Обикновен гений

Гигантът измъкна нож от задния си джоб и го запрати по нея. Тя изпита двойно разочарование — от избора на оръжието, защото пистолетът би бил по-голямо предизвикателство, и от неточния му прицел. С добре премерен ритник отпрати ножа встрани и той сряза пръста на един от зяпачите.

Мъжът бавно отстъпваше назад. Гърбът му опря в бара. Погледът му шареше наляво-надясно, търсейки начин за спасение. Вече не изглеждаше чак толкова едър. Мишел беше прекалено бърза и гъвкава, което правеше огромните му мускули безполезни.

Мишел знаеше, че още един удар щеше да го убие. Без значение дали ударът щеше да счупи гръбначен прешлен или да разкъса артерия — мъжът насреща й беше готов за гроба. От изражението на лицето му личеше, че и той го знае. Да, тя можеше да го убие и да прогони демоните от душата си. Може би.

Това беше мигът, в който в главата й нещо прищрака, тялото й се олюля и тя за малко не повърна погълнатия алкохол направо върху изтъркания под на дансинга. За пръв път от години започна да вижда нещата такива, каквито са. Сепна се от бързината, с която се появи решението. Взе го и престана да мисли за него. Просто се върна към импулсивните действия — състоянието, което доминираше в живота й.

Мъжът замахна с надеждата да я улучи, но тя лесно отбягна удара. Кракът й отново се стрелна напред, този път към слабините му. Но той успя да блокира удара, огромната му ръка сграбчи бедрото й. Съживен от факта, че най-сетне е докопал изплъзващия се противник, гигантът я вдигна във въздуха и я запрати към остъклените рафтове зад бара. Възбудена от внезапната промяна, тълпата нададе колективен вик.

— Убий кучката! Убий кучката!

При вида на изпотрошените бутилки барманът яростно изрева, но в следващия миг млъкна, укротен от жесток ъпъркът. Без да губи нито секунда, гигантът сграбчи Мишел и я заби в огромното огледало с главата напред. Стъклото се спука, както вероятно и черепът й, разлетяха се бутилки и строшени чаши. Но гигантът още не беше свършил. Едната му ръка сграбчи дългата коса на Мишел, другата я вдигна за колана. Коляното му потъна в корема й със страшна сила. Атаката завърши класически: тялото й беше вдигнато високо във въздуха, прелетя през заведението и се заби в насрещната стена. Мишел рухна на пода с окървавено лице и сгърчени крайници.

Тълпата налетя и започна да я рита и плюе. Оттегли се едва в мига, в който огромните обувки на мъжа спряха на педя от главата й. Той се наведе, сграбчи я за косата и я изправи. Тялото й се люшкаше като парцалена кукла. Огледа я, търсейки подходящо място за следващия удар.

— В лицето, Родни! — изкрещя приятелката му и се надигна от пода. Роклята й бе мокра от бира и вино. — Размажи й гадната физиономия!

Родни кимна и вдигна юмрук.

— Точно в гадната й мутра, Родни! — насърчи го с пронизителен крясък жената.

— Убий кучката! — поде отново тълпата. Но крясъците прозвучаха по-малко ентусиазирано, вероятно защото на всички беше ясно, че битката е към своя край и те отново трябва да се върнат към пиенето и пушенето.

Ръката на Мишел се стрелна с такава скорост, че Родни изобщо не разбра какво го е ударило в бъбрека. От устата му се изтръгна дрезгав рев едва когато мозъкът му регистрира появата на ужасна, разкъсваща тялото болка. Нечовешки рев, който успя да заглуши дори издънената докрай стереоуредба. Едната му ръка механично притисна удареното място, докато другата продължаваше да стиска противника му. После юмрукът му улучи главата й, счупвайки й един зъб. При втория удар от носа и устата й рукна кръв. Миг преди третия вратата рязко се отвори и в бара нахлуха полицаи с пистолети в ръце.

Мишел така и не чу кога са влезли, за да спасят живота й, щраквайки й белезниците. Съзнанието й помътня в мига след втория удар, после всичко изчезна.

Миг преди да потъне в мрака, в главата й се мярна една-единствена простичка мисъл: Сбогом, Шон.

2

Мрачен и разтревожен, Шон Кинг се беше облегнал на дървените перила на кея и наблюдаваше септемврийския залез, който бавно се спускаше над спокойните води на реката. С Мишел ставаше нещо, с което той не знаеше как да се справи. С всеки изминал ден депресията на най-близката му приятелка и партньорка се задълбочаваше.

