Добавить в цитаты Настройки чтения

Страница 3 из 79



Дикърс кимна и подвикна:

— Джон, аз съм Фред. Наистина трябва да тръгваме. Сериозно изоставаме от графика. — Той почука на вратата. — Джон? Чуваш ли ме?

Мишел отново почувства как мускулите на корема й се стягат. Нещо не беше наред. Тя кимна на Дикърс да се отдръпне и пак почука.

— Мистър Бруно, защо заключихте, сър?

Никакъв отговор. По челото на Мишел избиха капчици пот. Тя се поколеба за миг, размишлявайки трескаво, после изведнъж изкрещя през вратата:

— Сър, съпругата ви току-що позвъни по телефона. Случила се е тежка злополука с едно от децата ви.

Отговорът бе ужасяващ.

— Само минутка!

— Разбийте вратата! — кресна Мишел на агентите около нея. — Разбийте я!

Те опряха рамене във вратата, напънаха, после още веднъж, бравата поддаде и всички нахълтаха в стаята. Не видяха никого освен покойника.

3

По оградената с дървета алея бе потеглила погребална процесия. В колоната имаше само десетина коли. Преди последният автомобил да изчезне по пътя, Мишел и нейните хора изскочиха от погребалното бюро и се разпръснаха във всички посоки.

— Блокирайте целия район — извика тя на агентите, застанали край колите на Бруно. Те се втурнаха да изпълнят заповедта. Мишел изрече в микрофона на радиостанцията: — Трябват ми подкрепления. Не ме интересува откъде, просто ги изпратете. Веднага! И ме свържете с ФБР.

Тя втренчи поглед в последната кола от процесията. Щяха да хвърчат глави. Включително и нейната. Сега обаче я вълнуваше само едно — да открие Джон Бруно, за предпочитане жив.

Видя как от колите на медиите изскачат репортери и фотографи. Въпреки увещанията на Фред Дикърс, че случаят е великолепен за отразяване в медиите, Бруно бе проявил характер и отказа да ги допусне в погребалното бюро. Новината не ги зарадва особено. Сега цялото журналистическо войнство изригваше с пълна сила, сякаш надушило, че е станало нещо повече от обикновено поклонение на кандидата пред тленните останки на стар приятел.

Преди обаче да стигнат до нея, Мишел сграбчи ръката на един униформен пазач, който бе дотичал в очакване на нареждания. Посочи към пътя.

— Вие ли отговаряте за района? — попита тя. Човекът кимна, пребледнял и с разширени очи; изглеждаше готов всеки момент да припадне или да се подмокри. — Чие е погребалното шествие?

— На Харви Килъбру. Карат го към гробището „Мемориъл Гардънс“.

— Искам да го спрете.

Пазачът я изгледа смаяно.

— Да го спра?

— Отвлякоха човек. А това там — тя посочи колоната — е отличен начин да го измъкнат от района, не смятате ли?

— Аха — бавно отвърна пазачът. — Така е.

— Затова искам да претърсите всяка кола, най-вече катафалката, разбрахте ли?

— Катафалката? Но, госпожо, Харви е вътре.

Мишел огледа униформата му. Човекът беше най-обикновен пазач от някоя частна фирма за охрана, но сега не бе моментът да се прави на придирчива. Тя впи очи в значката с името му и изрече съвсем спокойно:

— Полицай Симънс? Полицай Симънс, откога се занимавате… хм… с охрана на реда?

— От около месец, госпожо. Но отлично, боравя с оръжието. Ловувам още от осемгодишен. Мога и комар да прострелям.

— Страхотно — каза Мишел. Само месец, а всъщност не му личеше да е служил и толкова. — Добре, Симънс, слушай внимателно. Според мен човекът навярно е в безсъзнание. А катафалката е отлично превозно средство за някой, който е изгубил съзнание, нали така?



Пазачът кимна, очевидно най-сетне схващаше за какво става дума. Мишел се навъси и гласът й отекна като пистолетен изстрел:

— А сега си размърдай задника, спри онази процесия и провери колите.

