Част от секундата

Като цяло Мишел не изглеждаше класическа красавици, но навярно бе от онези момичета, които винаги се оказват по-бързи и по-умни от момчетата. Сигурно в гимназията всичките й съученици бяха изгаряли от желание да станат нейни „най-добри приятели“. Но като я гледаше, Кинг се съмняваше някой да е успял да постигне нещо извън определените от нея условия.

Е, подхвърли той мислено към телевизора, и след службите има живот. Можеш да почнеш от нулата и да се пресъздадеш. Въпреки всичко можеш да постигнеш щастие, в разумни граници, разбира се. Само че никога не забравяш. Съжалявам, Мишел Максуел, казвам ти го от опит.

Той погледна часовника. Беше време да тръгва за истинската си работа — да съставя завещания, договори за наем и хонорарни сметки. Не бе тъй вълнуващо като предишната му професия, но в сегашния етап на своя живот Шон Кинг нямаше нищо против скуката и рутината. Някогашните вълнения му стигаха поне за два-три живота.

6

Кинг изкара на заден ход от гаража своя лексус със свален гюрук и потегли на работа за втори път през последните осем часа. Пътуваше по лъкатушни пътища сред великолепни местности, из които от време на време се мяркаха диви животни. Движението не бе особено натоварено, поне докато не навлезе в града. Кантората му се намираше на главната улица, наречена тъй с пълно право, защото беше единствената истинска улица в центъра на Райтсбърг — малко и сравнително ново градче, разположено между далеч по-големите Шарлотсвил и Линчбърг, щата Вирджиния.

Той спря на паркинга зад бялата двуетажна тухлена сграда, приютила адвокатската кантора „Кинг и Бакстър“, както гордо обявяваше табелката до входа. Беше учил право във Вирджинския университет, на трийсет минути път оттук, но след две години напусна и си избра кариера в тайните служби. По онова време търсеше повече приключения, отколкото можеха да му предложат купищата правна литература и Сократовите методи. Е, получи си ги.

След като стихна шумотевицата около убийството на Клайд Ритър, той напусна тайните служби, довърши образованието си и откри самостоятелна кантора в Райтсбърг. Сега фирмата имаше още един адвокат и животът на Кинг най-сетне летеше напред с пълна скорост. Той беше уважаван юрист и приятел на мнозина от най-видните граждани в областта. Отплащаше се на общината с доброволен труд като помощник на местната полиция, а и по други начини. Като един от най-търсените ергени в района, можеше да се среща с млади жени когато си пожелае. Имаше широк кръг от приятели, макар че допускаше малцина близо до себе си. Обичаше работата си, радваше се на свободното време и рядко оставяше нещо да го разтревожи. Животът му течеше в спокойно, грижливо прокарано русло и това напълно го задоволяваше.

Слизайки от лексуса, Кинг зърна жената и понечи да се вмъкне обратно, но тя вече го бе забелязала и изтича напред.

— Здравей, Сюзан — каза той, докато взимаше куфарчето си от дясната седалка.

— Виждаш ми се уморен — каза тя. — Не знам как го правиш.

— Кое?

— Работлив адвокат денем, полицейски служител нощем.

— Доброволен помощник на полицията, Сюзан, и то само една нощ седмично. Всъщност най-вълнуващото събитие снощи беше резкият завой, който направих, за да не сгазя един опосум.

— Бас държа, че в тайните служби си изкарвал по няколко денонощия без сън. Изтощително, но и вълнуващо.

— Не съвсем — каза той и тръгна към кантората. Тя го последва.

Сюзан Уайтхед беше на четирийсет и няколко, разведена, привлекателна, богата и явно твърдо решена да го превърне в свой четвърти съпруг. Кинг бе уредил последния й развод, знаеше от първа ръка всичките й безкрайно досадни капризи, знаеше и колко отмъстителна може да бъде, тъй че от все сърце съчувстваше на клетия трети номер — плах саможив човечец, дотолкова смазан от железния юмрук на жена си, че накрая бе хукнал към Лас Вегас да се гмурне за четири дни във вихър от алкохол, секс и хазарт, и това бе началото на края. Сега беше по-беден, но несъмнено по-щастлив. Кинг нямаше ни най-малко желание да го замести.

— В събота организирам малко парти и се надявах да дойдеш — не се отказваше Сюзан.

