървета — виждаха се само каменни огради, пътеки, къщи с покрити с чимове покриви и тук-там някоя камбанария.

Остин караше волвото на професора по лъкатушещия крайбрежен път. От студеното синьо море се издигаха назъбени сиви скали като някакви вкаменени плавници на китове. Птици се рееха около отвесните стени на бреговата линия.

По обяд излезе от един тунел и видя едно сякаш направено от къщи играчки село, скупчило се на полегатия склон над един фиорд. Пътят тръгна на серпантини и се спусна на стотици метри само за няколко километра. Колелата на волвото свистяха на острите завои. Мантинела нямаше и Остин въздъхна облекчено, когато спускането свърши и той излезе на пътя между разпененото море и разноцветните къщи, накацали по склона като зрители в амфитеатър.

Една жена садеше цветя пред малка черква с ниска квадратна камбанария. Остин направи справка с разговорника и слезе от колата.

— Orsaka. Hvar er Gu

Жената остави лопатката и се изправи. Беше красива, малко над петдесетте. Побелялата й коса бе вързана на кок. Бе загоряла и изпъкналите й скули бяха почти червени. Очите й бяха сиви като морето. Усмихна му се и посочи една уличка.

— Gott Taak — каза той. — Благодаря.

— Eingiskt?

— Не, американец съм.

— Не виждаме често американци в Скаалсхавн — каза тя на английски. — Добре дошъл.

— Надявам се да не съм последният.

— Гунар живее малко по-нагоре. Няма да го пропуснете. — Тя пак му се усмихна. — Приятен ден.

Остин й благодари, качи се в колата и потегли. След четиристотин метра пътят свършваше при голяма къща с покрив от чимове, построена от тъмнокафяви вертикални дъски. Стотина метра по-надолу се виждаше нейно по-малко копие. Остин се качи на верандата и почука.

Отвори му среден на ръст пълен мъж. Лицето му беше кръгло като ябълка, бузите също, а около оплешивялото му теме стърчаха рехави кичури червеникаворуса коса.