Симънс хукна презглава. Мишел прати неколцина от хората си да го наглеждат и да му помогнат, а на другите нареди да започнат щателно претърсване на погребалното бюро. Имаше известен шанс Бруно да е скрит някъде вътре. След това тя се промъкна през тълпата от репортери и фотографи и си избра място за команден център в сградата. Оттам проведе още няколко телефонни разговора, разгледа картите на района и организира допълнително издирване, като определи зона с радиус километър и половина около погребалното бюро. После дойде ред на обажданията, които нямаше как да избегне. Телефонира на началниците си и изрече думите, които завинаги щяха да останат свързани с нейното име и провалената й кариера в тайните служби.

— Обажда се агент Мишел Максуел, отговаряща за охраната на Джон Бруно. Докладвам, че ние… че аз загубих охранявания. По всичко личи, че Джон Бруно е отвлечен. Издирването е в ход. Установихме връзка с местната полиция и ФБР.

Усещаше как секирата вече пада над шията й.

Тъй като нямаше какво друго да предприеме, тя се присъедини към хората от екипа, заети да преровят цялото погребално бюро в търсене на Бруно. Да го извършат, без да засегнат местопрестъплението, бе, меко казано, проблематично. Не биваше да пречат на предстоящото разследване, но от друга страна, трябваше на всяка цена да открият изчезналия кандидат.

В стаята, където бе станало всичко, Мишел погледна единия от агентите, които бяха претърсили мястото, преди кандидатът да влезе.

— Как, по дяволите, можа да се случи? — попита тя.

Човекът беше добър агент, ветеран от службите. Той с недоумение поклати глава.

— Мястото беше чисто, Мик. Чисто.

Колегите често наричаха Мишел с прякора Мик. Така се чувстваше като едно от момчетата, а това — признаваше го, макар и неохотно — не бе чак толкова зле.

— Проверихте ли вдовицата, разпитахте ли я?

Агентът я изгледа скептично.

— Какво, да подложим на разпит една стара жена, докато мъжът й лежи в ковчега на две крачки от нея? Надникнахме в чантата й, но не сметнах за твърде уместно да я разсъбличаме. — Той помълча и добави. — Разполагахме с две минути. Можеш ли да ми посочиш някой, дето би свършил свястна работа за толкова време?

Мишел изтръпна, когато осъзна смисъла на думите му. След провала всеки щеше да гледа да спаси кожата си и федералната пенсия. Сега разбираше колко глупаво е постъпила — да им даде само две минути. Тя провери дръжката на вратата. Беше нагласена да се заключва автоматично.

Ковчег на две крачки от нея? Тя се озърна към дългия правоъгълен сандък с меден цвят. Вече бяха повикали управителя на погребалното бюро. Сега той изглеждаше доста по-блед, отколкото изискваше професията му. Мишел го попита дали тялото наистина е било на Бил Мартин. Да, отговори човекът.

— И сте сигурен, че жената тук беше вдовицата на Мартин?

— Коя жена по-точно? — попита той.

— В тази стая седеше жена, облечена в черно и с воал на лицето.

— Нямам представа дали е била мисис Мартин. Не съм я видял да влиза.

— Нужен ми е домашният номер на мисис Мартин. И никой от работещите тук не бива да напуска, докато не дойдат от ФБР да разследват случая. Разбрахте ли?

Колкото и невероятно да бе, човекът пребледня още повече.

— ФБР?

Мишел го отпрати, после погледът й падна върху ковчега и пода отпред. Тя се наведе и вдигна разсипаните листенца от рози. Когато приклекна, очите й се изравниха със завесата около ковчега. Тя посегна над цветята и внимателно дръпна плата, зад който се разкри дървена плоскост. Мишел почука по дървото. Подиумът бе кух. Използвайки ръкавици, тя и още един агент вдигнаха първата от дъсчените секции. Разкри се празно пространство, където лесно би могъл да се скрие възрастен мъж. Мишел безмълвно поклати глава. Беше се провалила с гръм и трясък.

Един от агентите пристъпи към нея с някаква малка машинка в торбичка.

— Прилича ми на дигитално записващо устройство — докладва той.

— Така ли са генерирали гласа на Бруно? — попита Мишел.

— Сигурно са записали отнякъде тези негови думи и са използвали откъса, за да ни държат в неведение, докато се измъкнат. Решили са, че фразата „Само минутка“ ще отбие успешно почти всички наши въпроси. Ти обърка плановете им с онези думи за децата на Бруно. Тук някъде сигурно има скрит и безжичен предавател.