Кинг мислено провери ангажиментите си, откри, че съботната му вечер е свободна, и отговори, без да му мигне окото:

— Съжалявам, имам планове. Благодаря все пак. Може би някой друг път.

— Много планове имаш, Шон — подхвърли тя с отрепетирана свенливост. — Искрено се надявам някой ден да намеря и аз място в тях.

— Сюзан, не е добре да възниква лична връзка между адвокат и клиент.

— Но аз вече не съм ти клиентка.

— Все пак не бива. Повярвай ми. — Кинг посегна да отключи вратата и добави: — Желая ти чудесен ден.

Влезе вътре, като се надяваше тя да не го последва Изчака няколко секунди във фоайето, въздъхна от облекчение, когато Сюзан не нахълта, и пое нагоре по стъпалата към кабинета си. Почти винаги идваше пръв. Неговият партньор Фил Бакстър бе поел съдебните дела на фирмата, а Кинг покриваше останалите области: завещания, пълномощни, недвижими имоти и разни видове сделки, с две думи всичко, което носеше постоянни приходи. Из тихите кътчета около Райтсбърг се таяха големи богатства. Кинозвезди, промишлени магнати, писатели и други заможни личности бяха избрали това място за свой дом. Обичаха го заради красотата, спокойствието, уединението и местните забележителности под формата на добри ресторанти, приветливи магазини, процъфтяваща културна общност и университет от световна класа само на един хвърлей камък — в Шарлотсвил.

Фил не бе ранобуден — а и съдът не отваряше преди десет, — но за разлика от своя съдружник работеше до късно. Към пет следобед Кинг обикновено вече си беше у дома и майстореше нещо в работилницата или излизаше с лодка на риболов из езерото зад къщата, докато Бакстър се трудеше упорито. Тъкмо това ги правеше чудесен екип.

Кинг отвори вратата и влезе. Часът едва наближаваше осем и секретарката още не беше дошла. Сюзан Уайтхед навярно бе дебнала отвън, за да го хване на идване.

Най-напред погледът му падна върху съборения стол, сетне видя дребните вещи, които трябваше да са на секретарското бюро, но сега лежаха разпилени по пода. Инстинктивно посегна към кобура, но сега нямаше нито кобур, нито пистолет. Носеше само една злонамерена добавка към наскоро оформено завещание, която би сплашила единствено бъдещите наследници. Той вдигна от пода тежкото преспапие и се огледа. Онова, което видя, го накара да застине на място.

Край вратата за кабинета на Бакстър имаше кръв. Стиснал здраво преспапието, Кинг пристъпи напред; с другата ръка извади мобилния си телефон, набра 911 и съобщи на дежурния за произшествието спокойно и ясно. Протегна ръка към дръжката, но веднага я дръпна и извади от джоба си носна кърпа, за да не заличи отпечатъците. Бавно отвори вратата, напрегнал мускули и готов за нападение, макар инстинктът да му подсказваше, че кантората е пуста. Надникна в мрачния кабинет и щракна с лакът ключа на лампата.

Трупът лежеше на една страна точно срещу Кинг; имаше огнестрелна рана в гърдите с изходно отверстие на гърба. Не беше Фил Бакстър. В кабинета лежеше съвсем друг човек, но той го познаваше много добре. И убийството на този човек щеше да разтърси из основи спокойното съществуване на Шон Кинг.

Задържаният в гърдите му въздух излетя навън с тежка въздишка и в един ослепителен миг Кинг осъзна всичко.

— Пак се започва — промърмори той.

7

Мъжът седеше в буика си и гледаше как патрулните коли спират пред кантората на Кинг и униформените полицаи изтичват навътре. Външността му се бе променила значително за краткото време, откакто игра ролята на старец, седнал да дялка парче дърво пред погребалното бюро, докато вътре отвличаха Джон Бруно. През онзи ден носеше дрехи с два номера по-големи от обичайния му размер, за да изглежда дребен и мършав; мръсните зъби, брадясалото лице, шишенцето с алкохол и тютюнът за дъвчене в устата — всичко това бе грижливо подготвено, за да привлича погледите. И наблюдателят би си тръгнал с ясна представа за човека, когото е видял. Само че изводът щеше да бъде абсолютно неверен и тъкмо такава беше целта.