Обзет от тревога, той й предложи да се върнат във Вашингтон и да започнат на чисто. Разбира се, животът им в Райтсбърг, щата Вирджиния, не им бе предложил кой знае какви възможности. Но това не помогна на Мишел. Напротив, настроението й ставаше все по-мрачно. Парите им бяха малко, а във Вашингтон работа се намираше трудно заради силната конкуренция. Не след дълго Шон беше принуден да приеме щедростта на свой бивш колега, напуснал преди години федералните правораздавателни органи. Човекът бе успял да пробие като консултант по въпросите на сигурността и частната охранителна дейност, след което бе продал компанията си на един от основните играчи на международния пазар.

В момента Мишел и Шон обитаваха помещенията за гости в огромното имение на този човек, разположено край реката, южно от Вашингтон. Всъщност обитаваше ги главно Шон, тъй като Мишел я нямаше вече близо седмица. За последен път бе разговарял с нея тази сутрин, при това по телефона. Тя беше мрачна, без настроение и бе побързала да прекрати разговора. След което бе изключила мобилния си телефон. Последната нощ, която прекара в имението, беше толкова зле, че той я помоли да се въздържа от шофиране. Тя едва ли го чу. Когато Шон се събуди на следващата сутрин, нея вече я нямаше.

Шон плъзна ръка по състезателната лодка, привързана към пристана. Мишел Максуел беше фанатично отдадена на спорта, бе олимпийска медалистка по гребане, имаше черни пояси в няколко бойни изкуства: умения, които й даваха възможност да мачка противниците си по различни, но винаги болезнени начини. За щастие Шон никога не беше ставал обект на нападение от нейна страна, макар че на няколко пъти беше на ръба да предизвика гнева й. Но нещата не вървяха на добре. Вече цял месец бяха тук, а лодката си оставаше недокосната. Тя престана да тича по алеята за велосипеди, която минаваше покрай имението, не проявяваше интерес към никакво друго физическо натоварване. Накрая Шон не издържа и настоя партньорката му да отиде на лекар, но тя категорично отказа.

— Ти не си виновна, Мишел — загрижено бе казал той. — Нито аз. Просто ни изпързаляха и двамата. Но всичко това е минало. Сега трябва да гледаме напред, защото нямаме друг избор.

— Винаги има избор — горчиво бе отвърнала тя и той стреснато я бе погледнал. Знаеше, че е буйна и невъздържана, а действията й често се подчиняваха на вътрешни предчувствия и инстинкти. Тази стратегия бе ефективна, но в други случаи можеше да ти види сметката.

Шон поклати глава и продължи да наблюдава залеза от пустия пристан. Питаше се къде ли е тя и дали всичко около нея е наред. Два часа по-късно той все още стоеше на кея и гледаше вече потъмнялото звездно небе. До слуха му долетяха пронизителни викове, които не го стреснаха, а само го ядосаха. Надигна се и бавно пое по дървените стъпала, които свързваха пристана с тревистия бряг.

Отби се в къщата за гости край големия басейн, откъдето взе една бейзболна бухалка и няколко топчета памук, които натика в ушите си. Шон Кинг беше едър мъж, висок около метър и деветдесет, с тегло около стотина килограма, от които нито грам излишни тлъстини. Но вече наближаваше четирийсет и пет, коленете му губеха гъвкавостта си, а болката от стара травма в дясното рамо непрекъснато напомняше за себе си. Това беше причината да прибягва до бейзболната бухалка и тапите за уши. Изкачвайки се нагоре, той хвърли поглед към мрежестата ограда, зад която стоеше застаряваща жена със скръстени на гърдите ръце.

— Отивам, мисис Морисън — съобщи й той и размаха бухалката.

— Вече трети път за този месец! — гневно извика жената. — Следващия път ще извикам полиция!

— Няма да ви спирам. Никой не ми плаща за подобни неща!

Насочи се към задната част на голямата къща. Тя беше нова, само на две години — една от онези разкошни резиденции, изникващи на мястото на старо и порутено ранчо с четири пъти по-малки размери. Площта й надхвърляше четиристотин квадратни метра, а къщата за гости беше по-голяма от повечето жилищни сгради в района. Собствениците рядко се мяркаха тук, предпочитаха през лятото да отскачат до средновековното си имение в Нантъкет, а през зимата да се наслаждават на мекия климат на Палм Бийч, където притежаваха истински палат на брега на океана. Разбира се, пътуването до споменатите дестинации ставаше с луксозен частен самолет. Но техните предпочитания нямаха нищо общо с интересите на децата им — все още тийнейджъри, които често се появяваха тук с големи и шумни компании.